Евърлес

10

Когато на следващата сутрин пристигам с неуверени стъпки в кухнята, облечена в обикновена черна рокля, която Лора е извадила за мен, Хинтън ме намира веднага. Той носи поднос с хляб и сирене и чаша чай. Сядам с него на една странична маса и се храня мълчаливо. Сетивата ми са притъпени — клюките на кухненската прислуга са като монотонно, далечно бучене, а храната на Лора има вкус на пепел в устата ми.

— Баща ми също бе убит — проронва Хинтън след известно време. Гласът му е тих, очите му са взрени в спираловидните извивки по дървения плот на масата. — Казваше се Кормър. Подковаваше конете на лорд Лиъм… преди.

Поемам си дъх, което кара Хинтън да ме погледне косо. Познавах Кормър — обран човек с твърда ръка, с почти магическа способност да успокоява всеки кон и винаги имащ насреща някоя шега или измислена история. Лиъм ли го беше убил?

Въпросът — яростта — вероятно се четат върху лицето ми.

— Капитан Айвън! — Очите на Хинтън се връщат към масата, но в гласа му се появява гневна нотка. — След като баща ми се бе погрижил за неговия впряг коне, той изгуби в надбягването с колесници от лорд Уистън от изтока. Това не му хареса. Ето защо баща ми плати за случилото се.

В ума ми изниква една от старите клюки в Крофтън — за мъж, който подковавал конете на Гърлинг, но след загуба в някакво състезание бил прикрепен към карета и бил влачен до смърт. Никога не го бях свързвала с човека, когото познавах. За секунда собствената ми скръб остава на заден план, докато гледам ужасена момчето.

Винаги съм знаела, че животът в Евърлес може да е жесток и деспотичен — ако надживееш времето, в което си полезен, ако остарееш или се разболееш, или загубиш някой крайник, Гърлинг ще те изритат на часа. Но езикът на Там, бащата на Хинтън — мястото изглежда далеч по-мрачно, отколкото съм го познавала като дете. Навеждам се и за кратко обвивам ръцете си около него.

— Толкова съжалявам!

След малко Хинтън се разтриса, като че така може да прогони спомените.

— Беше отдавна. Както и да е, исках да ти кажа: просто продължавай да работиш. По-лошо е, ако се озовеш сама. — Той протяга ръката си към мен. Монетата, която му дадох преди два дни в замяна на безопасното преминаване на татко, блещука върху дланта му. Забелязвам как ръката му трепери.

Вместо да взема монетата от него, аз се пресягам и сгъвам мъничките му пръсти около нея.

— Стори толкова много за мен — казвам, пъхвайки един стърчащ от косата му кичур зад ухото му. И говоря искрено.

Той поклаща глава. В очите му — все още толкова невинни след всичко, което е изгубил — разцъфват сълзи.

— Съжалявам, Джулс — заявява той, оставяйки главата му да клюмне върху гърдите му. Знам какво си мисли: Вината е моя. Чета собствените си мисли върху лицето му. Притискам го към мен.

— Не си направил нищо лошо. Той сам е взел решение за действията си — ако знаех нещо за баща ми, това беше то. — Нищо, което ти би могъл да кажеш или предприемеш, нямаше да го отклони.

Ако вината за смъртта му е нечия, тя е моя. Моя, защото не си тръгнах, когато ме молеше. Моя, защото го излъгах и зарязах, защото изобщо напуснах Крофтън.

— Направи ми още една услуга — гласът ми заглъхва на последната дума. Вадя още две седмични монети от торбичката на кръста си — надницата ми от вчера — и подавам парите на Хинтън. Спестявах това кръвно желязо за татко, ала за какво ми е то сега? — Вземи това. Изяж го, вкарай го в кръвта си, за да не го похарчиш. Някой ден може да се измъкнеш оттук.

Хинтън се поколебава, после кимва. Сълзите му спират и лицето му се прояснява. След като премества монетите от моята кесия в своята, той ме прегръща и ме целува бързо по бузата. Той също е изгубил баща си, но все още е усмихнат, мил и се старае да бъде добър.

Наблюдавайки го как се промъква през масите на прислугата и поздравява хората, докато крачи, знам, че никога повече няма да бъда толкова безгрижна.

През другата част от деня аз се потапям в работата: късам ароматни листа от бодливи стъбла, осолявам месо, бия сметаната, докато се превърне в масло. Останалите слуги повечето време ме избягват. Може би съзират страданието, изписано на лицето ми, по осанката ми. Нямам нищо против, не желая да говоря с никого. Не желая да чувствам.

Когато вечерта се насочвам с усилие към общата спалня, виждам неколцина прислужници и едно момче, скупчени около някаква врата, при която коридорът за прислугата се свързва с централния. Разпознавам сред тях Беа, както и облака тъмна коса на Алиа, затова се забързвам към групичката, за да разбера какво се случва. В сивите си дрехи от пералнята Алиа изглежда още по-дребна, отколкото я помня. Вина и тревога пронизват скръбта ми. Обещах на Амма, че ще се грижа за малката й сестричка, но почти не съм се сещала за нея, и то отпреди пристигането на Кралицата в Евърлес.

Беа се е облегнала на рамката на вратата, заобиколена от слуги с широко отворени очи. Заставам до Алиа.

— И заловили ли са крадците на кръв? — пита я някакво луничаво момиче.

Крадци на кръв? Чувствам как Алиа се разтреперва до мен. Тя ме дръпва за ръкава, а когато се навеждам, ми прошепва:

— Разбойници са нападнали Кралицата по пътя й за насам. Беа е чула, че над двайсет от камериерките и стражите й са умрели, Джулс.

Стомахът ми се обръща. Значи е вярно.

— Някои от крадците на кръв били убити при нападението — ни пояснява тя. — Другите все още не са. Но Каро, придворната дама на Кралица, ни каза, че е само въпрос на време.

— Надявам се, че Кралицата им е източила толкова кръв, колкото заслужават — промърморва мрачно някой.

Но аз не мога да понеса да слушам за още смърт, не и сега. След като въпросите на другите заваляват отново, описвам рамото на Алиа и се обръщам към спалнята, бързайки с наведена глава.

Там, простряно върху леглото ми, заварвам онова, което Хинтън се опита да ми даде по-рано. Портрета на майка ми. Грабвам рисунката — най-напред с намерението да я скрия на дъното на сандъка си… или да я изхвърля с кухненските отпадъци, за да не ми се налага да я гледам. Не искам да си спомням.

Нещо обаче ме спира. Вместо това се настанявам на леглото и се свивам в сенките, така че никоя от другите жени да не може да зърне сълзите в очите ми. Взирам се надолу към онова, което е останало от баща ми.

Хартията е омекнала с времето и миризмата, разнасяща се от нея, незабавно спира сърцето ми: вдишвам дима от слама и дървесина, задържал се по хартията, заедно с острия мирис на олово. На изображението майка ми наднича през рамо, уловена толкова майсторски, че не бих се учудила, ако отвори уста и се засмее.

Слагам хартията с лицевата част надолу върху покривката на леглото, преди болката в гърдите ми да стане още по-мощна, и спирам, защото опаката страна на рисунката не е празна.

Вдигам я отново, завъртам я към светлината на свещите и се вглеждам по-отблизо. Покрита е с текст, въпреки че буквите са избледнели с годините, сякаш е била откъсната от някоя много вехта книга. Самият език също е дребен — някакъв остарял, изискан семперански, ако съдя по онова, което различавам; език, който Кралицата може би е говорила, когато е била момиче. Макар че някои думи и букви са непознати, мога да разчета достатъчно важни за смисъла засукани букви, за да проумея, че това е приказка за Магьосницата и нейния враг Алхимика.

Засмивам се за първи път от дни — естествено, че баща ми би пожертвал страница от тази книга за портрет на майка ми. Татко мразеше всякакви суеверия.

Но още по-странно от текста е онова, което е надраскано на ръка в полетата: изписани бележки с детски почерк. Мастилото е толкова избледняло и зацапано, а почеркът е така нечетлив, че мога да разпозная едва откъслечни думи.

лисица

към гората

змия

от олово

Лисица, змия, гора, олово. Играта на Роан. Думите извикват на повърхността спомен: свити пред огъня в ковачницата, татко ми чете от някаква книга с кожена подвързия за лисица и змия, които били най-добри приятели.

Не съм сигурна дали думите, или пък миризмата на дома ни, разнасяща се от страницата, е това, което се разраства болезнено в мен, притискайки отвътре ребрата ми.

Нечий тих глас прозвучава до лакътя ми и ме кара да подскоча.

— Какво е това, любовно писмо ли? — изчуруликва той.

Напрягам се, но се оказва просто Беа — сега далеч не е треперещото момиче, което разля вино върху жилетката на благородника. Вместо това цялото й тяло сякаш се усмихва, а увереността й се е възвърнала, докато утешава другите момичета. Тя се тръсва на леглото до мен.

— Нищо интересно — казвам почти недоловимо и пъхвам рисунката под възглавницата си. Хрумва ми един въпрос. Защо баща ми е донесъл със себе си нарисувания от него портрет на майка ми — за късмет, тоест поради същата причина, поради която аз донесох със себе си фигурката на Магьосницата?

— Ще кандидатстваш ли за мястото на Ади? — пита Беа. Веселото й настроение е дразнещо. Аз поклащам глава, но тя продължава, без да ми обръща внимание. — Лейди Вериса е объркана. Първо Ади, а след това Кралицата е отпратила всяко момиче, което Вериса се е опитала да постави на нейно място. Подложила ги е на някакъв тест.

В мен започва да се оформя идея.

— Какъв тест?

Беа врътва очи.

— Нямам представа, предполагам, че не желае да й прислужват провинциални момичета. Вериса изпрати много момичета на събеседване, но те всички са били отхвърлени, след като отговорили грешно на въпросите й. Смятам, че са го направили нарочно.

— Защо? — интересувам се аз, макар че вече знам отговора.

— Заради това, което се случи с Ади, разбира се. Кой иска да бъде изгонен? Или убит? — казва Беа и потръпва. Тя накланя главата си настрани, преценявайки ме. — Обзалагам се, че Кралицата би харесала теб обаче, ако го пожелаеш, ти си хубава. Освен това скоро няма да остане никой друг.

Без да ми каже довиждане, тя припряно се изправя и закрачва през стаята към собствения си дюшек. Преди да си легна, спуснатата руса коса на Ингрид и надменното й лице се появяват, висящи от леглото над мен. След съвместното ни пътуване в каруцата по пътя към Евърлес тя се е заела да ми предлага непоискани съвети.

— Това момиче е твърде дръзко — казва тя.

Предложението на Беа се загнездва в съзнанието ми. Никога няма да се приближа до Кралицата в кухнята, ако бях момиче за сервиране — може би, но дори и тогава щях да съм късметлийка, ако дочуя някой неин прошепнат разговор между чашите вино.

Искам ли да узная какво е търсил баща ми в трезора и какво общо би могло да има то с предупрежденията му за Кралицата, ще ми бъде от полза да съм по-близо до нея. Тихичък гласец вътре в мен ме предупреждава, че поемам в точно обратната посока на желанията на татко, но мога ли да избутам настрана неизвестните, които бяха започнали да гризат сърцето ми? А освен това — какво имам за губене?

Прехвърляйки в ума си подобна идея, аз се пъхвам безшумно между одеялото и дюшека, като нож в кания.