Евърлес

15

Кралицата, казва ми Каро, предпочита да седи в стаята си, далече от безсмислените клюки на обитателите на имението. Стражата, сложена от двете страни на вратата й, свидетелства за това. Докато се приближаваме, те остават неподвижни като камък; гледайки пепелявите им лица, за миг се плаша, че времето отново е спряло.

Каро минава между стражите без капка страх или колебание. Ина я следва плътно, а пръстите й потръпват върху кръста й. В пристъп на невъздържано любопитство се питам дали винаги е толкова нервна в присъствието на жената, която я е отгледала. Вътре Кралицата на Семпера се е настанила на стол с висока облегалка, издялан от тъмнокафяво дърво. Ина и Каро се покланят ниско и аз правя същото, без да отмествам очи от дебелия, златистозелен килим под краката ми.

Каро първа заговаря:

— Кралице, позволете да ви представим Джулс Ембър. С Ина бихме искали тя да се присъедини към кралската свита, за да ви служи. — Кралицата остава мълчалива. — В детството си е служила в Евърлес и познава добре имението. Джулс! — Завършва Каро.

Аз се изправям, вдигам очи от земята и забелязвам, че Кралицата ме наблюдава безизразно. Отегчението и презрението като че са изваяни върху чертите й и карат красотата й да изглежда студена, далечна — красота на звезда. Въпреки това погледът й е пронизващ, а гласът й — още повече.

— Ина, това удовлетворява ли те? — пита Кралицата.

— Да — отговоря мълниеносно Ина. — Джулс е била приятелка на Роан в детството им. Нищо няма да ми достави по-голямо удоволствие.

Каро и Кралицата си разменят един едва доловим поглед — безмълвно нареждане, което подтиква Каро да прочисти гърлото си.

— Джулс, да служиш на нас не е като да служиш на някое благородно семейство. Ако ще прислужваш на дъщерята на Кралицата, ти ще прислужваш и на самата Кралица, а това е съпътствано от известни опасности. — Очите ми са вперени в Каро, въпреки че сърцето започва да бие лудо в гърдите ми. — Няма да говориш за Кралицата пред никого. Няма да влизаш в покоите й, без да си повикана. Няма да я докосваш с ръка дори за да й помогнеш. Ако някой се обърне към теб относно нея или пък те наведе на мисълта за насилие срещу нея, ще ми кажеш веднага. Заплахите към Кралицата не са нещо необичайно, както съм сигурна, че си чувала. — Обяснява тя. — Редом с голямата мощ върви и голямото насилие — както отвътре, така и отвън. — Речта на Каро звучи някак стегнато, репетирано. Чудя се колко ли пъти я е произнасяла. — Със заплахите се справят без особена печал или съвест и в абсолютна дискретност. — Продължава тя тихо. — Ако искаш да ни служиш, си длъжна да си наясно с това.

Допускам, че сериозността в тона й би всяла уплах в сърцето на всеки, камо ли у някого, вече таящ предателски помисли. С усилие дишам и се надявам лицето ми да не ме издаде. За щастие, Каро обърква емоцията ми с нещо друго и се опитва да ми се усмихне успокоително. Свеждам глава, потискайки треперенето си.

— Разбирам.

— Същото важи и за Ина — думите на Каро прозвучават забавено, сякаш се мъчи да ги изрече. — Ако ще й служиш, искаме да се уверим, че ще я защитаваш с цената на живота си.

— Ще й служа — кимвам.

Каро се усмихва леко.

Кралицата ме оглежда, а сетне се изправя бавно на крака, извисявайки се над нас.

— Скоро ще разберем. Ела насам, момиче — заповядва тя.

Щом се разколебавам, Каро поставя ръка на рамото ми като неизказано приканване да застана до Ина. Преглъщам и пристъпвам напред, макар че коленете ми все още потреперват под полите. Ина ме поглежда с окуражителна усмивка.

— Ще те подложим на тест за вярност — казва Каро и застава до мен. — За да сме сигурни, че притежаваш необходимото за позицията.

— Както кажете.

Спирам, тъй като погледът ми е привлечен от Кралицата. Отнякъде се е сдобила с нож. Острието блести в ръката й. Застивам от ужас, когато го вдига над рамото си.

И го хвърля право към гърдите на Ина.

Сребърен отблясък пронизва въздуха.

Крайниците ми реагират инстинктивно. Изпреварват дори мисълта ми. Заставам пред Ина, молейки се времето да забави ход и очаквайки всеки момент да усетя болката от пронизващия ме метал.

Но не усещам друго освен забързаното туптене на сърцето ми. Нищичко не последва. За секунда си мисля, че съм успяла, но когато отварям очи, сърцето ми все още бие лудо, а Каро е тази, която е изпънала ръка с пръсти, увити около дръжката на ножа. Успяла е да го хване на сантиметри от мястото, в което щеше да се забие. Смаяна съм от бързината й. Гърдите й се повдигат учестено от усилието да хване ножа.

Въздъхвам. Тест за вярност. Моят живот за този на Ина.

Кралицата ме гледа с неразгадаемо изражение, докато Ина й връща острието. Не знам дали е плод на въображението ми, или е от студенината на думите й, но тя сякаш излъчва хлад, който полепва по кожата ми.

— Браво — казва тя. — И на теб, Каро. Този път не сгреши. — Когато връща поглед към мен, в очите на Каро проблясва срам. — Запомни, че ако при опасност не защитаваш Ина с цената на живота си, ще си плащаш години наред.

Устата ми е суха като в пепел, но преглъщам отново и събирам сили да отвърна:

— Разбирам, Ваше Величество — с лишен от емоция глас.

Владетелката на Семпера се отпуска обратно на трона си, кимайки, и сякаш самата залата си отдъхва. Чувам тихото дишане на Каро и Ина, шумоленето на дрехите им, когато се движат. Щом Кралицата махва с ръка, за да ни освободи, се обръщам да ги погледна. Те ми се усмихват заедно и в очите им заблестява нещо като благодарност или може би съжаление.