Евърлес

26

Когато прекрачвам границата между Брайърсмор и останалата част от света, мракът се спуска за миг — ясният, хладовит зимен следобед се преобразява в студена нощ, току на ръба на мразовитото зазоряване. За момент се олюлявам на краката си, внезапната промяна ме кара да се чувствам замаяна — хората не са създадени да се движат през времето така и вълна от гадене преминава през мен. Но щом очите ми привикват с тъмнината, забелязвам силуета на кобилата, която все още ме чака, вързана за една ограда край пътя.

Тя изпръхтява с благодарност, когато я обръщам и я пришпорвам към Евърлес по пътя, по който дойдохме. Иска ми се да мога да споделя нейното простичко, препускащо щастие.

Думите на Рин отекват в главата ми. Кръвта й е изцапала роклята ми с петна, кръв, която тя е проливала отново и отново в продължение на седемнайсет години. След като възвърнах гласа си, я помолих да дойде с мен, смятайки, че бих могла да я изтегля обратно от тази неразбория във времето, в която, изглежда, бе захваната. Ала в момента, в който достигна до прага на къщата си, очите й се замъглиха от объркване.

Когато се опитах да я подбутна навън, тя започна да крещи и спря едва когато отпуснах китките й и продължих напред.

Умираща, умираща, умираща отново и отново. Глупаво бе да си представям, че мога да я спася от подобна могъща магия. Скръб разкъсва сърцето ми заради Рин, заради този град, заради едно семейство, което никога не съм познавала и което вече се е превърнало в пепел.

Но преди всичко друго мислите ми са погълнати от истината, която бавно, но неотменимо се оформя пред мен. Умът ми непрекъснато се връща към Езра Море — човека, който е забавял хода на времето, когато е бил щастлив. А когато съпругата му родила, времето е спряло напълно, точно както се случи с мен, когато Каро бе в опасност вчера.

Пер — татко — всъщност е моят вуйчо. Семейство Море вероятно са били моите истински родители, а истинският ми баща — човек, който се е появил в Брайърсмор незнайно откъде и е изчезнал точно толкова внезапно, когато градът е изгорял. Човек, който е презирал Магьосницата, но въпреки това статуята й е била близо до дома му, човек, за когото се мълвяло, че експериментира с магията. Ако аз бях бебето, което е било спасено, то дали бях и бебето, което е спряло времето. А Ина Голд…

Моята сестра? Моята близначка?

Невъзможно. И Роан…

Сестра ми се омъжва за Роан Гърлинг. Сестра ми ще бъде коронована за кралица. Сестра ми може никога да не узнае коя съм аз, нито пък да научи за нощта на кръв, магия и смърт, в която сме родени.

Загадката около всичко това се блъска в ума ми: татко умря, за да ме предпази от Кралицата. Предупреди ме в самия ден на смъртта си да не позволявам на Кралицата да ме види. Но защо? И какво общо има подобно нещо с Магьосницата, която продължава да се появява в сънищата ми с разтворени длани, докато тичам към нея… и ножът в ръка…? Какво общо има Кралицата с която и да било от историите, които Рин ми разказа? Защо е искала дете, родено в Брайърсмор, дете, чието раждане е спряло времето?

Освен, ако Кралицата… всъщност е Магьосницата.

Мисълта ме ужилва — заслепяващо пареща, а сетне студена. Казвам си, че това е въздухът, единствено и само въздухът, брулещ с камшик лицето ми.

По някаква причина Кралицата е пожелала дете, което може да спре времето.

Аз съм била спасена. Отделена от Ина, която е оставена, за да бъде взета от Кралицата. Означава ли това, че аз съм единствената със скрита сила, течаща в кръвта ми?

Ако Кралицата наистина е Магьосницата, то аз се бях изпречила направо на пътя й, причинявайки хаос и разруха след себе си. Но какво изобщо би искала тя от мен? Кралицата може да е студена и жестока, но никога не бе навредила на сестра ми. Ако е допуснала, че Ина е детето, родено с камък, дали въпреки това би могла да открие грешката си?

И, разбира се, съществува не по-малко належащият въпрос, каращ главата ми да изгаря от болка поради огромната му жест: коя всъщност съм аз? Защо раждането ми е спряло времето? Защо времето ми се втвърди и заседна в гърлото на Каро, без да е възможно да бъде взето от друг, освен от мен самата?

И накрая друга, далеч по-зловеща мисъл затъмнява всички предходни като облак от черен, задушаващ дим, толкова плътен, че очите ми започват да сълзят. Връщам се в ума си назад към историите, които написах като дете, как невинните игри на Лисицата и Змията бавно се помрачиха и промениха, докато накрая Змията се увиваше около сърцето на Лисицата и открадваше живота от нея. Ами ако Кралицата изобщо не е тази, от която хората трябва да се страхуват? Ами ако човекът, от когото трябва да се боят, съм аз?

Татко е погребан в безименен гроб някъде в гората. Той все още щеше да е жив, ако не бях отишла в Евърлес. Щеше все още да е жив, ако преди седемнайсет години ме бе изоставил да умра в Брайърсмор заедно с Наоми Море.

Поглеждам надолу към треперещите си, изцапани с мава и кръв ръце, а кобилата препуска стремглаво по пътя под мен. Не мога да се върна там. Трябва да си тръгна. Трябва да замина далече, далече оттук. Но как мога да пътувам без пари, а и къде бих могла да отида?

Планът светкавично се оформя в съзнанието ми. Ще се върна в Евърлес, но само за да взема вещите си, книгата и дрехи, които не са покрити с кръв. След това ще се измъкна и ще избягам през малката врата в стената на Евърлес — портата на прислугата. С мъничко късмет ще бъда далече още преди да се установи липсата ми дори сред слугите.

Идеята да не се сбогувам с приятелите си в имението — Лора и Хинтън, които ме подкрепяха в най-дълбоката ми скръб, както и с Ина — моята сестра, е като нож, забит в ребрата ми. Лицето на Каро също прехвърча през съзнанието ми, но освен него и небелязаните й ръце, чисти от петната на трезора. Айвън излъга заради нея. Тя ме излъга.

Може би, след като се озова далеч от Евърлес, ще успея да разплета загадката, за да се освободя от нея, така че да мога някой ден да се върна.

Илюзия.

Пришпорвам коня напред.

Пътуването ми обратно към Евърлес преминава като в мъгла и скоро прекрачвам портите, снова припряно по коридорите на слугите и влизам в общата спалня, която милостиво е празна, а всички са заети с ежедневните си задължения и дейности. Не ми отнема много време да събера нещата си и за миг заставам над тясното си легло — твърдо и неприятно, но все пак, макар и за кратко, мой дом. В тишината на спалнята се преобличам, изхвърлям изцапаната с кръв рокля в огнището и нахлузвам върху все още оцветените си ръце меките ръкавици, които Ина ми подари. Сетне ускорявам крачка през задния вход към най-краткия път за западната порта. Старая се по най-добрия начин да изключа всичко наоколо извън следващата си цел: тази врата, това стълбище, вратата, водеща навън. Само че някой извиква името ми, гласът е мъжки, кадифен, познат и това прояснява мъглата в ума ми. Заковавам се на място и се обръщам.

За първи път, откакто напуснах общата спалня, забелязвам обкръжаващата ме среда: отишла съм направо до красивите кралски градини, не по-малко зашеметяващи сега, когато са сковани от сняг и лед. С изключение на алеите за разходка, виещи се из тях, снежната пелена по земята е недокосната, ослепително бяла. А насред всичко това стои Роан Гърлинг в своето зелено ловно наметало, бузите му са порозовели, а по косата му и миглите му са кацнали снежинки.

Почти не съм го зървала напоследък. Но сега, когато го виждам пред мен, целия в ярки цветове на фона на бялото, черното и сивото на градината, чувствата ми пак ме връхлитат като приливна вълна. В едната си ръка той небрежно държи елегантна пушка с бронзов приклад, а с другата отмята косата от лицето си.

— Джулс — казва отново той, а усмивката му е далеч по-сияйна от бледото утринно слънце над нас. — Къде се губиш?

Засмивам се, мислейки си за пивницата, за сиропиталището, за уличката на търговеца на време, за трезора. Имам желание да му разкажа всичко, а очите му с цвят на лятно небе обещават утеха и разбиране. В края на краищата той ме познава по-дълго време от всеки друг тук. Но прехапвам езика си в последния момент.

— Бях заета с работа, лорд Гърлинг — отвръщам, избягвайки очите му. — А освен това вие отсъствахте. Заминахте с лейди Голд.

Думите в гърлото ми са студени. Докато ги изричам, се досещам, че Ина и Кралицата също трябва да са се върнали в Евърлес, щом Роан е тук. Налага се да се махна веднага, преди пътят ми да се пресече с техния. Не съм сигурна дали ще мога да погледна Ина, без да й разкажа истината за нас. А Кралицата…

Мислите ми обаче се разсейват, когато Роан накланя глава, а обичайната му усмивка отсъства. Погледът му придобива сериозност. Той пристъпва по-близо и против волята си аз стисвам по-здраво торбата си.

— Джулс! — Сега името ми звучи по-нежно от устата му, а очите му настойчиво се впиват в мен. — Добре ли си?

За секунда го виждам като дете, пресягащо се надолу от клона на дъба, за да ми помогне да се изкача при него. Думите излитат неудържимо от устата ми:

— Обичаш ли я?

Роан застива с наполовина протегнатата си към мен ръка. Челото му се сбърчва.

— Кого?

Срамът и страхът ме повалят, превръщайки ме в нещо дребно и кухо. Ала аз заминавам и никога вече няма да видя Роан Гърлинг след днешния ден, така че…

— Ина — пак казвам аз. — Обичаш ли я?

Роан примигва. Преглъща. Предприема още една крачка към мен, достатъчно близо, за да усетя мириса на бор, който се е просмукал в кожата му. Няма следа нито от лавандула, нито от розова вода днес. Той си поема дълбоко дъх и за момент леко потръпва.

— Не — отговаря накрая. — Не я обичам.

Аз замръзвам зашеметена. Не мога да помръдна дори когато той посяга и взима ръката ми в своята.

— Ти си тук — отвръща колебливо. — Ти си тук и ми липсваше, а аз… не мога да погледна Ина повече, не и както преди. Не и когато знам, че ти си в Евърлес. — Той пристъпва още по-близо. Долавям топлината, излъчваща се от него, дъха му, който гали косата ми.

— Роан… — не съм убедена какво ще кажа: че всичко е наред или че е страхливец, защото е наясно с това, но въпреки факта ще се ожени за Ина… или да го помоля да ми позволи да си тръгна, или да се приближи…

Роан, момчето, което ухае на различни парфюми в зависимост от деня.

Роан, момчето, което веднъж ме гонеше из полята с диви цветя, с глава, килната назад от смях. Момчето, което повече от всичко обича Евърлес с неговия пудинг и печен пернат дивеч, с леещите се искрящи напитки, с градинските забавления по средата на зимата.

Думите се сгромолясват в мен, заплетена смесица от объркани спомени и чувства.

Оказва се, че това няма значение, защото Роан вече е взел решение. Той се навежда, стопява разстоянието между нас и преди да съумея да помръдна, преди да съумея дори да помисля, устните му намират моите.

Задъхвам се от допира им. За миг занемявам замръзнала и скована, а сетне избухва скрита война във всяка клетка на тялото ми, проправяща си път от гърдите ми и придвижваща се навън, докато вкупом всички частици в мен крещят едновременно да се отдръпна и да се приближа. Последните бързо печелят. Роан заравя пръсти в косата ми, накланя лицето ми назад, за да срещне неговото, и в отговор, като че по свое собствено решение, ръцете ми обвиват кръста му и аз го придърпвам към себе си. Желанието — не просто към самия Роан, а копнежът да бъда желана, да бъда обичана по начина, по който го обичах, когато бях дете, да принадлежа на някого, да възстановя някаква пълнота и цялост от детството си, да бъда истинска — ме завладява, прогонвайки всички мрачни разкрития на нощта.

Роан прокарва ръка по бузата ми, обхваща с длан врата ми, а докосването му изпраща вълни от ледени тръпки по тялото ми. Нечий пулс трепти неравномерно там, където ръката му лежи на врата ми, не мога да кажа дали е неговият или моят. Всичко е необуздано — ръце, дихание и устни. Едва когато спираме, за да си поемем въздух, съзнавам, че всичко е притихнало.

Наистина, докато не секнаха, не бях чула звуците на градината, а ето че сега отсъствието им ехти далеч по-силно от самите тях. Светът около нас мълчи.

Не.

Роан долавя, че се сковавам. Отдръпва се назад и се взира въпросително в очите ми с лека усмивка на устни. И тогава той също забелязва отсъствието на звуци. Озърта се наоколо и свъсва вежди.

Мога да кажа с точност какво мисли, защото сега виждам какво се е случило. Нищо не изглежда неестествено, но абсолютната застиналост е по-разпознаваема за окото от ефимерното движение. Съзирам смущението по лицето на Роан, когато той съзнава, че клоните на дърветата не се полюшват, че две птици, къпещи се в близкия фонтан, са замръзнали насред пляскането с крила, че рехавите облаци не се носят по небето, а висят на едно място като в картина.

Отново съм спряла времето. И този път с мен има и друг човек. Роан поглежда надолу към мен и установявам как изражението в сините му очи бавно преминава от объркване в страх. Пронизва ме болка.

Протяжният миг не трае дълго. Неподвижността е разбита от звука на затръшната врата и изкрещяна ругатня.

— Ето я там! — надава глас някакъв мъж.

Шумовете на градината, които се завръщат, веднага биват заглушени от тежки тичащи стъпки. Отмествам се от Роан, двамата се извръщаме и виждаме как трима от стражите на Евърлес са се устремили към нас. Прекалено шокирана съм, за да помръдна, когато най-бързият от тях ме улавя за ръката.

— Какво… какво означава това? — гласът на Роан звучи слабо. Той изглежда блед и силно разтреперан. После очите му се разширяват. — Лиъм!

Обръщам се рязко и съзирам как Лиъм крачи през градината, а зад него се развява черната му пелерина — целият е лед и острота, докато Роан е цвят и живот…

— Отдръпни се, Роан! — казва Лиъм хладно, сякаш изобщо не е изненадан да види брат си тук до мен. — Арестът на госпожица Ембър не те засяга.

Дъхът засяда в гърлото ми, докато Роан прави крачка напред, а ръцете му се свиват в юмруци встрани от тялото му.

— Арест? Какво изобщо би могло да оправдае това?

Ала думите му заглъхват във въздуха край нас, докато един от стражите издърпва ръкавиците ми и излага на показ ръцете ми, оцветени в много тъмно виненочервено. Той получава очаквания отговор.

Лиъм хвърля поглед към мен и сърцето ми се смразява — той целият е изтъкан от зло, устата му е просто безмилостна резка, а очите му са бездънни, мрачни, непроницаеми. Той посочва с неясен жест към стражите си.

— Отведете я!

Роан стои неподвижно, когато стражите ме повличат извън градините, двама от тях стискат предмишниците ми с болезнена здравина. Гледам го втренчено и ми се иска да изрече нещо, да спре случващото се, но той не го прави. Просто наблюдава как ме отвеждат против волята ми. Разочарованието вгорчава вкуса в устата ми, разочарование не толкова от Роан, колкото от мен самата, задето съм изляла множество илюзии в ръцете на младеж, неспособен дори да отвори устата си, за да ме спаси.

Лиъм върви редом до стражите, крачката му е непринудена, а очите му са вторачени напред.

— Недей да крещиш! — казва ми той.

Скърцам със зъби, когато излизаме от градините и попадаме в празен двор, където ни чака някаква невзрачна кола без прозорци, чиито задни врати висят отворени.

Стражата безцеремонно ме вдига, хвърля ме вътре и аз се строполявам по гръб. Изправям се с мъка и се хващам за стената за равновесие, но е твърде късно — вратите вече се затварят, заключвайки ме в мрака. Последното нещо, което зървам, преди дневната светлина да изчезне, е как Лиъм издърпва напред качулката си, за да скрие лицето си.