Евърлес

11

След като ми предложи стаята си през онзи първи ден, след като татко умря, Лора не ми прави никакви други отстъпки. Изглежда, тя също като Хинтън вярва, че усърдната работа е като противоотрова за скръбта. Старая се да се запилявам нанякъде, но всеки път, когато свитата на Кралицата поиска нещо от кухнята, аз сама изявявам желание да го занеса лично, като се натъквам единствено на затворена врата и стена от стражи със стоманени лица. Колкото обаче да се трепя през деня, мъчейки се да задоволя Лора и да получа благоразположението на Кралицата, нощем сънят ми се изплъзва с часове. Дните ми минават като в мъгла и всеки един се слива със следващия. Не мога да кажа кой ден от седмицата е, когато Лора се приближава до мен в кухнята със загрижено лице.

— Уредила съм да си вземеш почивка днес следобед — прошепва тя. Когато стоящата до мен Ингрид вдига любопитно поглед от храната, която реже, Лора я срязва: — Гледай си работата!

Тя ме издърпва в коридора и се навежда към мен.

— Ще се върнеш с кола и кон в Крофтън и… и… ще прибереш нещата на Пер от търговеца на време — завършва тя, потупвайки ме с набрашнената си ръка.

Докато отивам към конюшнята, се чудя какво ме очаква при търговеца на време — баща ми имаше само дългове. Ще ме накарат ли да гледам как събарят колибата, керемида по керемида, дъска по дъска? Дали Дуейд ще ми източи кръв в магазина си, за да погася онова, което баща ми може би е дължал? Тази мисъл се разтваря в скръбта ми, подобно на кръвното желязо в чая. Потребно ми е да свикам цялата си сила, за да правя крачка след крачка.

Както обеща Лора, конят и колата ме чакат в конюшните, а старият ми приятел Там държи юздите. Той ме прегръща силно за миг — вероятно чул какво се е случило. Сетне ме сграбчва за рамото, прикрепяйки ме, докато се качваме в колата, а в отговор аз се облягам върху грубото му вълнено палто и ми се ще да мога да поема частица от издръжливостта му.

Денят е необичайно топъл. Снегът се е превърнал в кал около нас и няколко птици чуруликат смело срещу вятъра, а боязливото слънце блести в кишата в бяло и кафяво. Почти е красиво.

Изминала е седмица, откакто напуснах Крофтън, но тя ми се струва като години. Когато най-накрая минаваме през счупената порта, съм поразена колко жалка е ниската каменна стена от двете страни. Не би могла да спре дори крава. Съдейки по улиците, градът изглежда смален, миниатюрен, притихнал и сив. Питам се плахо какъв ли би бил животът ни — на татко и моят — ако не бяхме дошли в това село след бягството ни от Евърлес. Ако бяхме заживели в един различен свят, в който Кралицата никога не бе отделяла Семпера от другите кралства, за да запази тайната на кръвното желязо. Свят, в който бихме могли просто да крачим, докато достигнем морето, а сетне да се качим на кораб и заминем другаде. Знам, че трябва да има някакво другаде, място без крадците на кръв или Кралицата. Ала фантазията, достигаща границите на познанието ми, се разтваря в мъгла.

Щом влизаме в града, Там връзва коня за някакъв стълб близо до месарницата. Подвоумявам се дали да не изтичам при Амма, но всъщност нямам сили да й кажа… Дали и тя вече е научила?

Махвам с ръка на Там, който четка козината на кобилата. Благодарна съм му, че разбира, без да ми се налага да обяснявам, че имам нужда да остана сама.

Пристигам в магазина на търговеца на време и замръзвам с ръка върху дръжката на вратата. Най-горното копче на черната рокля, дадена ми от Лора, изведнъж започва да ме стяга прекалено на шията. След като съм получила надниците, дори и след подареното на Хинтън, разполагам с повече пари в кесията си, отколкото съм имала в продължение на години, но бих заменила Евърлес и всички в него за възможността да върна последния момент, когато стоях на този площад. Никога нямаше да тръгна към пазара и чакащата каруца. Щях да разреша на татко да продаде няколко месеца или щях да го убедя да ми позволи аз да го сторя. Щяхме да оцелеем. Както винаги сме го правили.

Съвземам се и влизам в магазина — минавала съм хиляди пъти покрай него, надничала съм хиляди пъти, но никога не бях влизала в него. Вътре е тясно, пропито с миризмата на бакър, а пръстеният под е опръскан със стара кръв.

Трепереща въпреки топлината от огнището, се отправям към тезгяха с високо вдигната глава. Двама по-възрастни мъже с гърбове, превити от твърде много работа и твърде малко години, са се привели над малка маса в ъгъла, като се редуват да прорязват взаимно дланите си, оставяйки кръвта да изтича в празни шишенца. Чудя се дали не заделят време за децата си. Докато се приближавам, те ме наблюдават с любопитство и съжаление. Предполагам, че все още изглеждам твърде млада за подобно място.

— Баща ми умря преди четири дни — казвам на Едуин Дуейд, надявайки се, че гласът ми няма да затрепери. — Тук съм за вещите му.

Очите му се стрелват към моите, а после се връщат към тефтера със сметките му.

— Цялото му име, както и твоето.

Няма думи на утеха, няма нищо. Забелязвам червената линия, разсичаща дланта на Дуейд — коричка за спомен. Още едно припомняне, че едва преди няколко седмици всичко бе различно, когато Лиъм поръча да източат кръв от Дуейд и това беше достатъчно, за да ме разтърси.

— Пер Ембър — този път гласът ми наистина ми изневерява. — А аз съм Джулс.

Дуейд изчезва в задната стая, а една сълза — две сълзи — се прокрадват от очите ми и се стичат по бузите ми. Избърсвам ги бързо, когато той се появява, носейки само някакво писмо и платнена торбичка, голяма колкото двата ми юмрука, торбичка, която, както мога да позная от разнеслия се при тупването й върху тезгяха звук, е пълна с кръвно желязо.

— Печелиш повече от половин килограм, момиче — заявява той. — Дълговете му са платени. На бирниците.

Аз примигвам объркано.

— Но… от кого?

Смехът на Дуейд е неприятен.

— Всичко е платено точно и честно. Това е единственото нещо, което трябва да те интересува.

Възможно ли бе Лора да е платила? Но по-важното…

— Къде са останалите ми неща?

Той вдига глава към мен.

— Това е всичко.

Примигвам.

— Какво искаш да кажеш? — Замислям се за колибата ни, за дома ни. — Имахме колиба. И рисунки по стените. — Макар и не твърде много… — А един счупен джобен часовник. Взел ли си го?

Той пак се подхилва подигравателно и замахва с ръката си във въздуха, сякаш съм муха, която прогонва.

— Онези неща не са за теб.

— Какво… — сълзите ми заплашват да рукнат наново. Поемам си дълбоко дъх и се съвземам. — Трябва да е станала грешка. Каза, че дълговете му са платени, което означава, че собствените му вещи ми принадлежат сега. — Вкопчвам се в тезгяха. — Нямаше си никой друг. Аз бях всичко, което имаше.

Дуейд въздъхва.

— Останалото принадлежи на Гърлинг, сладурче! Казваш, че Пер Ембър е твой баща? Е, не разполагам с документ, в който да го пише. Нямам никакво сведение за теб изобщо.

Тишината зазвънтява, нарушавана единствено от двамата мъже, които се размърдват, изпразнени от годините си. Гласът ми звучи едва:

— Няма… документ?

Той кимва към плика върху тезгяха.

— Само това — съобщава той. — Не мога да направя нищо повече за теб.

Веднага, щом магазинът му се изгубва от погледа ми, аз се мушвам под някакъв вехт навес на магазин и оглеждам писмото. Името ми е изписано отпред на плика с внимателния почерк на баща ми. Ръцете ми треперят, докато го отварям с един пръст и измъквам бележката отвътре. Масивът от гъсто изписания текст се размазва пред очите ми… изтривам сълзите си, за да го прочета.

Бродя из задните улички на Крофтън като обезумяла, избягвайки централния пазар, въпреки че копнея да видя Амма. Там може да поостана още малко с колата. Студът хапе, нищо, че слънцето е увиснало върху безоблачното небе, но от идеята да се вмъкна в някой магазин или кръчма и да се държа така, като че всичко е наред, ми прилошава.

Вместо това нозете ми, излекувани само наполовина от деня, в който тичах боса до езерото, се плъзгат по мръсния, топящ се сняг. Няколко души ме поглеждат, докато преминават край мен, но извръщат очите си, отбягвайки ме. Мога да позная, че се боят от мен по същия начин, по който аз някога се страхувах от Призрака. Навярно съзират същото безнадеждно безумство върху лицето ми и как скръбта е покосила всичко човешко в мен.

Ръката ми стиска писмото на татко. Редовете наново се връщат към мен, сякаш са рефрен от песен: Аз не съм твой баща по кръв или закон. Аз не съм твой баща по кръв или закон… И образите, както ги описваше Хинтън — петната върху ръцете на баща ми, празният му поглед, пресушен от липсата на време.

Думите му, така изпълнени с истина, не са думи на човек, който губи разсъдъка си.

Чувствам ръцете му върху раменете си, сграбчват ме здраво, разтърсват ме, а той настоява да си тръгна, докато не съзнавам, че това са моите собствени ръце, моите собствени пръсти се вкопчват в някаква плът. Треперя, ала това няма нищо общо със студа.

Торбичката с кръвно желязо виси като оловна тежест на хълбока ми. Още една загадка. Може би Дуейд греши и татко е събирал това кръвно желязо, но защо не го бе използвал, за да се спаси?

— Джулс! — вика ме някой.

Познавам гласа. Амма. Обръщам се.

Амма бърза по уличката към мен, проправяйки си с рамене път през хората, вървящи с наведени глави и загърнати във вдигнати до бузите им палта. Опръсканата й с кръв месарска престилка е навита под мишницата й. Тя спира на две крачки от мен с протегнати за прегръдка ръце, но после се отдръпва. Изучава лицето ми.

— Джулс — промълвява тя. — Какво? — Цветът се оттегля от собственото й лице. — Случило ли се е нещо в Евърлес?

Не мога да говоря, а съчувствието в очите й кара сълзите ми да рукнат отново. За секунда тя се вторачва в мен ужасена. Сетне ме хваща за лакътя и ме отвежда към някаква врата наблизо, където се сгушваме. Прегръща ме и ме притегля към себе си. Гласът ми все още е слаб, затова й подавам писмото, за да го прочете.

Очите й припряно се плъзгат по него и се изпълват със сълзи.

— Той сигурно е продал времето си — прошепва тя смаяно. — Толкова съжалявам, Джулс.

Гласът ми, пресипнал от плач, пресеква, когато заговарям.

— Има нещо повече от това — казвам аз дрезгаво. Но следващите думи засядат в гърлото ми. Как мога да обясня на Амма истината, че е прекарал последните си часове в пътуване до имението, а след като пренебрегнах молбите му да се прибера вкъщи, се е помъчил да влезе в трезора на Гърлинг… и аз не знам защо? Че заради това е умрял извън стените на Евърлес и само Хинтън, един чужд човек, е бил до него…

Страхувам се, че тя ще ми каже същото като Лора: Разсъдъкът изтича от вената, както и годините.

— Имам нужда от него — изричам аз вместо това, а думите ми се смесват с риданията ми.

Амма ме приласкава към себе си. Сега, когато е по-близо, долавям миризмата на животинска кръв върху нея, но това няма значение — точно сега тя е като ивица суша, а аз съм удавникът. Ридания ме разкъсват наново, отеквайки по тясната уличка, докато накрая се оказвам прекалено изтощена, за да плача повече. Амма все още ме прегръща и ме придържа изправена, а селото около нас постепенно потъва в мрак.

— Какво иска да каже той за Евърлес и за Кралицата? — пита най-накрая тя.

Изтривам очите си.

— Никога не е харесвал нито нея, нито семейство Гърлинг. — И си имаше сериозна причина за това — нямаше да мизерстваме, ако не беше Лиъм. Но писмото в ръката ми тежи неимоверно и крещи нещо повече. — Все пак опасност… Не знам какво е имал предвид.

Истината за това ме измъчва — не знам, не знам…

Амма замлъква за момент, а след това казва:

— Джулс, може би не трябва да се връщаш там.

Аз потрепервам.

— Не. Само че нямам друг избор. — Това е наполовина вярно. Мисълта за Евърлес, за топлите му кухни и буйни огньове носи утеха, но идеята за Гърлинг и Кралицата вътре е като отрова. Опасност… според думите на баща ми. Ала ако напусна сега, никога няма да разбера защо.

Амма потупва торбичката с кръвно желязо на колана ми.

— На мен това ми изглежда като избор.

Думите й увисват във въздуха пред нас. Изведнъж усещам торбичката с монети много по-тежка, когато те придобиват нов смисъл, а може би и ново бъдеще… Какво ли бих могла да сторя с годините в нея?

— Не е необходимо да се връщаш там — казва Амма. Лицето й светва от тази възможност. — Алиа ми писа, че иска да се прибере у дома. Просто мрази мястото. Спечелила е достатъчно пари, за да изкараме няколко месеца. — Тя притихва, а гласът й е толкова плътен. Чудя се дали Алиа все още се страхува, че духът на Алхимика може да я преследва из коридорите на Евърлес, или е нещо друго. — Не бях права, Джулс, Евърлес не си заслужава. Каква полза от годините, ако трябва да ги прекараш така?

Възможности се въртят и в моето съзнание, а блясъкът им е помрачен от скръбта. Мога да се върна в Крофтън, да наема нова къща, да използвам парите, за да се сдобия с някоя малка ферма. Мога да се върна в училище и да изуча някой занаят. Бих могла да пътувам, да опитам късмета си в някой от процъфтяващите градове по крайбрежието на Семпера и най-накрая да зърна океана.

Или бих могла да се върна в Евърлес. Да работя максимално усърдно, понякога да се ослушвам в коридорите, както правехме с Роан преди, и да се надявам, че нещо може да ме отведе до истината от писмото на татко. След като лейди Голд се омъжи, Кралицата ще се оттегли в двореца си край морето. Ако не действам сега, ще пропилея шансовете си.

Къщата би била празна и безполезна без татко. Цялото село ще бъде такова. И не мога да си представя да замина където и да било, без да приключа въпроса за последните действия на баща ми. Трябва да науча защо е предприел онова, което е сторил. Всъщност ледена тръпка пролазва надолу по гръбнака ми, тъй като проумявам, че вече знам първата си крачка. Да заменя Ади в свитата на Кралицата. И ако също ме прогонят… е, преживяла съм го и преди.

— Не трябва да се връщам — казвам аз едва доловимо, а гласът ми е сипкав. — Но пък искам да го направя.

Свалям торбичката с кръвно желязо от колана си, изваждам шепа монети, за да ги пусна в джоба си, и подавам останалата част на Амма.

Очите й веднага стават сурови.

— Джулс, не!

— Вече нямам потребност от тях — казвам аз. — Вземи ги заради Алиа, ако не ги искащ за себе си.

Именно това е, което я подтиква да приеме парите. Познавам Амма пределно добре, за да знам, че тя е като мен — горда, но не и прекалено горда, за да не се възползва от онова, което е добро за семейството й. Моето семейство вече го няма. Нейното обаче е тук. Тя затваря очи и оставя сълзите да се стичат по бузите й.

— Благодаря ти — прошепва, заравяйки лицето си в рамото ми. — Благодаря ти, Джулс.

Леко опирам главата си в нейната. Толкова ми се ще това да е достатъчно и да мога да изпълня желанието на татко. Да загърбя въпросите, погребани между каменните плочи на Евърлес — да си останат там или да отлетят като късче коприна с вятъра. Бих могла да продължа живота си тук, в нашата колиба и градина, в училището, с приятелката ми.

Но загадката с предупреждението на татко, с боядисаните му ръце и смъртта му ще ме подлуди.

Ще се върна там. Трябва.

Имам работа с Кралицата.