Евърлес

23

В ранните часове на нощта Каро — все още трескаво гореща, с прилепнали от потта кичури тъмна коса по лицето й — настоява да й кажа как. Гласът й е дрезгав, гърлото й е изподрано от късчето от моето време, което бе заседнало там. Обяснявам й истината отново и отново: че не знам, че нямам представа какво е накарало времето в кръвта ми да се разбунтува срещу нея и да се върне обратно при мен. Никога не съм виждала или чувала за нещо подобно.

Тя ме моли да остана, а аз я убеждавам настойчиво да си почине, най-накрая тя заспива в ръцете ми, вкопчила се в мен с неукротимостта на дете. Изтощена от деня, оставям очите си да се затворят.

И когато сънищата този път пристигат, аз ги приветствам. В мрака викам с ръка момичето, чието лице е в сянка, знаейки, че трябва да го победя или да умра. То идва към мен с вдигнати ръце. Един ужасяващ свят се избистря около мен: изправяме се една срещу друга насред тъмна равнина, тревата около нас е обгоряла до черно и няма никакви други признаци на живот, докъдето погледът ми стига.

Момичето се приближава и пламъците избухват там, където нозете му докосват земята. Зад него плющи наметало, черно като мастило, а качулката му скрива лицето му.

„Ще умра“ — помислям си в съня си.

Момичето спира на метър разстояние. То протяга ръцете си към мен, сякаш ме умолява настойчиво. Дивият му, подигравателен смях се издига над вятъра.

Приятелко — чувам го да изрича, а сладкият му, извисяващ се глас сякаш идва от всички страни около мен. — Не ми ли вярваш?

Образът се размива и аз седя на леглото си в колибата ни в Крофтън, загледана надолу към фигурката на Магьосницата, принадлежаща на майка ми. Полюшвам изваяния камък в дланта си. Очертанията му са толкова остри, че ме пробожда, но този път знам, че сънувам. Неподвижността в стаята ме плаши повече от видението с момичето. Единственото, което мога да сторя, е да се взирам в статуята, да се взирам и да се взирам.

След това статуята се размърдва. Тя отваря устата си и се разсмива. Вдига ръката си, тази, която държи ножа.

Отскачам и се събуждам в леглото на Каро, яката на роклята ми е пропита с пот и сълзи. Изведнъж ме прорязва нещо познато. Позата на момичето проблясва в съзнанието ми — леко наведено напред, с ръце, свити като купичка пред него. Образът му се присъединява към онова, което зърнах във видението си в къщата на вещицата: как ме държат на ръце като дете, а мъжът, който ме носи, спира пред статуята на Магьосницата и измъква камък от ръцете й.

А след това същата жена, но жива, не от камък. Сетне, в статуята на майка ми, пак е превърната в камък.

Треперя и обгръщам тялото си с ръце, за да се стопля. Това ли се опитваше да скрие баща ми от мен — че имам някаква връзка със самата Магьосница?

Каро се размърдва до мен. Давам си сметка, че в съня си съм изритала одеялото ни, отвивайки горната част на тялото й. Когато дръпвам завивката, за да я покрия, осъзнавам, че ръцете й са студени. Пъхвам ги под одеялото и за първи път забелязвам колко бледи са те…

Умът ми забавя оборотите си и спира. Тя бе заловена в трезора едва вчера, а след работата ми в мазето с плодовете мава минаха дни, преди ръцете ми да се изчистят напълно. Вторачвам се в ръцете й и пак се разтрепервам — вълна от объркване и страх заплашва да ме удави.

Предпазливо, за да не я събудя, навивам ръкавите й нагоре… и спирам. Няма следа от източване на време. Няма разрез. Няма превръзка. Излъгала е. Или някой друг е излъгал. Каквото и да се е случило с Каро, то не е онова, което ми бе казано.

Лъжата е тъмна, мътна, непроницаема — като река, която е толкова затлачена с тиня, че не се вижда дъното й. Тя преминава през мен, гъста като собственото ми време, превърнато във втечнен метал във вените ми.

Един ред от бележника на Лиъм — или от моите сънища, или от моето минало — се избистря в съзнанието ми, сякаш неизменно се е спотаявал във вените ми и най-накрая е намерил пътя си към сърцето ми.

Змиьо — каза Лисицата, — какво си направила?

Трябва да има някаква грешка.

Ставам леко от дюшека, като внимавам да не го разместя, за да не събудя Каро. Взимам кесията с кръвни монети от нощното шкафче и я слагам в джоба си. Със сподавен в гърлото ми дъх излизам от стаята колкото е възможно по-тихо.

Подсилена от влялото се наново в кръвта ми старо време, хуквам през едва осветените коридори. Запалени са само няколко факли, които карат празните помещения да тънат в зловещ полумрак, а единствените звуци идват от припукването на пламъците и собствените ми несигурни стъпки.

Главата ми се замайва от мисли, тежки и заслепяващи като скъпоценни камъни на светлина.

Измамата на Каро.

Тайните на татко, неговите добронамерени лъжи.

Шокът от така наречената „съмнителна вещица“, когато престорената й магия действаше върху мен.

Начинът, по който времето се бе разбърквало край мен през целия ми живот.

Сънищата, които продължавам да сънувам — за момичето, което ще ме убие, както и всички останали, в които бягам от някаква сенчеста фигура — се надигат сега в резултат на годините, през които татко, а в крайна сметка и аз самата ги бях пренебрегвала като кошмари на неспокойно дете. Дори откъслеците от думи и образи от любимите ми детски истории, тези за Лисицата и Змията, тези, които Лиъм бе записвал в своя малък бележник…

Всички тези неща са съединени помежду си с изменчиви и сложни връзки и все още нищо не е ясно. Откритието колко много неща татко е крил от мен, колко много ме е лъгал през целия ми живот е като да погледна надолу, очаквайки да намеря камък под краката си, а да зърна единствено въздух.

Трябва да вляза в трезора. Трябва да видя заради какво ме е измамила Каро и заради какво е умрял татко.

Завъртам дръжката на вратата и от паметта ми се изстрелва още един ред, който кара цялото ми тяло да настръхне.

Лисицо — каза Змията, увивайки се бавно около сърцето на приятелката си, — време е да се изправим пред истината.