Евърлес

12

Когато с Там стигаме до портите на Евърлес, той ме оставя край конюшните, с кафяв хартиен плик в ръце, пълен с твърди медени сладки от пекаря.

Общите спални са празни, с изключение на някаква жена, която лежи в леглото си до далечната стена, увита в одеяло и дишаща едва-едва — вероятно болна, иначе Лора би слязла тук, за да я събуди. Нужна ми е цялата ми воля, за да не се пъхна под тъничкото си одеяло, изключвайки света наоколо. Чудовищните тайни на татко ме теглят към себе си, завладяват ме. Пренебрегвайки варианта да блъскам по вратата на Кралицата и да настоявам за отговор, нямам никаква представа какво да правя. Единственият ми избор е да се опитам да издържа глупавия й тест, ако въобще мога да се добера до нея. Ако го сторя, може би ще ми позволят да й служа.

А този ден, освободен от задълженията ми в кухнята, е подарък. Ако искам да науча нещо за Кралицата, преди да се приближа до нея, трябва да започна сега.

Вместо кафявите, дълги до коляното рокли, които носим в кухнята, обличам най-хубавата си рокля от синя вълна с дълги ръкави. В допълнение с бонето ми на слугиня се надявам да ми позволи да мина за домашна прислужница. Грабвам една работна престилка и кърпа за бърсане на прах от шкафа с провизиите за почистване и поемам към библиотеката. Знам, че ако ме намерят там без разрешение, може да бъда ступана. Или по-лошо.

Казвам си, че ако имам късмет, никой няма да ме забележи, мъча се да не мисля за факта, че никога не съм била особена късметлийка.

Когато с татко живеехме в Евърлес, той имаше разрешение да използва библиотеката — казал им беше, че трябва да проучва някакви ковашки техники, а вместо това ме вмъкваше там нощем, за да чета книги с приказки на светлината на свещите. Това беше една от любимите ми стаи — рафтовете, издигащи се на две етажа, подът от тъмно, блестящо дърво, инкрустирано със златни нишки, блажената тишина, нарушавана единствено от прелистването на страниците и шепота от собственото ми изумление.

Сега библиотеката е почти празна, а залата е осветена от дългите лъчи и още по-протяжните сенки, хвърляни от залеза отвъд гледащия на запад прозорец. Неколцина благородници седят, разпръснати по масите и фотьойлите, и четат или пишат писма. Някакъв едър мъж дреме в едно твърде натруфено кожено кресло. За разлика от времето, когато бях малко момиче, тишината не таи в себе си обещания за истории, които чакат да бъдат разказани; няма и искрици вълшебство във въздуха, блещукащи като мъгла на слънце след дъжд.

Но, за щастие, подредбата ми е все още позната. Голямото, отворено централно пространство е опасано от входове към коридори и кътчета, чието съдържание е изписано върху месингови табели над вратите. Докато ги преглеждам, осъзнавам, че нямам идея откъде да започна. В училището ни в Крофтън слушахме предимно почтителни хвалебствия за Кралицата — за невероятната й красота, за бунтовниците, които е унищожила, за мъдростта й като владетел. Нищичко, което би могло да обясни, защо татко би се страхувал от нея.

Проучвам табелите — Популярни, басни, Имението Евърлес, Икономика — докато накрая съзирам История на отсрещната стена на библиотеката. Изглежда добро място за начало. Движа се в края на стаята, давайки си вид, че имам цел, докато все още не бия на очи, и се плъзвам леко по пътеката.

Книгите ме заобикалят от двете страни, а златните им заглавия проблясват на слабата светлина. Изваждам една тънка книжка, наречена „Семпера: хроники“, и започвам да чета от средата на страницата.

По сведения на командващия офицер от Кралския военноморски флот — пише там — Кралицата на Семпера сама прерязвала гърлата на бунтовниците с острие, за което казват, че поглъщало магията от кръвта им и й било подарено от Магьосницата. Разполагала със свой търговец на време — жена с тъмна качулка, която крачела на бойното поле до нея, източвала кръвта на мъжете още на мястото, на което лежали, превръщайки я в желязо, докато падналите били принудени да гледат и да чакат своя ред.

Затварям книгата и я притискам до гърдите си, треперейки от студ независимо от топлината в стаята. Татко никога не ми е разказвал много за нашествията и бунтовете, случили се през първото столетие от епохата на кръвното желязо, след като магията на Магьосницата и Алхимика се разпространила за първи път по цялата земя. Но дядото на Амма твърдеше, че един от техните предци е воювал в армията на Кралицата. Аз често ходех до къщата на Амма и сядахме пред стола на стареца, докато той разправяше истории за крадци, които биха източили кръвта на човек през нощта, за изгубени крайници и търкалящи се глави… докато Амма не го помолеше да спре. Нашествениците, казваше той, щели да убият всички в Семпера и да отнесат кръвното желязо отвъд морето. Вместо това обаче Кралицата заповядала на войските си да погълнат кръвното желязо на падналите и така да придобият мощ.

Все още стискайки книгата в ръце, се оглеждам наоколо за място, на което мога да седна и да почета. И тогава го виждам: Лиъм Гърлинг, настанил се зад бюро на балкона над главата ми, приведен над някакви подвързани страници.

Замръзвам, а сърцето ми бие лудо. Ако само надникне надолу, ще ме види през полираните дървени пръчки на парапета на балкона. Бавно, за да не привличам внимание, се отдръпвам назад в сянката на висок книжен шкаф.

Разкъсвана между възможността да избягам или да се заема с делата си, аз го изучавам предпазливо. Дори и да не разпознае лицето ми, би могъл да забележи някаква прислужница, която чете, вместо да забърсва прах. Ала явно той изобщо не забелязва нищо около себе си. Челото му е сбръчкано от съсредоточаване, а кракът му потропва нетърпеливо, сякаш всичко, което чете, го разочарова. През няколко минути се мръщи, надрасква нещо в бележника си, а сетне се завръща към четенето.

При вида на острите му черти, които толкова дълго са обект на кошмарите ми, гневът в мен се надига стремглаво, подобно на пламъците в кухненското огнище. Споменът за прогонването ни от Евърлес се завръща като разпилени образи, взривове от звук и топлина.

Спомням си как Лиъм размахваше меча си, как бутна Роан в огъня. А после огънят, бушуващ в пещта като нещо живо, пламъците, стрелкащи се из въздуха… Страхът в очите на Роан.

Затварям бавно очи, прогонвайки спомена, а след това наново ги отварям. Каквото и да чете Лиъм толкова погълнато, неминуемо трябва да е важно. Завръщайки се от академията в края на лятото, той бе взел активно участие в управлението на богатствата на Гърлинг, както и на делата в Евърлес като цяло, поне така бях разбрала от дрънкането на слугите по негов адрес. Дали обаче семейството му щеше да го приеме с такава охота, ако беше наясно какво се бе помъчил да стори с Роан? А дали и Роан си спомняше досега си със смъртта?

Някакъв слуга — Стефан, ако не ме лъже паметта — минава безшумно край мен, долавям аромата на одеколон. Той ме поглежда през рамо и подозрително присвива очи. Дъхът засяда в гърдите ми, но Стефан продължава да крачи по пътеката, а след това се изкачва и по стълбите в края й. Приближава се до бюрото на Лиъм и го докосва по рамото.

Лиъм рязко вдига глава с изкривени от раздразнение черти, а слугата му промърморва нещо. Той въздъхва и отваря едно чекмедже, поставяйки книгата и бележника си вътре, преди да го затвори и заключи.

Каня се да се обърна, когато нещо друго привлича погледа ми — петно със странен цвят, когато Лиъм се изправя. Дланите му са боядисани, сякаш ги е потопил във вино.

Думите на Хинтън изплуват в съзнанието ми. Ръцете му бяха оцветени в пурпурно. Ръцете на татко.

Преди да го обмисля по-добре, краката ми тръгват сами. Отпускам надолу книгата и проследявам Лиъм и слугата от разстояние, докато вървят към изхода на библиотеката с Лиъм начело.

Старая се да остана поне на половин коридор разстояние зад тях, докато те преминават през залите, като не губя от поглед пешовете на дългото палто на Лиъм. Движим се по един от централните коридори на Евърлес, а салоните са пълни с господа и дами, оттеглящи се след вечерята в стаите си — бляскави в тоалетите си от коприна и кадифе и олюляващи се след изпитите питиета. Вървя с наведени надолу очи и се надявам никой да не ми се развика. Лиъм пренебрегва поздравите на всички.

В крайна сметка коридорът се стеснява и опустява и аз изоставам по-назад зад двамата мъже. От нерви дланите ми се потят и стават хлъзгави. Мъжете пред мен завиват зад един ъгъл и няколко секунди по-късно чувам, че стъпките им секват. Аз също забавям крачка и рискувам да надникна иззад ъгъла. Спрели са се пред голяма врата от резбован махагон. Озъртам се наоколо — тъканите по стените са по-малко луксозни, отколкото навсякъде другаде в Евърлес, но и по-старинни, и по-елегантни, със сложно преплетени геометрични фигури. Дишането ми се ускорява. Никога преди не съм била тук. Изобщо не трябва да съм тук. Ако ме хванат…

За да се успокоя, вдишвам бавно и дълбоко, задържайки дъха си, както ме учеше баща ми, когато се събуждах изпотена от кошмарите в детството ми. Умение, което практикувам доста често през последните няколко дни. Два стари, повтарящи се кошмара изникнаха отново, откакто се върнах в имението: единият е за нощта, когато с татко бяхме прогонени, а другият, по-странен — за някакво момиче, което ме преследва с нож, а лицето му винаги остава в сянка.

Лиъм и Стефан разговарят с други двама мъже в коридора — единия от тях разпознавам като бирник, почти неразличим от онзи, който ни посети с татко в колибата ни.

Това трябва да е… трезорът на Гърлинг, мястото, на което държат богатството си. Винаги съм си представяла, че поглъщат цялото време на Крофтън на едно хранене всеки месец, подобно на прасета, ядящи от копанята. Разбира се, един Гърлинг би трябвало да присъства, когато прехвърлят събраните данъци в трезора. И не би трябвало да се изненадвам, че това е Лиъм. Роан не прилича на човек, който може да изпита удоволствие да прекара следобеда си в броене на пари в някоя изложена на течение кула.

Отдръпвам се зад ъгъла и се напрягам да доловя гласовете им, дрънченето на кръвното желязо. След това разговорът спира за миг, разнася се мощно скърцане и тежко стъргане на вратата по пода.

— Качвай се горе! — заповядва Лиъм и както винаги аз се стряскам колко е нисък гласът му. — Ще се видим след малко.

Притискам гръб към стената, а ударите на сърцето ми подтикват този някого да се качи горе, горе, горе, за да мога да открадна поглед към трезора. Мисълта за влизане вътре ме привлича, изпълвайки ме със смесица от ужас и интерес.

И тогава Лиъм се появява зад ъгъла и ме хваща, а очите му ме пронизват.

Достатъчно далече съм, за да съумея да избягам, ако въобще мога да помръдна, но шокът смразява крайниците ми. Струва ми се, че само след един-едничък удар на сърцето ми той вече стои пред мен.

— Ти ни следващ още от библиотеката — обявява. Гласът му е спокоен, противоречащ на гнева, който стяга кожата около очите му. — Защо?

Отварям устата си, но нищо не излиза оттам. Все още стискам безполезно книгата в ръката си. Сега, когато той наистина ме гледа, страхът, че може да ме разпознае, изплува наново. Наново нахлуват спомени — блясъкът от разтопен метал и собственият ми писък в ушите ми, лютивият дим. Дори и да не ме познава, намирам се на място, където не би трябвало да бъда. Ето го и Айвън — неговото острие. Бях глупава, толкова глупава да го последвам.

И все пак се насилвам да срещна погледа на Лиъм, искайки ми се лицето ми да бъде гладко, и безизразно, и без намек за страх. Протягам ръка към кесията на кръста си и изваждам първата монета, която пръстите ми докосват — един месец кръвно желязо от парите, които ми даде Дуейд в Крофтън. Старият инстинкт ми крещи да не се разделям с тях, но аз се протягам и пускам монетата в ръката на Лиъм — дланта му е бинтована, а върховете на пръстите му са оцветени в пурпурно.

— Видях ви да изпускате това — казвам аз. — В библиотеката. — А сетне с фалшиво любопитство питам: — Имате ли нужда от нещо за ръката си, милорд? В кухнята разполагаме с хамамелис.

Лиъм присвива очи. Затяга юмрука си около монетата и я пъхва в джоба си, без да откъсва взор от мен.

— Сигурен съм, че знаеш къде се намираме — казва той.

За момент се подвоумявам пак да излъжа, но като се замисля по-сериозно, съм убедена, че Лиъм ще долови измамата в гласа ми.

— В трезора на имението.

Доволен, той додава:

— И си чувала истории за това място. Прав ли съм?

Кимвам бавно, като не съм сигурна какво цели той. Гласът му е безгрижен, но преплетен с отрова.

— Е — подема Лиъм. — Какво си чувала?

— Ако някой друг, освен Гърлинг, се опита да влезе, вратата ще изсмуче цялото му време през пръстите му.

Той се изсмива — звукът е дрезгав, все едно в гърлото му има нещо бодливо.

— Щеше ли да опиташ въпреки всичко? — настоява той.

— Не — казвам аз твърдо и скоропостижно, макар че не знам дали това е лъжа.

— Наистина отнема от времето ти при влизане и никога не се знае колко ще е то — казва Лиъм. — Може да е един ден или петдесет години. И когато източи кръвта ти, механизмът на вратата боядисва ръцете ти по този начин. — Той протяга собствените си ръце. — Смисълът е да покаже кога някой е проникнал в трезора на Евърлес или се е помъчил да го стори. Ала това е най-малкото, за което да се тревожиш… капитан Айвън би се заел с по-лошото, ако те открие на място, на което няма какво да търсиш.

Почти не чувам предупреждението — умът ми работи, мислейки за петната върху ръцете на татко. Значи е вярно, че трезорът отнема от времето ти. А на баща ми почти не му беше останало време. Това би обяснило защо бе дошъл в имението само за да умре край стените му… защо супата, която му дадох, не можеше да спаси живота му.

Но не! Извън обстоятелството колко отчаян е бил баща ми, той не би откраднал кръвно желязо или скъпоценности. Каквото и да се е пробвал да вземе отвътре, то си е струвало да умре за него.

— Как се казваш? — пита Лиъм.

— Джулс — промърморвам аз, все още разсъждавайки за боядисаните ръце на татко. Сетне стомахът ми се свива, щом проумявам какво съм издала.

Поглеждам нагоре към Лиъм. Достатъчно близо съм, за да видя, че бялото на очите му е оградено с червено. „Джулс е често срещано име — мисля си отчаяно, — той няма да направи връзката с нещо, което се е разиграло преди десет години. “

— Ти беше и в библиотеката — казва той. — Още едно място, на което не би трябвало да бъдеш.

Тонът му е небрежен, сякаш не го изрича като заплаха, а просто като факт. Отнема ми малко време, за да анализирам опасността в него.

— Аз… аз търсех една книга — заеквам, а истината се изплъзва против желанието ми. Трябва да кажа, че съм отишла да почиствам, но е все едно, той пак би съзрял лъжата върху лицето ми. — Обичам да чета. — Проклинам се, че съобразявам бавно, и отстъпвам крачка назад от него, приисквайки ми се да избягам.

— Лорд Гърлинг! — извиква го нечий глас отгоре.

Възползвам се от момента, за да отстъпя още.

— Приятна вечер, милорд!

— Почакай! — той се пресяга и хваща китката ми. Сега очите му са леко неспокойни, а черното на зениците му се разпростира в тъмните ириси на очите му. Чувствайки опасността, аз замръзвам, надявайки се, че той не може да усети как пулсът ми думка под кожата ми.

— Каква книга? — интересува се той, а когато се втренчвам в него объркано, добавя: — В библиотеката.

— О! — ровя из ума си аз, а заглавията на всички книги, които някога съм чела, излитат от главата ми на секундата. Не съм наясно и как би възприел твърдението, че съм учила, за да служа на Кралицата. — Нищо важно, просто една стара детска книга. — Хващам се за някакъв спомен. — „Приказката за Елиса… “

— „… Пътешественичката“ — довършва вместо мен Лиъм. Очите му напрегнато са впити в моите — диви, нетрепващи, твърде съсредоточени — а главата му е наклонена на една страна. — Някога познавах едно момиче, което обичаше тази книга. — В гласа му има нещо, от което косъмчетата на врата ми настръхват.

Тогава нещо в него се променя. Стойката му се вкаменява и той се отдръпва от мен.

— Любопитството не подобава на една слугиня — казва той. — Не ходи повече в библиотеката. Ще предупредя чиновниците да внимават с теб. Съветвам те да не ме изпробваш.

Думите му са резки. Макар че само преди малко се опитвах да измисля как да си тръгна, не мога да се сдържа и примигвам слисано.

Ала не казвам нищо, просто се врътвам на пети и си тръгвам.

Яростта кара ръцете ми да се тресат, докато вървя — докато почти тичам — през коридорите, мъчейки се отчаяно да стигна толкова далече от Лиъм, колкото Евърлес ми позволява. За момент, когато той си припомни заглавието на онази книга, аз почти забравих кой е — момчето, което се превърна в причина да бъдем прогонени от дома си, и то само за да прикрие собствената си жестокост. Коренът на пълната ни разруха.

Никога вече не бива да го забравям.

Провирам се през един от малките входове към коридорите на прислугата и нямам търпение да се изгубя от погледа му. За разлика от централните коридори с техните дебели червени килими и проникващата през високите прозорци слънчева светлина, тесните, виещи се коридори на прислугата са тъмни и защитени. Познати са ми и внезапно ме обзема усещането, че искам да ме погълнат. Не забелязвам фигурата, идваща от противоположната посока, докато не се сблъскваме на един ъгъл, удряйки болезнено раменете си. Спъвам се и почти изгубвам равновесие.

— Съжалявам! — смотолевям, бързайки да се съвзема. И тогава зървам крайчеца на кадифено палто. Човекът, когото едва не прегазих, не е слуга.

Изведнъж ръцете на Роан Гърлинг ме хващат за горната част на моите и ме издърпват да се изправя. Очите му се разширяват, щом познава лицето ми, а дъхът ми спира в гърлото ми. Палтото му е свлечено на една страна, бузите му са зачервени, а очите му светят. Той се отмества половин крачка назад, за да ме види по-добре, а главата му е наклонена настрани. После устните му се извиват в лека усмивка.

Знам, че трябва да сниша главата си и да избягам, но друга част от мен крещи на Роан Гърлинг да ме забележи наистина, най-накрая да ме види и да си спомни. Лицето му е толкова прояснено в съзнанието ми, че ми е трудно да повярвам, че може да погледне моето собствено лице и в същото време да не си спомни името ми.

— Л… лорд Гърлинг — казвам аз, а езикът ми се преплита. Прикляквам в реверанс, долавяйки, че бузите ми пламтят. — Моите извинения.

— Няма значение — кикотът му ме приканва да надникна нагоре, така че го правя… трудно е да не го направя, докато сините му очи привличат моите като магнит. — Закъде си се разбързала толкова?

Примигвам.

— За никъде, милорд.

Чутото го кара да се засмее. Сетне той спира внезапно и се заема да изучава лицето ми.

— Ти ни помогна при пристигането на Кралицата — казва той. — Събра нещата й, когато паднаха на земята.

Това не е разпознаването, на което съм се надявала, особено след като той ми намигна по време на увеселението в градината, но все пак го приемам. В края на краищата може би не си спомня точно коя съм, но познава лицето ми.

— Да, сър.

— Как се казваш? — пита малко по-бавно той, с глава, наклонена на една страна, като че се взира в нещо, което му е смътно познато.

Сърцето ми се свива и спира. Дали да му кажа истината?

Лиъм би могъл да знае коя съм; той е този, който ме мрази. Ако ме сполети някаква беда заради невниманието ми, то тя вече е на път. А за баща ми няма опасност, тъй като тя вече е факт.

— Джулс — отвръщам аз. Прехапвам устните си, боейки се донякъде, че всичко, което трепти в гърдите ми, ще излети през тях.

— Джулс — повтаря Роан. — Дъщерята на ковача.

Зяпвам при звука на името ми, отронен от устните му, съкровени и скъпи. Затварям припряно уста.

— Ние бяхме приятели — изричам приглушено.

— Разбира се — усмивката му лениво се разлива отново върху лицето му. — Криеница. Дървото на северната морава.

За миг целият спомен връхлита и мен — лято, ухание на окосена трева, оставяща ни без дъх игра, ръката на Роан, хванала моята. Само кимвам, неспособна да говоря.

— Видях те на забавата. А след това в коридорите онази нощ…? — Роан казва последното някак деликатно, без съмнение, се старае да не обсъжда разбитото ми сърце на място, на което някой може да чуе. Първата ми мисъл е, че се надявам да не си въобрази, че съм влюбена в някой друг. Топлина ме облива заради собствената ми глупост. И все пак…

„Не, не, няма значение — повтарям си аз. — Той се жени за дъщерята на Кралицата. “

Все още усмихнат, Роан пристъпва към мен.

— Ти беше толкова тайнствена. Беше тук единия ден, а на следващия вече те нямаше.

— Нямах желание да си тръгвам оттук — отговарям и ми се ще гласът ми да не трепери. А в един друг свят бих попитала: Търси ли ме?

Цял един живот, изпъстрен с различни спомени, се разкрива в съзнанието ми, живот, в който не съм напускала Евърлес… а после кепенците бясно се захлопват.

Какво си спомня Роан? Какво мога да му кажа, как да обясня всичко, без да издавам нищо?

— Баща ми… той…

— Брат ми ви прогони, нали? — той се усмихва, след като го изрича, но не мога да схвана дали това е на шега. Преди да смогна да проговоря, Роан махва с ръка във въздуха, сякаш иска да изтрие миналото. — Вече няма значение, след като си се върнала. — Прекалено мълниеносно, едва уловимо очите му се плъзват по фигурата ми надолу и нагоре, обливайки тялото ми с топлина. — Къде са те поставили сега, Джулс?

— В кухнята. — Това е много по-ниско обществено положение от ранга на ковача и чувствам, че бузите ми пламват от срам.

Роан цъква с език и се приближава още повече. Чувствам топлината на дъха му върху шията си. Ако бях различно момиче, можех да се протегна към него и да го докосна.

— Съжалявам, че се блъснах в теб — допълва след малко той. — Бързах, имам аудиенция при Кралицата.

Ала той не помръдва, за да си тръгне. Изненадана съм да установя, че се изчервява. Това, съчетано с отсъствието на обичайната му лека усмивка, го кара да изглежда уязвим и някак по детски.

— Е — понечва той, — по-добре да тръгвам. Не искам да закъснявам.

— Чакайте! — изтърсвам аз. Роан се извръща към мен. Гласът ми излиза висок, въпросителен. — Палтото ви, милорд!

Той поглежда надолу и вижда, че копчетата на палтото му са закопчани накриво, като едната страна виси по-ниско от другата. Започва наново да ги закопчава — несръчен в припряността си.

Без да се подвоумя, аз пристъпвам напред, за да му помогна, но после осъзнавам какво върша и чувствам, че лицето ми почервенява. Ала той сваля ръце и ме оставя да се справя. Би било странно да се откажа сега, така че не дръзвам. Усещам топлината на тялото му през ризата и жилетката му.

— Благодаря ти, Джулс — казва тихо Роан.

Помирисвам слабото, познато ухание на лавандула, носещо се от него, и проумявам, че преди малко вероятно е бил с Ина Голд. Неправилно закопчаните копчета, руменината по бузите му — гърдите ми се стягат. Бързо предприемам крачка назад. Свеждам глава.

— Да, милорд — буцата в гърлото ми изкривява думите ми, но Роан, изглежда, не забелязва.

Вместо това хваща рамото ми. Долавям докосването му през плата на роклята си — топло и толкова нежно. Разпитът на Лиъм преди няколко минути ми се струва като далечен спомен.

— Имаш набито око — казва той, а усмивката играе върху устните му. — Надявам се пътищата ни отново да се пресекат.

Кога? — едва не го питам аз, но тогава в съзнанието ми разцъфва нова идея.

— Биха могли — отвръщам.

Роан повдига вежди, а усмивката му нараства.

— Какво означава това?

Надеждата ми нараства заедно нея. Никога не съм предполагала, че ще се сдобия с пряк път към Кралицата. Сега обаче той стои пред мен в лицето на Роан Гърлинг.

— Бих искала да се явя на събеседване за позицията на момичето, което бе изгонено от Кралицата. Ади — казвам бързо аз. Усмивката му се стопява. — Знам, че не им достигат момичета. Чух… — Роан пребледнява, ето защо спирам и опитвам нещо различно. — Искам да бъда в свитата на Нейно величество, за да служа на Ина. Именно оттам идвах току-що, от библиотеката, където учех. Знам толкова малко за нейната история… — Мъча се да свикам целия копнеж, който той е запалил в мен, и да го канализирам в гласа си, сякаш през моите седемнайсет години не съм желала нищо толкова силно, колкото това да прислужвам на дъщерята на Кралицата безкрайно и безотказно.

Усмивката на Роан се завръща и топлината й ме облива.

— Тестът? Просто една формалност, Джулс. Купчина скучни глупости, ако питаш мен — той се засмива. — Кралицата няма да е тук утре, ще екзекутират крадците на кръв, за които ти казах, но ще спомена някоя и друга добра дума за теб на Каро, прислужницата на Кралицата. Тя решава кой да се доближи до Нейно величество, а не някакъв глупав тест. — Обобщава той с повече от намек за гордост в гласа си. Отстъпва крачка назад и пак накланя главата си към мен — нов навик, който е придобил през последните десет години, като че ли търси отговора на някакъв въпрос. — Всъщност защо не сервираш утре закуската за мен и Ина, да види и тя колко си чудесна?

— Благодаря ви, милорд — прошепвам, а сърцето ми препуска лудо.

— Джулс, наричай ме Роан — поправя ме той.

— Лорд Роан — отвръщам аз, като си позволявам мъничка, крива усмивка.

Смехът му — продължителен и силен — зазвънтява в тесния коридор на прислугата.

— Радвам се, че се натъкнах на теб, Джулс — той се навежда плътно до мен, а устните му са почти до ухото ми. — Повече, отколкото си представяш.