Евърлес

18

На идната сутрин в общата спалня се пъхвам в една от по-топлите и по-изящните рокли, които Каро ми е дала, обувам ботушите и слагам наметалото си. Макар че отвратителното ми настроение от разговора с Лиъм все още трае, не мога да не се възхитя на мекотата на плата и тежестта на наметалото. През всичките мразовити зими в Крофтън никога не съм имала нещо толкова топло.

За моя изненада Роан е в коридора, облегнат на стената — подобно на процеп в правоъгълника светлина, струяща през един висок прозорец. Поемам си дълбоко дъх. Мен… ли чака? Дали Ина му е казала за молбата си?

Ала той изглежда също толкова стреснат, че ме вижда.

— Джулс — подема вместо поздрав за добро утро. После възвръща спокойствието си. — Ина спомена, че ще я придружаваш по някакво поръчение. Къде ще ходите?

Преди да успея да отговоря, Беа се измъква от спалнята със своята лека и плавна походка. Тя забелязва първо Роан и върху лицето й се изписва усмивка. След това съзира и мен, очите й се ококорват, а усмивката й угасва. Докато се каня да я поздравя с добро утро, тя сменя посоката и изчезва по коридора, сякаш внезапно си е спомнила нещо важно.

Роан се взира подире й за момент, преди да се обърне към мен. Сред ярката, падаща косо светлина трапчинките му се превръщат в тъмни петна по лицето му. Разбирам, че очаква отговора ми.

— Просто езда — изричам весело аз. Очевидно дори той недоумява къде отиваме заедно с Ина. Вече се потя от топлината на замъка, от тежестта на роклята и от погледа на Роан. — Познавам добре околността… в края на краищата.

Това го удовлетворява. Той си поема глътка въздух, сетне издиша и прокарва ръка през вече разрошената си коса.

— Разбира се. Тревожа се, че става неспокойна. Благодаря ти, че й правиш компания, Джулс — казва той сериозно. — Грижи се за нея и за себе си.

След това ми махва с ръка и се отдалечава в посоката на Беа, изминавайки набързо разстоянието в коридора с широката си крачка. Без да се замисля, понечвам да протегна ръка към него като растение, което винаги се протяга към слънцето. Думата „чакай“ се стопява върху езика ми.

Когато вече е изчезнал от погледа ми, поемам към конюшните, чудейки се защо, защо, защо Ина Голд не е казала на годеника си за какво се отнася това поръчение. С всяка стъпка по коридора чувствам, че тялото ми се превръща в играчка, в марионетка, а конците, дърпани от семейство Гърлинг, Ина, Кралицата и техните тайни, се преплитат в мен, пронизват кожата ми, повличат крайниците ми. Единственото, което пожелах, бе да науча истината за татко — как обаче се озовах в средата на тази шахматна дъска?

Облекчение е да изляза навън — на чистия студен въздух на двора. През нощта е навалял сняг, който е покрил голямата морава с тъничка, искряща, подобна на бял прах завивка. Иска ми се да мога да се разходя, да съзерцавам палисадите и кулите на Евърлес от разстояние, да погледам езерото. Ала слънцето вече е на една длан разстояние над хоризонта, ето защо вместо това се завързвам към конюшните, за да се срещна с Ина.

Тя вече е там, облечена също в сива рокля за път и наметало, а през рамото й е преметната кожена чанта. Зървайки голите ми ръце, тя изважда чифт ръкавици от наметката си и ми ги предлага. Мигновено съм смутена не само от нейната щедрост, но и от факта, че е облечена като мен — като по-старша прислужница.

Тя стои изправена до два коня, единият е сиво-кафяв, а другият — червеникавокафяв. Сиво-кафявият вече е оседлан, а зад нея Там — сърцето ми все още се свива от мъка, когато го видя — закопчава ремъците на гърба на червеникавокафявия кон. Стомахът ми пропада като камък във вода и долавям, как по дланите ми избива пот. Очаквах, че ще вземем кола или карета.

Макар и да мога да яздя — в Крофтън от време на време намирах допълнителна работа, като разнасях съобщения или извършвах доставки на кон — все пак не съм родена за това, а огромните, добре охранени и буйни коне на Гърлинг ме изнервят. След секунда осъзнавам, че съм спряла и зяпам невъзпитано, ето защо бързо свеждам глава и се покланям на Ина.

— Няма нужда — казва тя. Въпреки обикновената й рокля — както винаги изглежда красива и царствена. Но в нея се таи някаква нерешителност, нещо почти печално. Късата й коса е прибрана под обикновена вълнена шапка с тъмни заоблени краищата върху ушите й. — Благодаря ти, че дойде, Джулс.

Предпазливо се доближавам до конете и поздравявам Там с кимване и усмивка. Той поглежда любопитно ту към мен, ту към лейди Голд, питайки ме с очи защо съм тук, до дъщерята на Кралицата. Поклащам леко главата си и оформям с устни: Ще ти обясня по-късно. Забелязвам как неговите устни се изкривяват, както и колко сковано се покланя той. Прибавям го към списъка с хора — в него вече са Лора, Беа и Хинтън — на които дължа обяснение за тази странност.

— Кой кон искаш? — пита учтиво Ина, като че пробва да узнае дали предпочитам захар или мляко в чая си. — Това е Хъни. — Тя погалва сиво-кафявия кон по носа. — А това е Мава.

— Хъни — казвам аз толкова бързо, че Ина се засмива. — Ще яздя Хъни.

— Добре тогава — тя притиска юздите на сиво-кафявия кон в ръцете ми и аз примигвам нервно, докато животното се обръща към мен да ме види, а големите му очи сякаш ме преценяват. Спомням си какво ми казваше татко за конете: „Дори и да си нервна, не се дръж така“. Същото може да се каже и за кралските особи.

Някак допускам, че предстоят още приготовления, но Ина е готова и Там се приближава до мен, за да ме повдигне към седлото на Хъни. Качвам се непохватно върху нея и припряно сграбчвам рога на седлото.

Ина съзира напрегнатите ми рамене и върху лицето й за кратко се появява изненада, последвана от смущение. Сигурна съм, че не й е хрумнало, че може и да не умея да яздя, а сега се срамува и се чуди как да отстъпи назад. Всичко, което Ина Голд чувства, е прозрачно, изписва се ясно, като ден, върху красивото й лице. Това, че никога не й се налага да крие емоциите си, е лукс, ала не мога да й се сърдя заради него. Познава ме едва от два дни, но наистина се интересува дали се усещам комфортно.

— Добре съм, мога да яздя — казвам, преди тя да заговори, пожелавайки си да се измъкнем от Евърлес, за да подишам свободно, пък било то и за ден. Изправям се на седлото и хващам юздите в ръце, опитвайки се да не мисля колко далече съм от земята. Ина се мята на коня си сама — изящна е като танцьорка — издърпва качулката си и я нахлупва върху главата си. Повежда ни вън от конюшните. За мое щастие Хъни инстинктивно следва Мава.

— Искам да отида до едно сиропиталище между Крофтън и Лаиста — казва тихо Ина, когато Там вече не може да ни чуе. — На около час път с кон е. Не съм съобщила конкретно на никого за това малко излизане. Нито на Роан, нито на Кралицата, нито на когото и да е друг. Споменах го бегло пред Каро. Всички те смятат, че ще бъда преследвана и заклана като набелязан див заек. — Заявява тя толкова безцеремонно, че чак се разсмивам. — Така че ще съм ти благодарна, ако… нали знаеш…

Ина се извръща към мен, хапейки устни. Лейди Ина Голд не прилича на човек, който би пазил тайни, още по-малко от годеника си или от Кралицата, нейната приемна майка, но тогава обаче си спомням, че това важи и за мен. Кимвам й и се усмихвам.

Ина вижда нещо над рамото ми и затваря уста. Прави ми знак да я следвам плътно, тъй като наближаваме южната порта — по-малка поредица от врати в сравнение с централната порта, през която двете с Кралицата пристигнаха преди две седмици; тази тук е предназначена за прислугата и доставките. Охранява се от двама стражи със смразяващ вид, които ни наблюдават как се приближаваме без особено любопитство, но застават мирно, разпознавайки лицето на Ина. Двамата се покланят ниско.

— Лейди Голд — започва да заеква единият, след като се изправят. — Бива… бива ли да излизате извън стените без ескорт?

Ина не трепва дори за миг, а в гласа й се чете непринудена веселост, която не бе там, когато бяхме сами.

— Имам ескорт, освен ако не мислите, че това момиче е призрак — казва тя и посочва с ръка към мен. — Просто ще изненадам Роан по време на лова му.

Отново се удивлявам с каква лекота лъжата се отронва от устните й или… може би тя допуска, че Роан е на лов? Очите й, бистри и невинни като капки вода, не издават нищо.

Инстинктът ме подтиква да кажа на Ина за посещението на Роан в помещенията на прислугата тази сутрин, но вместо това закътвам надълбоко онова, което знам, редом с другите тайни, които пазя за по-късно.

Независимо от всичко нещата сработват — стражите се отдръпват и ни пускат да минем. Озоваваме се сред равнината извън стените на Евърлес, вратите остават отворени за момент, след което се затварят тежко. Поразително е колко бързо започвам да се чувствам по-леко, сякаш не съм забелязвала стоманената тежест върху гърдите си, докато тя не бе вдигната.

Ина ни повежда към главния път. Достатъчно рано е и пътуващите са малко и нарядко — подминаваме няколко коли, кретащи към Евърлес, натоварени със сено или дърва, или камари зърно, но явно никой друг не напуска имението. Ина не маха качулката от главата си, ала извън стените на Евърлес никой не я поглежда повторно. Или по-скоро хората поглеждат, но единствено по начина, по който някой би го сторил, когато съзре толкова красиво момиче като нея. Като че никой от фермерите и търговците, край които минаваме, не знае, че това е дъщерята на Кралицата, бъдещият владетел на Семпера.

Когато Ина насочва Мава към по-малък път, пресичащ гората, аз я следвам, въпреки че пръстите ми така стискат юздите, че те стават хлъзгави от пот. Питам се дали баща ми е прекосил тези гори при сетното си пътуване до Евърлес.

— Нали не смяташ, че в тези гори ще има… крадци на кръв? — Ина се озърта уплашено наоколо, далеч не толкова пренебрежително сега, когато сме заобиколени от разкривени черни стволове и сенки. Чудя се дали е била ужасно уплашена и по време на нападението, в което са убили слугите им. На смутения ми поглед тя отговаря: — Чу ли? Вчера в Ейлстън е била убита някаква съмнителна селска вещица.

По гръбнака ми се спуска хлад. Татко винаги ми е казвал, че селските вещици и другите така наречени „по-нисши“ магьосници са шарлатани, но не всеки вярва в това, а някой, за когото твърдят, че е специално свързан с времето, може да се превърне в удобна мишена за крадците. Тръсвам глава и прочиствам гърлото си… както и ума си.

— В безопасност сме толкова близо до Евърлес. — И независимо че се предполага, че трябва да жертвам живота си заради нея, ако ни нападнат, се надявам, че изреченото е вярно. — Само че не познавам тази част на гората добре.

— Всичко е наред — казва Ина, изваждайки една сгъната карта от джоба на роклята си.

Светлината става по-плътна, щом клоните на дърветата отстъпват място на небето. Чувствам се неудобно върху гърба на Хъни — всеки път, когато тя се извие леко, за да последва Мава или за да избегне някакви препятствия по пътеката, аз стисвам седлото с бедрата си, страхувайки се, че ще падна. Поне студът е понамалял сега, когато слънцето се е издигнало нависоко. А пейзажът около нас е странно красив — всичко искри заради снега и топящия се лед.

Колкото и да съм благодарна за промяната на обстановката, не мога да потисна съмнението, че дъщерята на Кралицата може да крие нещо.

— Ина… — провлачвам аз. Все още се усещам повече от непривично да разпитвам осиновената дъщеря на Кралицата, властта на Ина витае във въздуха като създание, изчакващо да нанесе своя удар. И все пак додавам настоятелно: — Защо отиваме в сиропиталището? Ако не възразяваш, че повдигам въпроса.

— О! — Ина се засмива, макар и да ми прозвучава кухо. — Знаеш ли, така бях погълната от тази карта, че забравих, че не съм ти казала.

Тя се извръща наполовина върху седлото си толкова естествено, сякаш е върху лежанка в двореца, разположен на брега. И все пак й отнема доста време, за да ми отвърне, а когато го прави, гласът й е протяжен и мек.

— Искам да разбера кои са родителите ми — пояснява тя. — Обичам Кралицата и съм й благодарна, но искам да знам кои… кои са били преди нея.

Ина пак се обръща напред, така че вече не виждам лицето й.

— Възнамерявах да помоля Роан, но е толкова безгрижен. Не желая да мисли за нещо тъжно или да си в тълпи, че съм нещастна. — За това напълно я разбирам, самата аз бих искала да държа тъмнината и горестта на света далеч от Роан. И ако Кралицата узнае…

Довършвам изречението й наум: Ще бъде разочарована.

Ще ме обвини в предателство.

Ще вземе главата ми.

Колебая се кое от тях е вярно, нищо, че още не дръзвам да попитам. Споменът за ножа на Кралицата, летящ към Ина, проблясва в съзнанието ми.

— А Каро? — интересувам се аз.

Ина въздъхва разочаровано.

— Наясно е, че заминавам сама, но не знае къде. Не би одобрила така или иначе. Както и да е, тя тръгна във връзка с едно от загадъчните поръчения на Кралицата.

— Какви са тези поръчения? — питам аз с любопитство, ала сетне се изчервявам заради нахалството си.

— Нищо важно — отговаря Ина нехайно. — Знаеш, че Кралицата е обсебена от Магьосницата. Обича да ходи по старите места, бойните полета, гробовете и прочие, като неизменно взима Каро със себе си.

Хрумва ми една мисъл.

— Как Каро е спечелила благоволението на Кралицата? Била ли е…? — оставям думите си да заглъхнат, но по начина, по който ръката й сграбчва юздите, долавям, че Ина разбира какво искам да кажа.

— Дали е била изоставена като другите ли? — довършва тя приглушено.

Кимвам мълчаливо. Ина наново обръща глава и ми се усмихва, въпреки че тъгата все още деликатно забулва чертите й като дим.

— Тя твърди, че никога не е проявявала интерес относно родителите си, както и аз не би трябвало да го правя. Вярва, че съдбата я е отвела в двореца при Кралицата, ето защо не се вълнува от онова, което е било преди. Много е предана, като член на семейството е. Ако не бе дошла при Кралицата на по-зряла възраст, чудя се…

Някаква емоция се сплита в гласа на Ина — дали е съмнение, вина или завист, не мога да кажа със сигурност. Може би и трите накуп.

Тя ме поглежда с крайчеца на окото си.

— Благодарна съм ти, че си дискретна. Хубаво е да мога да поговоря с друго сира… — тя внезапно дръпва Мава да спре. — Толкова съм глупава. Нямах намерение да говоря за семейството, и то така скоро след смъртта на баща ти.

— Всичко е наред — казвам аз машинално, макар че сърцето ми леко се свива. Това е приемлив вид болка, ако изобщо такова нещо съществува. Да слушам тези думи — родители, сираче — изречени на глас, е странно, но така е по-добре, отколкото да кипят някъде под кожата ми. Част от мен се изненадва, че Ина Голд е толкова доверчива. Но защо да не е? Може би точно аз — с притулените ми тайни и страхове — се държа нелогично.

Ина примигва, сякаш и тя чувства това.

— Такова облекчение е да ти се доверя, Джулс, усещам, че мога да говоря с теб. Ти като че ли ме разбираш. — Тя се усмихва стеснително. — Кажи ми да спра, ако дърдоря глупости. Знам, че е дръзко от моя страна…

Поклащам глава, наистина я разбирам, поне по отношение на факта какво изпитва заради потеклото си. Цялото ми същество жадува да се вкопчи в идеята за татко. Писмото му в джоба на роклята ми, което почти се разпада от безкрайните сгъвания и разгръщания, е доказателство за това. И искам Ина да го знае. Искам да ми вярва.

Тя пришпорва Мава напред. Хъни я следва. Двете с Ина сме необичайна двойка — принцеса и слугиня, едната отдавна сираче, а другата съвсем отскоро, едната отгледана с благоразположението на Кралицата, другата с любовта на един баща. Хрумва ми, че ако имах възможност, не бих се разменила с нея, не бих заменила татко за Кралицата.

При тази мисъл пак ме пронизва тъга и светкавично се прехвърлям на друга тема за разговор, преди тя да ме превземе напълно.

— Смятах, че сиропиталището на Кралицата е на източния бряг, близо до двореца — казвам аз. Естествено, тогава пътуването би отнело седмици. А с Ина сме се приготвили за часове.

— Онова е било първото сиропиталище — отвръща тя. — Ходила съм в почти всички досега. Те са толкова много, Джулс, из цялото кралство са. Семейства все още изоставят децата си на брега край двореца. Ние самите можем да създадем цял град.

Тръсвам глава, представяйки си град от сираци, растящи на воля без никакъв контрол и без да знаят каквото и да било за миналото си.

— Посетила съм всички, които успях да намеря, за да прегледам архивите им — продължава Ина. Словоизлиянието й ясно показва, че е разсъждавала върху това и го е прехвърляла в ума си многократно. — Истината е, че нямам представа от кое сиропиталище съм дошла аз. А не мога да попитам Нейно величество.

— Разбира се, че не може — смотолевям аз. Нещо ме кара да потрепервам и придърпвам вълненото наметало по-плътно към себе си.

— Знам единствено, че Ина е името, което ми е дала рождената ми майка — тя притихва за малко. — Но въпреки всичко не съм напълно сигурна. — Без да го изрича, съзнавам какво чувства Ина: болката от копнежа по нежна родителска ласка и думи на утеха е издълбала дупка в гърдите ми. — Така че съм ходила в почти всички сиропиталища в кралството. И не се натъкнах на нищо.

Обзема ме нездраво любопитство. Дали родителите ми са живи или мъртви? Дали са ме оставили на брега край двореца, за да бъда избрана от Кралицата, или за да умра, вдишвайки соления морски въздух? Как татко е решил да ме обяви за свое дете? Дали то има нещо общо с това, че той умря заради мен?

Преминаваме през някакво открито място и независимо че слънцето е високо, аз отново треперя, но тогава позволявам на писмото, пъхнато близо до сърцето ми, да ме стопли. Татко вероятно ме е намерил в някое от онези сиропиталища и ми е дал онова, което липсва дори на Ина Голд, принцесата на Семпера — любов.

След мрачния обрат в разговора ни продължаваме да яздим през оставащата част от пътя в относително мълчание. Картата на Ина ни отвежда до все по-тесни и по-тесни пътеки, през равнини и гори, докато най-накрая в една брезова гора не се озоваваме пред грамадна и украсена, но ръждясала порта от ковано желязо. Думите, изваяни най-отгоре, са покрити с коричка втвърден сняг и лед, ала все още мога да ги разчета: Това е убежище за децата на Семпера, за да могат всички да имат дом. Надписът се прицелва към нещо дълбоко погребано в сърцето ми.

Спираме пред портата за няколко минути, без да сме убедени дали да извикаме — всичко, което можем да зърнем отвъд нея, е още сняг и още дървета. Но преди някоя от нас да слезе от коня си, едно дете се появява до решетката — малко момиченце с късо подстригана черна коса и големи, ококорени очи, на не повече от шест или седем години. То ни оглежда сериозно, обвило голите си ръце около кованото желязо. Облечено е в износено палто и панталон, твърде огромен за него и съвсем недостатъчен за подобно студено време.

— Ти фея ли си? — пита детето.

Ина отваря уста и се запъва, после надниква към мен. Типичното й спокойствие като че ли я е напуснало, тя изглежда угрижена и неуверена, устните й са напукани там, където ги е прехапвала. С изключение на краткия миг пред покоите на Кралицата никога досега не съм я виждала нервна, дори и когато за първи път влезе тържествено в Евърлес редом до Кралицата. Но ето че сега е нервна. Така че аз се олюлявам от седлото, приземявайки се тромаво в снега.

Малкото момиченце не помръдва, докато се приближавам. Когато стигам вратата, се навеждам, за да съм на нивото на очите му, и се опитвам да осъществя контакт с него, като имитирам начина, по който ми говори Лора или както го правеше татко, когато бях малка.

— Феите не са истински, миличка — казвам аз, мъчейки се да звуча весело и неприкрито, въпреки че не мога да отблъсна мисълта колко ли трябва да е измръзнало, обхванало с пръсти метала на портата. Импулсивно свалям шала си и го обвивам около него.

Момичето кимва и се вторачва покрай мен. Тогава проумявам, че не гледа мен или Ина, а конете. Надзъртам през рамо и ги виждам през неговите очи — лъскавата козина и копринената грива на Мава, гордата извивка на врата на Хъни.

— Можеш да ги погалиш — казвам аз на момичето. — Хайде!

То примигва срещу мен, а сетне лицето му се озарява от възможно най-оскъдната усмивка. Хваща металната решетка и прави крачка назад, дърпайки вратата със себе си. Аз помахвам към Ина да дойде — тя също примигва колебливо, после слиза от коня си и сграбчва юздите и на двата коня в ръка, въвеждайки ги през портата. Запленено, момичето вдига ръката си, за да погали страната на Мава, докато Ина ги води.

Между дърветата пред нас някаква постройка придобива очертания — голяма, разнебитена сграда, която изглежда така, сякаш някой се е постарал да наподоби Евърлес, без да притежава нито кръвното желязо, нито предвидливостта на семейство Гърлинг. Две крила от черен камък ограждат внушителен, празен двор, в който са пръснати десетки малки момчета и момичета, гонещи се и играещи в снега. Никое от тях не прилича на повече от десетгодишно. Писъците и виковете им отекват сред дърветата.

Ина ме улавя под ръка. Двоуми се и наблюдава сградата с безпокойство.

— Ще… ще влезеш ли вместо мен? — пита тя. — Трябва да се поразходя.

Примигвам.

— Не искаш ли да видиш сама?

— Ние сме на почти еднаква възраст… — избягва погледа ми Ина, взирайки се вместо това в децата, които в същия момент зяпат конете. — Питай дали може да прегледаме архивите от месеца преди деня, в който Кралицата ме е открила. Мисля, че това би трябвало да е достатъчно. Но кажи, че е за теб, че се чудиш за себе си. — Бърборейки все по-припряно и по-припряно от вълнение, тя ми обявява датата на раждането си — шести март — както си я спомня Кралицата, и аз с изненада установявам, че тя е едва с няколко дни по-голяма от мен, тъй като съм родена на единайсети.

Съвсем ясно съзнавам и защо желае аз да се представя като търсеща информация: защото не бива да се разгласява, че е тук, в околността, опитвайки се да научи нещо за живота си преди Кралицата. Въпреки това вътрешностите ми се свиват едновременно от разочарование и болка. Аз все още съм инструмент или ръкавица, която може да бъде поставена и използвана според нуждите на притежаващите повече власт — дори и от Ина Голд, момичето, което само преди час ми каза, че може да ми се довери, че се разбираме. Но аз простичко отвръщам:

— Естествено.

Ина отива да намери конюшня за конете, а аз влизам вътре. Отблизо забелязвам, че сградата на сиропиталището е зле поддържана. Някои от тухлите на стената изглеждат хлабави и освен това откривам, че стоя върху под от стари, изкорубени дъски. В огнището гори малък огън. Някакъв дребен, плешив, по-възрастен мъж седи зад бюро в другия край на стаята и пише нещо в тефтер. Щом вратата се затваря, той сепнато вдига очи и ме оглежда.

— Добър ден! — изрича със скриптящ глас. — С какво мога да ви помогна, госпожице?

— Добър ден! — прочиствам гърлото си аз и повтарям думите, които Ина ми е наредила да произнеса: аз съм любопитно сираче, работещо в Лаиста, и се надявам да проуча архивите на институцията, за да намеря някаква следа за раждането си през една зима преди седемнайсет години.

Чиновникът ме изслушва внимателно, след това става от мястото си — мога да чуя как скърцат кокалите му — и отива до един шкаф за книги по протежение на стената, на който са наредени грамадни, стари тефтери в различен стадий на разпадане. Той придвижва пръста си около тях, без да се осланя на някаква логика, която бих могла да последвам, и накрая издърпва един от най-горния рафт. Тупва го тежко на бюрото и аз се закашлям от вдигналия се облак прах.

Когато го отваря, се приближавам, за да чета над рамото му. Всяка гигантска, пожълтяла страница е изпълнена с редове с имена и цифри. Името на детето и датата му на раждане, ако са известни; денят и състоянието му, когато е прието в сиропиталището; името на осиновителя му, ако има такъв.

От последната колона е запълнена едва една трета в сравнение с първите две. След това стигам до раздела, в който цялата информация е разпръсната — има цифри вместо имена и множество празни места.

Човекът съзира объркването, което се чете върху лицето ми.

— Жената, която е ръководила това сиропиталище преди мен и съпругата ми, е водила ужасно архивите — уточнява той. — Тогава, преди няколко десетилетия, е имало някои много неприятни случаи с хора, осиновявали деца само за да откраднат времето им. Кралицата ги обесила всичките и уволнила работещите в сиропиталищата, които допуснали това да се разиграе. За да поддържа реда, нали знаете… — Той се засмива, ала в думите му няма нищо шеговито. — За да сме в безопасност, архивите ни са станали доста добри през годините. И все пак… — Той се намръщва, като се вглежда по-отблизо. — Това беше годината на онези трусове.

— Трусове ли? — повтарям аз като ехо. — В земята?

Не ги бяхме почувствали в Крофтън, но историите не ми даваха да заспя: в един град в близост до двореца земята се разцепила надве, поглъщайки сградите и хората цели.

Чиновникът вирва вежди.

— Не, трусове във времето. — Извиквам в съзнанието си някакъв смътен спомен как баща ми разказваше истории за разбиване на времето. — През зимата, за която попитахте, бяхме свидетели на какви ли не смущения. Замразени мигове, дни, които изглеждаха прекалено дълги. Веднъж всички ние заедно изгубихме един цял час. Хората обезумяха. Имаше паника нагоре и надолу по крайбрежието, грабежи, а после се случи всичко онова с Брайърсмор. — Човекът дъвче бузата си и зяпа втренчено в някаква точка над рамото ми.

Започвам да се усещам така, сякаш татко не ми е казал нищо за света.

— Какво е Брайърсмор?

— Образованието в днешно време нищо не струва — гласът на събеседника ми е леко укорителен, макар да не е насочено към мен. — Това е град — Брайърсмор — намира се на няколко километра северно оттук. Изостават с дванайсет часа от всички нас и ако сега бяхме там, щеше да е нощ. Времето замръзна в този град за половин ден онази зима. И хората започнаха да приказват, че всички деца, дошли оттам, са прокълнати.

Той подпира брадичка на ръката си и накланя глава в очакване на реакцията ми, но умът ми все още се мъчи над казаното от него. Не е необичайно времето да се обърква на места, да забавя или ускорява своя ход, или да спира напълно за момент, а вятърът и слънцето да се застопоряват неподвижни, докато ние продължаваме живота си, несъзнаващи, че сме извън потока на времето. Но всичко неизменно се изглажда от само себе си. Невероятно е, че някъде времето може да забави своя ход до половин ден, а още повече че изоставането може да трае толкова дълго.

— Най-накрая Кралицата сложи точка на това — допълва той. — Ала вредата вече бе нанесена.

Половин час по-късно вече съм прегледала книгата три пъти от кора до кора… и обратно. Но не съм зърнала следа от бебето Ина или от мен самата. Действително — цяла една седмица отсъства напълно от книгата. Възможно ли е да сме родени през тази седмица извън времето?

Брайърсмор. Името запалва в мен искра на нещо като разпознаване, въпреки че как би могло, ако татко никога не го е споменавал?

— Джулс? — гласът на Ина ме вика отвън и аз се сепвам. Благодаря на човека за помощта му и връщам безполезния тефтер на рафта. Сетне скоропостижно излизам, за да открия дъщерята на Кралицата.

Навън е завалял сняг, който покрива като едва доловим бял прашец качулката на Ина. Тя ме съзира и лицето й помръква.

— Нищо ли? Няма ли следа?

— Няма имена — казвам аз. — Но…

Преди да смогна да й разкажа за Брайърсмор, Ина въздъхва и се отдръпва от мен.

— Тези места и лошата им грижа за архивите — казва тя глухо. Вижда се, че тялото й бушува. И дори да не я познавам пределно добре, за да го твърдя със сигурност, бих се заклела, че е на ръба да се разплаче. — Претърсила съм практически всички сиропиталища в кралството.

Ще ми се да кажа нещо, за да я утеша, но тя вече се е отдалечила и крачи отривисто към полусрутените конюшни на сиропиталището. Скупчените деца с широко отворени очи, които се възхищават на конете ни, се разпръскват, когато влизаме, и изчезват през някакъв заден вход, преди някоя от нас да обели и дума.

Когато се качваме на седлата, в главата ми се оформя идея.

— Чиновникът всъщност спомена нещо… — подемам аз и това подтиква Ина да вдигне рязко очи. — Каза, че има един град на север оттук…

— Знам — прекъсва ме тя. — Брайърсмор.

Устните й се сгърчват, сякаш е изяла някой развален плод.

— Била ли си там?

— Не, но го знам — заявява Ина с някаква нотка на безвъзвратност в гласа. — И там няма нищо. Градът е развалина.

Сърцето ми се свива, но…

— Не може да е нямало нищо — настоявам аз. — Може би е нямало хора, но какво ще кажеш за книги? Документи?

— Не мога да отида в Брайърсмор. Кралицата го забранява — гласът й е твърд като камък и се чудя дали там не е заровен някой стар конфликт, все още твърде тлеещ, за да ми го разкрие. — Тя казва, че градът е прокълнат.

— Може би… — започвам аз, но Ина вече е на седлото си. Тя поглежда към мен, а после към пътя на север и се наежва. След това обаче нещо се изтръгва от нея. Раменете й се отпускат и тя заприличва по-малко на принцеса и повече на всяко едно тъжно момиче, което бих могла да познавам от Крофтън.

— И какво ще правим там, дори ако Кралицата не узнае? — пита тя с необичайна нотка грубост в гласа. — Не. Уморена съм от задънени улици и от странни градове.

В гърлото ми се надига възражение, но го потискам и се качвам с мъка върху коня. Не му е времето сега да споря с нея.

Яздим обратно към Евърлес в мълчание. Ина е в мрачно настроение, докато аз все още съм прекалено погълната от онова, което ми каза чиновникът. Брайърсмор. Как е възможно това и как въобще може татко да не ми е споменавал името или интересния град, който е изостанал от времето?

Явно няма край онова, което баща ми е пазил в тайна от мен. Дори смъртта му е загадка.

Още една мисъл ме блъсва с безпощадната си мощ: може би аз съм загадка, тайна, която също се нуждае от разкриване.

Някъде дълбоко в мен идеята ме грабва и знам, че при първи шанс ще трябва да намеря свой собствен път към онзи град извън времето.

„С торбичка на колана, пълна с монетите на Гърлинг“ — отбелязвам наум аз.

Ако се крие някаква истина в суеверието, което чиновникът спомена — че бебетата от Брайърсмор са прокълнати, то съм убедена, че Ина, най-благословеното дете в кралството, не би могла да е родена там.

Това обаче не означава, че аз не съм родена там.

Времето винаги се е движело странно около мен, забавяйки се прекалено дълго в даден момент, а след това — замъквайки се тромаво да догони останалия свят. Може би Брайърсмор се е вкопчил здраво в мен през всичките тези години.

И със сигурност се чувствам прокълната. Всичко, което съм изгубила, тегне като струпани в гърдите ми камъни. Мама и татко са най-тежките, но има и хиляди други неща, малки неща, отнети от мен — мъничката ни градинка в Крофтън, успокояващата прегръдка на Амма… и по-назад във времето — пламтящата топлина на ковачницата, детската усмивка на Роан. Дръпвам юздите на Хъни и се забавям назад, за да не може Ина да види онези няколко сълзи, които се отронват от очите ми и се стичат по лицето ми.

Евърлес се появява пред погледите ни точно когато слънцето започва да залязва. Имението е очертан с остриета тъмен силует на фона на оранжевеещата светлина на небето. Ина спира на празния път и аз спирам до нея. Надзъртам към нея в почуда дали нещо не е наред, но тя просто го гледа този наш временен дом — който и двете споделяме — с любопитна смесица от удивление и печал върху красивото й лице.

— Може би е по-добре да не знам — казва тя по-скоро на себе си. Навеждам се към нея, за да я чуя. — Остават едва две седмици до сватбата… в името на Магьосницата! Вероятно това е знак, че не бива да тичам из цялото кралство в търсенето на отговори, които може би не съществуват… Искам да кажа, че вече имам всичко, от което се нуждая.

Уязвима и объркана, тя ме поглежда. И макар да не разбирам защо Ина Голд, дъщерята на Кралицата, би имала необходимост от подкрепата на една прислужница, това явно е така. Потребността е изписана върху цялото й лице.

Обзема ме нотка на раздразнение. Защо Ина има нужда аз да я утешавам, след като на разположение й е всичко, за което някога е можела да си мечтае, а и след като един ден ще седне на трона?

Ала очите й ми напомнят за кошутите, които често забелязвах да пасат сами в гората на Крофтън. Моето собствено оцеляване, а и на баща ми, зависеше от това да съм безмилостен ловец. И все пак, ако някоя кошута ме погледнеше право в очите, никога не можех да стрелям в нея.

Взимам пъхнатата й в ръкавица ръка в моята. Въпреки всичко искам да й помогна. Знам какво е да се изгубиш…

— Баща ми ме отгледа като свое дете, Ина, но после ми призна, че не съм — казвам й аз. Тя сграбчва ръцете ми толкова силно, че трепвам от болка. — Наясно съм… какво е да не знаеш. Но… — Спирам за миг, оставяйки истината да се вихри вътре в мен. — Чувствам се по-самотна заради факта че не ми каза истината. Мисля, че се е страхувал, защото е смятал, че няма да го обичам като роден баща. Но е грешал.

Дъщерята на Кралицата отдръпва ръцете си от моите и покрива собственото си лице. Сетне, сред разрастващата се сянка на имението, тя заплаква. Звукът ме пронизва, изрекла съм грешното нещо, позволявайки на скръбта ми да ме отнесе.

— Всички в Евърлес те обичат — казвам аз. Тя се навежда и смълчано кимва към рамото ми. — Никой не говореше за нищо друго, преди да пристигнеш, единствено за Ина Голд, колко красива и мила е тя и какъв късметлия е Роан, задето ще се ожени за нея. — При споменаването на името на Роан камъните в гърдите ми натежават, но аз подминавам усещането. — И това е само началото. Всеки може да види колко много те обича Кралицата. Каро те обича. А Роан — притихвам аз за момент, — те обожава.

Усмивка, вяла, но искрена, разцъфва върху лицето на Ина.

— Благодаря ти, Джулс! — тя пак вперва очи в Евърлес. — Ще се омъжа за Роан Гърлинг. Със сигурност никое друго момиче не е имало по-нищожна причина да бъде неблагодарно.

Някакъв спомен се промъква назад в съзнанието ми: Роан в тесния коридор, в който се сблъсках с него онзи ден, зачервен и ухаещ на парфюм. Лавандула, а не розова вода. Това не е моя работа, не би трябвало, но…

— Обичаш ли го? — изтърсвам аз.

Изненада проблясва върху лицето на Ина. Тя надзърта към мен, към Евърлес и отново към мен.

— Да — казва тя. — Повече от всичко.

И Ина пришпорва коня си напред — към Евърлес, към Роан, към бъдещето си. Моят кон поема бавно и тромаво след нея, като жива, дишаща сянка на нейния кон. Затварям очите си при тази гледка. „Имам ескорт, освен ако не мислите, че това момиче е призрак“ — бе казала тя. Но точно сега ми се струва, че бих могла да бъда.

След като оставяме Хъни и Мава в конюшнята при Там и се приближаваме към източния вход, Ина ми прошепва сред все по-разпростиращите се сенки:

— Не съм нещастна, Джулс, трябва да знаеш това — настоява тя.

— Знам — казвам аз. — Разбирам те.

Възможно е да изпитваш радост и скръб едновременно. Възможно е да гледаш напред към хоризонта, докато оплакваш онова, което си изгубил.

Осъзнавам, че Ина е спряла. Обръщам се към нея — тя кърши ръце. По изражението й се чете още нещо, което копнее да сподели.

— Ина… какво има?

— Трябва да обещаеш да не казваш на никого — подема тя. — Нито на Каро, нито на другите прислужници.

Сърцето ми бие учестено.

— Обещавам.

— Имаше един мъж — гласът й е тих. — Преди няколко години по време на жътвата в провинция Елсен Кралицата говореше на тълпата. Аз стоях сред хората, за да мога също да наблюдавам. — Тя преглъща. — Човекът дойде при мен и ме хвана за ръката. Естествено, извиках стражите, както бях обучена да сторя. Преди да избяга, той ми каза… — Тя замлъква и се озърта наоколо.

— Какво? Кажи ми! — припирам аз, без да се замисля, и се стряскам от нареждането си.

Устните на Ина потръпват.

— Кралицата иска да ти навреди. Тя ще те убие.

Веднага, след като го изрича, Ина изглежда така, сякаш е погълнала отрова. Долавям как дишането й се ускорява.

— Много съм разсъждавала върху това… отново и отново. Той дойде при мен, рискува живота си, за да го направи. Защо му е? Явно е, че не желаеше да ме нарани.

— Звучи ми като луд — казвам аз, а гласът ми е като шепот. Думите на лейди Сида за пореден път изникват в ума ми. Тя също е луда, но все пак…

Ина кимва.

— Сигурно е така. Това си казах и аз, когато ми омръзна да го мисля. За миг допуснах, че той може да е… — тя стисва устните си в права линия, — баща ми… че Кралицата ме е откраднала от родителите ми, както феята открадва дете в нощта. — Ина се засмива. Смехът й е мимолетен и горчив. — Невъзможно е, знам. Не казвай на никого, Джулс, моля те! Това би ме съсипало.

— Разбира се — промърморвам аз и не продумвам нищо повече, както и Ина. Но знам, че една и съща идея се върти в съзнанието и на двете ни.

Ами ако той е казал истината?