Евърлес

4

Евърлес представлява скупчени нагъсто кули и палисади, огромни прозорци с матирани стъкла и балкони, окичени със знамена в зелено и златисто. Алея с прецизно подкастрени дървета разделя всичко наполовина, включително имението. Единият край на пътеката стига до портата, от която влизаме, и макар да не се вижда оттам, където стоим, знам, че в другия й край е разположено езеро, оградено от стените на Евърлес и потъмняло от отколешен лед и сенки.

Напук на волята си поглъщам цялата гледка — моравата, покрита с блестящ сняг, дърветата — голи и потръпващи. Най-много обичах Евърлес през лятото, когато цветята избуяваха и излизаха от лехите си, а градинарите набираха деца прислужници, за да скубят глухарчетата, развалящи изумрудената повърхност на ливадата. Но бледата зимна светлина прави имението още по-красиво, като изваяно от сребро и кристал.

След като всички слизаме от каруцата и треперейки, заставаме в двора, един по-възрастен слуга с провиснало лице ни отвежда в тесния коридор за прислугата. Стоя с наведена надолу глава, сърцето ми бие учестено, убедена съм, че всеки момент някой ще ме познае, но слугите почти не надзъртат към нас.

Превеждат ни през някакъв полегат коридор, който не съм виждала, към наподобяващата лабиринт мрежа от помещения и спални за слугите. Изведнъж ме връхлита спомен: Роан бе открил, че ако притиснем ухото си до тези стени, понякога можем да чуем как благородниците разговарят в централния коридор отгоре. Повечето от онова, което долавяхме, беше как досадни, живели прекалено дълго аристократи се забавляваха, клюкарствайки за любовните афери на този и онзи или сравнявайки инвестициите си, макар че бяхме твърде малки, за да разбираме какво означава това — купени и продадени векове, изтъргувани по начина, по който с татко разигравахме пари за сладкиши. Понякога Роан ми говореше през стената, когато не можеше да слезе в коридорите на слугите, за да поиграем. Дори тогава гласът му и смехът му караха сърцето ми да бие лудо.

Сега, въпреки че помещенията гъмжат от слуги, ги прекосяваме мълчаливо. Знам, че всички трябва да се трудят усърдно, за да подготвят замъка за Кралицата и сватбата на Роан — или е това, или Евърлес се е променил. От тази идея по гръбнака ми пролазват мразовити тръпки.

Скоро се озоваваме в кухнята — огромно пространство, което би побрало повече от три пъти цялата ми колиба в Крофтън, изпълнено със слуги и звънтящо от разговори на висок глас, различни акценти, сливащи се като музика. Подобно на самата Семпера, Евърлес е приютил хора, чиито корени са от многобройни, различни страни. След като се възкачила на трона, Кралицата — оказала се начело на едно смазано, уязвимо кралство — затворила границите на Семпера за всички, но предложила по сто години на всеки човек, произхождащ от другаде, който пожелаел да се засели в Семпера и да подкрепя управлението й. Хората се стекли към тези брегове и просперирали почти столетие, докато — след като осиновената й дъщеря била убита по време на нападение над двореца — тя не дала власт на петте рода.

До един голям дълбок съд няколко млади слуги с поруменели лица се опитват да разчленят цяла половина говеждо месо. Замислям се за Амма и чувствам угризения. Гледала съм я как реже и суши месо в продължение на години — в сравнение с нейните сръчни ръце тези слуги са бавни. С подобна скорост месото ще се развали, преди да са приключили.

Когато се промъквам по-близо до тях, встрани от моята група, решавайки да им предложа помощта си, едно момче направо ми се озъбва:

— Намери си собствена работа!

Докато се отдалечавам, забелязвам за миг тънката бяла линия, която разсича ръката му — белег от продажбата на време. Дали кръвните монети, които печели, са за него самия, питам се аз, или за някой друг?

Цяла дървена маса е заета от млади слуги, наредени в редица, които режат планини от кореноплодни зеленчуци, а на друга маса побелели, покрити с брашно слуги месят, бият и режат тесто, за да оформят франзели. От две масивни готварски печки се приплъзват пламъчета към стаята, а в десетки казани къкрят, задушават се и хвърлят пръски ястия, изпълвайки помещението с ароматна пара. Миризмите карат главата ми да се замае. Не съм хапвала нищичко, откакто изядох хляба, който взех от шкафа тази сутрин.

Някакво поразително красиво, високо момиче с бухнали къдрици, облечено в цветовете на Гърлинг, влиза в кухнята, носейки сребърна табла, която поставя върху дървения плот. На секундата кухненските прислужници с кафяви бонета го запълват с чинии със златисти сладкиши, с малък бронзов чайник и украсени с орнаменти прибори. Докато чака, момичето взима парче връв от масата и бавно връзва косата си назад с него.

— Лорд Гърлинг ме дръпна настрана тази сутрин — казва то, а тъмните му очи светят. Силните му ръце са покрити с лунички. — Иска да прислужвам на Кралицата, когато тя пристигне. Лейди Вериса е съгласна.

Друго момиче изсумтява:

— Всички знаем защо е така — казва то, без да откъсва очи от лука, който кълца.

Една сивокоса жена в красиво избродирана престилка пресича кухнята, а няколко слуги подтичват след нея като патета след майка си.

— Ади — казва тя на високото къдрокосо момиче. — Все още прислужваш на Вериса, а не на Кралицата! — Сопва й се. Момичето — Ади — светкавично вдига таблата. — А сега се махай!

Възрастната жена ми изглежда позната: лицето й поражда у мен чувство на топлина и сигурност, макар да не мога да си спомня името й. Тя поздравява всяко новодошло в Евърлес момиче с няколко бързи въпроса, след което ги насочва да отидат на едно или друго място.

Когато идва при мен, тя спира. За момент се намръщва. Дали и тя ме познава? Ала след това примигва веднъж, два пъти и мимолетното й изражение на колебание изчезва.

— Как се казваш? — пита тя.

Наумявам си да съобщя фалшиво име, но после си припомням първото правило на татко за лъжата — говори предимно и само истината.

— Джулс — казвам аз. — От Крофтън. — Това е достатъчно често срещано име.

— Джулс — повтаря тя след мен. — Била ли си на служба и преди? Трябва ми някоя, която може да сервира табли в стаите на лордовете и дамите, но без да се суети. И, в името на Магьосницата, имам нужда от момиче, което няма да нервничи и да изпуска таблата си.

Една от слугините зад нея се изчервява до уши. Определено прилича на нервния тип и определено е склонна да изпуска таблата си. Поклащам глава. Когато тя сбърчва вежди, добавям:

— Но аз се уча бързо. И не се смущавам лесно.

Стягам се за още въпроси. Вместо това жената ме оглежда за последно и кимва.

— Да те пробваме тогава, Джулс от Крофтън — и с вдигнати вежди тя се обръща и си тръгва.

Когато бях дете, в Евърлес живеехме с татко в три стаи до хижата на ковача. Подобно на придворните дами, иконома и неговите заместници, и ние разполагахме със собствени помещения. Те бяха малки, но наши, и можехме да ги изпълним с мънички парчета метал и миризмата на дим…

Сега разбирам, че сме имали късмет. Спалното помещение на слугините представлява дълга стая, пълна с подредени като в пчелна пита легла, поне двеста според мен. Набутани са толкова близо едно до друго, че ако легнем в тях, можем лесно да се протегнем и да хванем ръцете си.

Радвам се, че се оказах права — явно никой не ме разпознава, дори и слуги, които си спомням от едно време. Десетте години глад и студ ме бяха променили, пропъдили бяха всяка мекота от мен, затова се съмнявам, че някой би ме разпознал като дъщерята на ковача, освен ако той самият не е до мен, с десет години по-млад и облечен в престилката си. Никой няма време да ме изучава и аз съм щастлива, че мога да се слея с новодошлите слуги, които са се изсипали в Евърлес за сватбата. След като се настанявам на едно от тесните легла и се обличам в обикновена кафява униформа на домашна прислужница, се завързвам обратно към кухнята.

Лора, главната готвачка с бродираната престилка, изрича скорострелно своите въведения и инструкции. Пристъпва така, сякаш се носи нагоре и надолу по невидими океански вълни. Левият й крак е отрязан до коляното — има дървен крак, фино издялан и спретнато изрисуван с червена обувка, която сега е потъмняла от петната от зеленчуци. Родена в някакво село на юг, тя дошла в Евърлес още като момиче, за да спести достатъчно време и за да живее по-дълго от трийсетте години на майка си и баща си. Въпреки че не е трудно да забележа, че не питае голяма любов към семейство Гърлинг, все пак се е справила добре, обслужвайки ги.

Лора спира внезапно и започва да цъка с език.

— Изглеждаш така, като че ще се строполиш на земята — казва тя. Измъква някаква малка твърда кифла, обсипана с капчици лой, както и голяма ябълка от една купчина върху масата.

— Хайде, хапни — казва ми мило. — После занеси останалото на момчетата в конюшните. Можеш ли да намериш пътя дотам сама?

Кимвам, мъчейки се да се противопоставя на нахлуващия спомен — миризмата на конете, мокрото сено, Роан, който се смее, докато тича между отделенията за конете, подканяйки ме да го хвана, след като знае много добре, че едва ли бих могла да уловя дори края на кадифеното му наметало, което се развява край ъглите.

— Добре — потупва ме по бузата тя.

Изгълтвам хляба и ябълката край масата, без да си правя труда да седна. Все още има новодошли, които биват разпределяни — безкраен поток от момичета, отвеждани, за да станат шивачки, перачки, камериерки в очакване на стотиците гости, които ще започнат да пристигат за сватбата. Най-хубавите момичета са избрани да бъдат придворни дами на благородниците — Ади от кухнята е сред тях — и аз потръпвам, докато ги наблюдавам как се отдалечават. От красивите помощници в Евърлес се изисква също така да са на услугите на благородниците, докато пируват.

След като излапвам хляба и ябълката, грабвам таблата и, провирайки се покрай другите, излизам от кухнята. Всичко изглежда по-миниатюрно и по-странно, отколкото си го спомням, сякаш не крача в действителност през Евърлес, а през някакъв чудновато изкривен сън за него. Ето. Тук се криех зад един реликварий и търкалях маслинени костилки в коридора, опитвайки се да препъна стария иконом Джиролд. Ето. Тук издълбах инициалите си в камъка заедно с Роан, когато един следобед стояхме приведени на същото място, криейки се от Лиъм, след като той ме бе наричал с обидни имена. Някой впоследствие ги бе изтрил, но все още мога да различа, макар и доста слабо, призрачните букви.

Докосвам ги с ръка и се усмихвам, а сетне бързо се отдръпвам. Илюзия. Тези години, тези щастливи спомени са загладени също като камъка. И сега не са нищо повече от осезания.

Въпреки това притискам ухото си към стената в коридора на прислугата за съвсем кратък миг и се ослушвам за гласа на Роан Гърлинг.

Завивайки зад един ъгъл, се натъквам на някакво малко момче — може би на девет — което също носи табла, но тя е сребърна, а не калаена и е отрупана с месо, сладкиши и един порцеланов чайник. Момчето седи на стъпалата в дъното на стълбището, водещо наляво, и изглежда така, сякаш ще заплаче.

— Изгуби ли се? — питам, без да се замисля.

То скача, като едва не преобръща таблата, а след това се отпуска, когато установява коя съм.

— Лейди Сида не позволява на никого да се качва горе и да я вижда, освен на Харлоу — изрича задъхано то. — Но Харлоу сега е вкъщи и се напъва да роди бебето си, така че аз трябва да занеса това горе. Само че тя не обича момчетата. Том казва, че тя ще ми отхапе ушите. — То потреперва и поглежда към пода.

Харлоу, предполагам, е прислужницата на лейди Сида. Оставям очите си да обходят тъмното, тясно стълбище зад момчето, преценявайки накъде води. Благородниците имат традиция — най-възрастният от тях живее на най-високото място в замъка. А лейди Сида е заела това място още преди аз да се родя. Никой не знае точната й възраст, но децата, Гърлинг и прислугата шепнеха, че тя е на повече от триста години — от мисълта за нея кожата ми настръхва. Сигурно се приближава към горната граница на възрастта, до която кръвното желязо може да поддържа човешкото сърце — с изключение на Кралицата, чийто изключително дълъг живот, разправят, е дар от Магьосницата, преди тя да изчезне. Когато кръвното желязо се разпространило по тези земи преди около пет века, нашественици от цял свят идвали, за да се опитат да заграбят това, което тогава вероятно е напомняло на невероятен дар. Кралицата — по онова време само способен млад военачалник — повела армията на Семпера към победата.

Какво ли е видяла лейди Сида за своите три века? Обзема ме болезнено любопитство. Навеждам се пред момчето.

— Това трябва да се отнесе в конюшните — казвам му, поставяйки таблата си върху стъпалата. — Искаш ли да се сменим?

То примигва.

— Не те ли е страх?

Винаги, когато бях тъжна или уплашена като дете, татко ме разсейваше с някоя шега или история, докато не забравех страха си. Никога не съм притежавала подобно умение, но предлагам на момчето ръката си.

— Аз съм Джулс. Ти как се казващ?

— Хинтън. — И то разтърсва ръката ми, изглеждайки някак разколебано.

— Не се страхувай от възрастните, те са безобидни — казвам аз, макар самата аз да се боя от тях, всъщност винаги съм се бояла. Малцина от възрастните в рода Гърлинг са над четиридесет години, но мнозина от тях са по-близо до сто и четиридесет. Човек никога не би познал, ако само ги погледне, не и докато не се приближи достатъчно, за да забележи сините вени, пулсиращи под кожата им, или начина, по който мисълта им убягва по средата на изречението. А когато някои от тях живеят в продължение на векове, като лейди Сида, хората говорят, че не оставали напълно човеци, макар това да е просто удобен слух, тъй като никой от нас никога няма да го узнае докрай. — Но аз все пак ще кача таблата вместо теб, ако искаш.

— Благодаря ти — облекчение се разлива по лицето на момчето. Докато вдигна таблата, той вече е изчезнал.

Изкачвам стълбите в мрака, пожелавайки си ръцете ми да не треперят. Лейди Сида е Гърлинг не по кръв, а чрез брак — по-възрастните слуги твърдяха, че майка й била долнокачествена вещица и че съпругът й я е довел в Евърлес, за да изучи тайните на времето. Като дете я бях виждала само много отдалече, когато слизаше от кулата си в празничните дни. Лейди Сида винаги искаше странни, сложни, старомодни храни — медено вино, захаросани розови листенца, печени пойни птици. А ако човек си навлечеше гнева й, се носеха слухове, че можела да открадне година от кръвта му с един-единствен поглед и да я погълне цялата.

На върха на стълбището има дървена врата, върху която е резбована богато украсена звезда с четири лъча — символ на столетие, така както луната символизира месец, а слънцето — една година. Повдигам медното чукче и го пускам в центъра на звездата.

За момент наоколо се възцарява тишина.

— Влез! — обажда се глас, но толкова приглушено, че едва го чувам. Отварям вратата с рамо и влизам, държейки таблата пред себе си като щит.

Стаята е голяма и сенчеста, осветена само от слабия огън в огнището и бледата дневна светлина от прозореца. Претъпкана е с мебели — кресла с плюшена тапицерия и копринени възглавници, рафтове за книги, провиснали под напора на томове с кожена подвързия, както и тоалетна масичка, отрупана с накити със скъпоценни камъни и сребърни гребени. Но голяма част от нея е покрита с дебел слой прах, сякаш лейди Сида не бе позволявала на слугите си да докосват нищо от години.

— Донеси таблата.

Старицата седи оградена като в рамка от светлината на прозореца, загледана отвисоко към покритата със сняг морава на Евърлес. На ръст е висока, елегантна, но някак безкръвна. Кожата й е потъмняла и изтъняла с възрастта, косата й е дълга, някога черна на цвят, а сега бяла като кост. Очите й са с цвят на блудкав, воднист чай. Облечена е в рокля с права кройка, каквато никой не носи от век, дантели са бухнали около китките и шията й, и се питам, дали не знае каква е модата, или просто вече не я е грижа да я следва.

— Ти не си Харлоу — обявява тя. Гласът й е дращещ като стара вълна. Но остър. — Какво е станало с Харлоу?

— Харлоу си е у дома, за да ражда, милейди — казвам аз. Внимателно се приближавам към нея, пристъпвайки около възглавничките, и поставям таблата на една помощна масичка.

С ръце, прибрани в скута й, тя ме оглежда, без да продума. Може би е прекарала целия ден, като просто се е взирала през прозореца. Пробожда ме гняв. Живяла е повече от годините на всички ни в Крофтън, взети заедно. Години, платени с данъци върху земята, като тези, които бирникът източи от кръвта на баща ми вчера, а тя ги прекарва по този начин? Гледайки през прозореца към замръзналата морава на Евърлес!

— Това лайка ли е? — тя надниква към каната с чай върху таблата. — Харлоу е наясно, че не я пия. Лайката носи лош късмет, нали знаеш?

Нямам представа.

— Не, мадам — казвам аз. — Затрихме я специално за вас.

Челюстта й се движи, сякаш дъвче, преди да заговори.

— Какви новини носиш?

— Н-новини ли, милейди?

— Безполезно момиче! — изрича ядосано тя и махва с ръка, като че иска да прогони муха. — Колко дни остават още до идването на Кралицата?

— Два дни, милейди — отговарям аз, след като вече бях чула обезумелите прислужници долу да споменават датата. Има месец на разположение, в който Кралицата и лейди Голд ще могат да се подготвят за сватбата, а след това Роан ще се ожени преди настъпването на пролетта.

— А момичето? Момичето на Роан?

— Ще пристигне заедно с Кралицата, милейди — Момичето на Роан. Гърдите ми се стягат при думите й. Чувствам как лицето ми пламва и се надявам, че лейди Сида е твърде сляпа, за да го забележи.

Напомням си, че не мога да имам претенции към Роан, абсолютно никакви — та аз бях едно от дузината деца прислужници, които го следваха, когато ни повикаше: всички го обожавахме и искахме да му помогнем във всяка игра или план, който измислеше.

— Никое от другите деца, които Нейно величество осинови, не живя достатъчно дълго, за да седне на трона, нали? Какво подтикна Роан да си науми, че това момиче ще е различно? — промърморва тя и извръща взор към прозореца.

Колебая се, защото не съм убедена дали би трябвало да подмина мърморенето й, или да й отговоря. Вярно е, че Кралицата е осиновявала деца и преди. Според историческите сведения едно от децата умряло от чумата, върлувала тук преди десетилетия. Друго — при нападение в двореца. Трето се удавило. Всичките — преди аз да се родя. Не ме е грижа много за кралското родословие или за каквото и да било, свързано с двореца. Татко винаги казваше, че историята и разказите няма да ни нахранят, ала ме заинтригува намекът за обвинение, скрит зад думите на старата Гърлинг — че Кралицата никога няма да умре и да завещае трона си на друг. Лейди Сида присвива очи към мен и усмивка като масло се плъзва по лицето й.

— Казвам ти, че тя яде сърцата им, за да остане млада.

Думите й увисват във въздуха. Не изпитвам истинска любов към Кралицата, но безумното обвинение все още причинява сърбеж по кожата ми, сякаш съм в очакване на удар. Това понамирисва на лудост, независимо че лейди Сида не изглежда луда — тя е стара, но гласът й е твърд, а умът й е непокътнат. Сигурно ми се присмива. Хинтън с право се страхува. Слагам колкото се може по-бързо таблата върху масичката до нея и чакам да ме отпрати.

Тогава обаче тя върши нещо, от което се смразявам още повече.

Изважда нещо лъскаво от джоба на гърдите си. Отнема ми мъничко време, за да разбера, че това е монета, равняваща се на година живот, широка почти колкото дланта ми и блещукаща като злато. Една година живот. Налага се да мобилизирам всичките си сили, за да не я грабна от повехналата й ръка, втурвайки се обратно към колибата ни и към татко.

Чудя се колко далече бих стигнала, преди Айвън да ме залови.

— Разтвори това вътре — казва тя нетърпеливо. — Побързай, преди чаят да изстине.

Протягам се колебливо. Ръката ми трепери, докато поемам монетата — чувствам пулса в собствените си пръсти така, сякаш идва от вътрешността на монетата… целия живот, който това миниатюрно нещо би могло да ми даде. Да даде на татко.

Целия живот, който тази монета вече е струвала на някой друг.

Ала монетата, толкова тежка и неизменна в ръката ми, се разтваря като мед, когато я пускам в чашата с чай. Лейди Сида допира повехналите си устни до чашата и бавно отпива продължителна глътка. Не мисля, че ми се привижда цветът, който се връща по бузите й.

Без да дочакам да ме освободи, се покланям и припряно излизам от стаята, разтърсена от гледката как гърлото на старицата се движи, докато годината време прониква в кръвта й. Сега, повече от всякога, долавям ускореното си сърцебиене при споменаването на Роан като предателство — към мен самата, към Крофтън, към татко. Как мога все още да изпитвам чувства към Роан, който идва от семейство, отнасящо се към една година от живота като към бучка захар? Семейство, което е унищожило моето и толкова много други?