Евърлес

25

Вятърът се промъква под наметалото ми и аз измръзвам до кости. Кобилата под мен препуска бързо в галоп, а под копитата й хвърчат дребни камъчета, докато се носим по безлюдния път. Цялото ми тяло ме боли — трябваше да спра, за да погълна кръвното желязо, което не можах да дам на Каро, ала нуждата ми да се измъкна от Евърлес бе по-завладяваща от всичко останало. Не беше лесно дори да се покача върху гърба на коня, особено без седло, но неотложността и ужасът ме дариха с някаква необуздана енергия.

Ето че сега адреналинът ме напуска и съм толкова изтощена, че се тревожа, че ще заспя точно тук, на гърба на кобилата, въпреки друсането от ездата и ледения въздух, който ме щипе по ръцете и врата.

Независимо от това ми се струва, че сърцето ми е отброило едва един удар, преди конят да спре рязко.

Пусти поля се простират от двете страни на пътя, а девственият сняг, който ги покрива, блести на лунната светлина. На стотина метра по-напред се разполагат скупчени, изоставени на вид къщи и постройки, разпръснати хаотично от отстрани на пътя. Ала те изглеждат необичайно — блещукат слабо сред лунната светлина и снега, сякаш е лято и изпарения се стелят нагоре между нас и селото. Къщите като че ли светят, макар че улиците изглеждат празни, а прозорците тъмни.

Колкото и да пришпорвам кобилата, тя се инати да направи и крачка по-нататък. Подскача нервно и се изправя на задните си крака, удря с копита замръзналата земя и мята глава. И аз разбирам защо — явно има нещо нередно в гледката на Брайърсмор, ширеща се пред нас. Осъзнавам, че скърцам със зъби, устоявайки на желанието да се обърна и да побягна.

Ще трябва да извървя пеш останалата част от пътя. Мъча се да преглътна страха си, докато я връзвам за един стълб, отстрани на пътя, и се обръщам с лице към Брайърсмор, слагайки торбата си на рамо. Отправям последен тревожен поглед зад себе си и поемам напред.

Пътуването до града се протака и причудливият блясък, витаещ около Брайърсмор, само се засилва, докато го наближавам. Когато стигам до града, изкривяването е придобило такива размери, че сградите зад него са едва смътно осветени силуети на фона на нощта, като че се намирам от външната страна и гледам през замъглен прозорец навътре. Сърцето ми лудешки бие от ужас. Всичко това изглежда сбъркано и нелогично, но вече няма връщане назад, ето защо посягам към границата между Брайърсмор и външния свят. Топлина се разлива по ръката ми оттам, където я докосвам, но не се случва нищо друго, така че преминавам през нея.

И примигвам от внезапната слънчева светлина, вдишвайки рязко.

Главата ми се замайва, докато се взирам в гледката наоколо. Само преди миг нощното небе се простираше над мен, осеяно със звезди, а сега е с лекия сивкавосин цвят на ясен зимен ден и крехкото слънце бръсва с топлината си бузите ми.

Историите са верни.

Отначало не виждам нищо, сетне очите ми бавно привикват. Светлината избледнява и съзирам останките от някакъв град: път, набразден от дупките, оставени от липсващи калдъръмени камъни, множество разпадащи се домове, сумрачни прозорци с изпочупени стъкла. Обръщам се и забелязвам същата граница, висяща между мен и другата част от Семпера като завеса от фин прозрачен плат. Отвъд нея единственото, което виждам, е мъждивата линия на тъмния, покрит със сняг хоризонт, пресечена от дългия сиво-бял прорез на пътя.

Кожата ми настръхва. Приказките на чиновника в сиропиталището за града, водещ своето съществуване дванайсет часа след останалата част от света, бяха едно, но да видя в действителност подобно място е нещо напълно различно. Вятърът свири в празните къщи.

Без да съм убедена какво да предприема след това, започвам бавно да обикалям периферията на града. Не знам какво точно търся — статуята, някоя книжарница, някакъв признак на живот. Но всичко изглежда лишено от човешко присъствие, опустошено от години на забрава. Дървета прорастват през счупените прозорци. Покривите са хлътнали под снежните си покривки. Почти се спъвам в нещо, което прилича на отломките от стол, счупен и прогнил.

Щом надзъртам надолу, си давам сметка, че навсякъде се таят стари спомени, наполовина скрити от снега — скелети на мебели, изпотрошени чинии и паници, играчки и книги, които влагата и възрастта са направили неразпознаваеми. Припомням си какво каза чиновникът в сиропиталището за плячкосването, когато възникнала кризата с времето, и стомахът ми се свива при мисълта за подобен хаос.

Потрепване от някакво движение в небето ме подтиква да вдигна главата си. Поглеждам нагоре и откроявам тъничка ивица дим, която се извисява към синевата от къща, намираща се някъде по-навътре в града. Дъхът ми се вкопчва в гърдите ми. Що за човек би обитавал такова място?

„Е, и ти си тук“ — ми напомня сухо един вътрешен глас. Разбира се, всевъзможни изследователи, търсачи и измамници са идвали в Брайърсмор, откакто е бил изоставен. Това може да не означава нищо. Но дори и така да е, няма да узная каквото и да било за миналото си, като се мотая в края на града. И въпреки че съм проверила навсякъде, не мога да видя статуя, която да прилича на тази от сънищата ми.

Така че изправям рамене и тръгвам към дима. Най-накрая се натъквам на къщичка, която изглежда една идея по-незанемарена от своите съседки. От комина се издига блед пушек. Малка пътечка в снега е разчистена до входната врата. Без да си дам време за колебание, се приближавам и чукам.

Следва дълга, дълга пауза. После дочувам звук от стъпки, отмерени, леки, колебливи. Вратата се отваря.

Не знам кого очаквам да видя, но жената, стояща на прага, прилича на всяка друга в Крофтън или в който и да било друг град: дълга кестенява коса, спускаща се на плитка по гърба й, обрулени от времето лице и ръце, домашнотъкана рокля, провиснала върху слабата й фигура. Изглежда на възрастта на татко, а може би и мъничко по-млада.

— Коя си ти? — пита тя. Преди да се усмихне непринудено, за момент е изненадана, че съзира непозната на прага си. — Добър ден.

— Ааа… — заеквам аз, преди гласът ми да се появи. — Джулс. Джулс Ембър. Търся… информация. Мисля, че семейството ми е живяло тук.

Минава миг, в който жената се взира преценяващо в лицето ми. След това тя казва:

— Влез.

Притискайки торбата към гърдите си, я следвам навътре. В огнището гори малък огън, а над него ври чайник. До една стена са натрупани животински кожи, а от тавана висят сушено месо и билки. От колко ли време жената живее сама в този изоставен град?

— Името ми е Рин — казва тя, докато сяда пред груба дървена маса, приканвайки ме с жест да сторя същото. — Живея тук. Винаги съм живяла тук.

Не звучи сякаш преплита думите си — в говора й няма объркване или заекване. Вместо това всичко ми звучи така, като че нещо от въздуха отскубва думите й и ги разбърква, преди да достигнат до ушите ми.

— Здравей — отвръщам аз любезно. — Смятах, че Кралицата е заповядала градът да бъде евакуиран.

Рин се усмихва.

— Но в цялата неразбория и смут кой би забелязал, ако една жена остане тук? — казва тя. — Дотогава, докато огънят не ме подпали.

Изрича го така, сякаш по всяко време пламъците могат да напуснат пределите си — буйни и стръвни. И аз със сигурност знам, че биха могли.

Някакво чувство натежава в стомаха ми.

— Ами твоето семейство?

— Синът ми ще умре — гласът на Рин е осведомяващ, но чувам как потокът на скръбта бълбука и под него. — Той е болнав и… това ще бъде твърде много за него. Още една жена остана с мен. Но тя умря от треска.

— Много съжалявам — преглъщам ужаса си от представата за подобна самота. Вглеждам се в нея и се опитвам да проумея света такъв, какъвто тя го вижда — странната й реч, разтегната между това, което е било, и онова, което ще бъде. Вероятно времето около нея също се бе разбило, както беше направило и с града. — И ти си останала тук сама? Как си оцеляла?

Рин свива едното си рамо.

— С лов, градинарство, консервиране. Отбиват се и хора като теб. Така че не съм толкова самотна. Чай? — Кимвам изненадано, а Рин става и се заема с чайника. — За днешния празник ли пристигаш? — Обажда се тя през рамо.

Сърцето ми се свива. Няма празник днес, не може да има. Това е призрачен град, място, застинало завинаги във времето. Тя ми подава чаша и аз сръбвам от нея, забавяйки отговора си, защото не желая да нарушавам илюзията й.

— Ако мога… Всъщност идвам по друга причина. Родена съм тук — казвам й аз бавно. — Търся… — замълчавам, препъвайки се в истината. — Разделена съм от родителите си. Изобщо не ги помня.

Тършувам в паметта си за видението, което имах за Брайърсмор, за кръвта и крещящата жена, и за мъжа, който ме отнесе.

— Спомням си една морава и една статуя на Магьосницата, която държи в шепата си камъни по този начин — показвам й, свивайки дланите си като купичка върху масата, а после, внезапно смутена, ги отпускам. — Съжалявам. Знам, че е ненормално да си спомням нещо такова.

Погледът на Рин, отправен към мен, става все по-напрегнат.

— Знам на кого е тази къща… на семейство Море. Търговец и жена му, и семейството им. Наоми Море.

Обзема ме разочарование, последвано от чувство на неудовлетвореност — коя е Антония Ивера?

— Всички те заедно със съпруга й, сестра й и децата им живеят в старо имение на запад оттук, близо до края на града — тя накланя глава, гледайки към мен, сякаш отчаяно се мъчи да разпознае лицето ми. — Аз съм акушерката на Наоми.

Стомахът ми се свива от изказа й — от внушението, че те все още са живи. Държа страните на стола си, докато сърцето ми бие по-учестено, и полагам усилия да не подхранвам надеждата си. Това може да е просто поредното изкривяване в начина, по който умът й схваща времето.

— Можеш ли да ми кажеш къде е имението? Мисля, че бих искала да поогледам наоколо.

Рин примигва.

— Скъпа — казва тя след малко. — Къщата гори.

Стомахът ми се свива.

— Гори ли? — повтарям аз като ехо.

Тя се протяга и поставя кафеникавата си ръка върху моята, а очите й изведнъж се разширяват и обезумяват.

— Трябва да тръгваме — казва тя. — Трябва да…

— Рин — поставям аз ръцете си на раменете й. — Никоя къща не гори.

— Джулс ли каза? — сега тя е по-спокойна. — Наоми Море, ами… хората говорят, че е вещица. Истинска.

— Значи, те са подпалили къщата й? — гърлото ми е свито и думите ми го напускат трудно. — Убили ли са я?

Тя поклаща глава.

— Наоми умира — заявява тя. — Виждам го. За щастие, струва ми се, че съпругът й се спасява, но семейството й няма този късмет. Сестрата на Наоми, нейният съпруг, децата им — всички те загиват в огъня. В края на краищата всички ще умрем, ала огънят няма да вземе мен. — Гласът й се превръща в шепот. Грабвам чашата си, а пръстите ми се сключват около коравата глина. — Къщата се срутва. Трябва да излезем навън.

Очите й са станали далечни, приличат на стъклени, сякаш за момент се е върнала в миналото. След това те се изпълват със сълзи. Тя свежда глава — стара, но все още тлееща мъка засенчва лицето й и за моя изненада аз също я долавям. Спомням си писъците, размазаните лица, скупчени около леглото в моето видение. Ако предположението ми е вярно, Наоми Море е моята майка, а лицата са на леля ми и братовчедите ми. И всички те са отдавна мъртви, освен…

— Познаваш ли моя… съпруга на Наоми? — питам аз дрезгаво, смогвайки да спра навреме, за да не произнеса моя истински баща. Татко е моят истински баща, дори и да не е роден.

— Езра е странен — промълвява най-сетне тя. — Появява се на пътя един ден с наметало за път и торба с чисто нови кръвни монети. Той никога няма да каже на никого откъде е дошъл, доколкото ми е известно, дори не съм сигурна, че Наоми знае. — Рин отпива глътка от чая си, а усмивката й е изпълнена с тъга. — Носят се слухове за него.

— Какви слухове? — пръстите ме болят от стискането на чашата, но не мога да я пусна.

— Той ще посети някаква пивница или дома на приятел и… нощта май ще продължи по-дълго от нормалното. Ако посещението е било приятно. Това ще ми се случи повече от веднъж, когато Езра и Наоми се отбиват. Ние ядем и се смеем, както ми се струва, с часове, но когато напуснат къщата, аз ще погледна часовника и ще видя, че е минал само час или два. — Тя се засмива сама на себе си. — Той кара хората да изпитват неудобство, говори лошо за Магьосницата.

Ледени тръпки преминават през мен и цялото ми тяло пламва от разпознаването на случката.

— Ами бебето? — питам аз на един дъх, забравяйки да бъда тактична.

Лицето на Рин помръква, радостните спомени от посещенията на Езра и Наоми за вечеря са секнати от грозотата на онова, което се е разиграло след това.

— Тя се роди с камък в устата си — казва най-накрая жената. В ума ми светкавично изниква лицето на Ина. — Знамение. Хората са уплашени, мислят, че бебето е причина за всичко… — Тя надниква надолу към ръцете си.

Дишам учестено и се чувствам замаяна, като че вися на ръба на скала.

— Малцина от нас, приятелите на Наоми, след пожара ще отидат в къщата, по-точно в… каквото е останало от нея. Искаме да погребем мъртвите от семейство Море, преди всички да напуснат града — тя млъква. — Кралицата… — Казва тя. — Кралицата я иска.

— Кого? — поемам дъх аз.

— Бебето — отвръща Рин. По лицето й бавно се прокрадва печална усмивка. — Ала мъжът няма да я даде. — Тя поглежда към мен, а очите й са окръглени от страх. — Трябва да му осигурим време да избяга.

— Какъв мъж?

— Ковачът. Братът на Наоми.

Дишането ми спира.

— Пер?

— Така се казваше, той…

Нямам време да обмисля откровението й, защото лицето на Рин се сгърчва от спазъм и тя изкрещява, а ръката й отривисто се стрелва към сърцето й. Пускам чашата и се втурвам към нея. От това разстояние — толкова близо, че мога да усетя аромата на лайка в дъха й — забелязвам, че роклята й е изцапана с петна.

Тя се вкопчва в мен.

— Другата, вземи другата — пресекливо изрича тя.

— Коя друга, Рин?

— Близначката. Но… но… е твърде късно. Тя я отнася…

Гласът й заглъхва и пръстите й се отместват от ръцете ми. Надзъртам надолу и виждам как някакво червено петно разцъфва над сърцето й. Бавно и предпазливо отмествам дебелия вълнен плат на роклята й от гърдите й.

Плътта й е разполовена, а раната е обрамчена с тъмнолилавия цвят, който познавам толкова добре — мава, кралския знак на смъртта. Кръвта блика от нея, прясна и обилна… както в деня, в който е била дадена.

След като Рин се усмирява и притихва, аз дълго държа тялото й, прекалено потресена, за да помръдна. Кръвта й стопля скута ми и се стича в цепнатините на дъските на пода. И щом най-сетне съм в състояние да я положа на земята, аз се изправям разтреперана с намерението да открия чаршаф, за да я покрия, и след това да побягна от този град, за да не се върна никога, никога вече.

Току-що съм се обърнала с гръб, когато някакъв звук отзад кара вика ми да замръзне в гърлото ми. Извръщам се и виждам Рин изправена и наблюдаваща ме с озадачено изражение на лицето. Роклята й е чиста и непокътната, въпреки че моята все още е мокра от кръвта й.

— Здравей — казва тя. — Коя си ти?