Евърлес

16

Сандъкът, поставен до долния край на леглото ми по-късно същата вечер, пълен с дълги, елегантни рокли в тъмночервено и зелено, като тези на Каро, е потвърждение, че ще бъда в свитата на Кралицата като новата прислужница на Ина. Ина предложи да ми намери собствена стая в близост до нейната, ала не пожелах да изоставя Алиа сама в общата спалня — освен това смятам, че компанията на другите прислужници ме успокоява, а и усещам присъствието на баща ми повече тук, отколкото в тихите, непознати коридори, които посетих днес.

Сега повече от всякога съм по-близо до Кралицата и се надявам — по-близо до смисъла, таящ се зад предупреждението на татко. Което означава, че съм по-близо от всякога и до опасността.

Слагам една от роклите върху леглото си и група момичета се скупчват около нея като край огъня в камината. Някои от тях със сигурност гледат завистливо, но в погледите на други почти се чете съжаление. Алиа протяга мъничката си ръка, за да погали плата на полата. Трябва да напусне Евърлес и да се върне в Крофтън след няколко дни, но аз решавам да скрия една от роклите, да я преправя за по-малко момиче и да й я дам, когато се върна. Само че кога ще се върна?

Беа отбелязва весело, че червеният, обточен с кадифе сандък е по-луксозен от леглата на слугите.

— Зелената рокля щеше да е на Ади — казва някакво момиче в ученическа възраст на име Селена, без да се обръща конкретно към някого. — Така и не я облече. — Тя чиракува при шивачката и вероятно знае. Другите се отдръпват встрани, оставяйки думите на Селена да се вържат като възел в корема ми.

Първата ми задача като кралска прислужница, подробно описана в бележка, забодена от Каро на вътрешната страна на сандъка, е да събера ледена бодлива зеленика за сватбената арка на Роан и лейди Голд. Макар да съм разочарована, че не ми е отредена задача, която би ми позволила да бъда близо до Кралицата, напускам бързо закуската, за да облека роклята и едно дебело наметало. Прибирам косата си възможно най-добре и я напъхвам под бонето си на прислужница, а след това слизам до градините, разположени в огромен двор в сърцето на Евърлес.

Гърлинг ревниво пазят градините за себе си и своите гости — необходимо е да покажа бележката на Каро на някакъв страж пред вратата, за да вляза. Ето защо, макар да съм виждала градината през прозорците, никога преди не съм вървяла по нейните девствени, мозаечни пътеки. Малките им оцветени плочки са покрити със сняг. Цветните лехи вече са избуяли с рози и бръшлян, колкото и зимата все още да издържа на яростния напор на пролетта. Чувала съм, че градинарите поръсват почвата тук с разтопено кръвно желязо, за да накарат цветята да растат по-силни и по-рано, а и за да живеят по-дълго. Колкото и гротескно разточителна да е идеята, не мога да отрека красотата на кървавочервените рози на фона на снега.

Зад мен се чуват стъпки. Надзъртам през рамо и съм поразена, когато забелязвам Роан да крачи по пътя ми, придържайки наметалото на раменете си, с гола глава и къдрици, веещи се край лицето му от лекия ветрец. Изпитвам внезапна и неотменима вътрешна потребност да му кажа да си сложи шапка. Той ми се усмихва и ускорява крачка, докато стига до мен.

— Надявах се да те срещна отново — подема, оглеждайки одобрително дрехите ми. — Мислех, че Лиъм може да те е хвърлил в тъмницата или да те е накарал да лъскаш обувките му, или нещо друго ужасно.

— Сега съм кралска слугиня — свеждам глава аз. — Благодаря отново за помощта ти.

Той се засмива. Не би трябвало да съм навън с него по този начин, но когато тръгваме по пътеката из градината, чувствам стъпките ни толкова естествени и непринудени, както и когато бяхме деца. Не бих се изненадала, ако се втурне да бяга и ме предизвика да го гоня. Ще ми се и думите ми да излизат така лесно — някаква безсмислица, история или закачка, ала не се получава.

— Никога преди не съм била тук — казвам най-сетне, посочвайки с жест към цветята. — Градината е прекрасна.

За моя изненада Роан въздъхва:

— Предполагам, че е така. Но не мога да не почувствам факта, че е някак фалшива — той небрежно перва някаква роза с опакото на ръката си, гледайки я как се люлее напред-назад като махало на часовник. Усмивката му е палаво-конспиративна. — Винаги съм предпочитал дивите цветя пред култивираните рози.

В паметта ми изплува спомен за аромата му онзи ден — на лавандула, а не на розова вода. Аз кимвам.

— Туфата с лавандула все още ли расте край южната порта? Онази, която превръщахме в крепост?

Отначало той сбърчва замислено челото си, сякаш се опитва да си припомни. После в очите му се появява блясък.

— Може да има малко в оранжерията — отвръща и кимва към другия край на градината.

— Трябва да изчакам Каро тук — казвам припряно и лицето на Роан помръква.

— Някой друг път тогава. Как върви животът ти като прислужница? — той се накланя и сграбчва ръката ми, докато вървим, а след това я вдига, за да разгледа дантелените къдрици по китката ми. Топлина облива лицето ми, щом ме докосва, и мога единствено да се помъча да запазя безизразно изражение, въпреки че мога да се закълна, че държи ръката ми секунда по-дълго, отколкото е нужно, преди да я пусне. — Роклята ти отива. — Заявява той словоохотливо.

Смехът ми прозвучава леко задъхано.

— Не е непостижимо да превъзхожда конопените торби, с които се обличаме в кухнята…

Роан се засмива в отговор.

— Това също. Но то е различно. Мислех си за времето, когато бяхме деца. Как искаше да бъдеш ковач като баща си и как тичахме наоколо покрити със сажди от огнището в ковачницата.

В гърдите ми се борят въодушевление и скръб. Трудно е да не се удивлявам на Роан, чието минало, подобно на ученическа дъска, сякаш е било прочистено от всяка обида и яд, дори от спомени, но от неволното му незачитане ме заболява.

„Той не знае за татко — казвам си. — Не би могъл да знае.“

И:

„Ако татко бе видял колко мил е Роан, може би нещата щяха да са различни.“

— Кажи ми нещо друго — намесвам се аз, нетърпелива да сменя темата. — Какво още си спомняш?

— Ами — усмихва се той, — ти винаги беше буйна. Помниш ли как съчиняваше истории за горските животни? Или как ни караше да разиграваме стари битки?

Отначало не си спомням, тъй като спомените са заровени под толкова години на глад и борба за пари. Но докато се взирам в сините очи на Роан, непроменени от детството, в ума ми проблясваш искрици от спомени — как се крием под масата в тържествената зала като шпиони, как се търкаляме по тревистите хълмове, преструвайки се, че ни преследват вълци…

Изведнъж Роан примигва и спира да се взира в мен, вдигайки ръка, за да поздрави някого в далечината. Проследявам погледа му и забелязвам Каро да идва към нас. Тя кимва с глава, когато ни съзира заедно.

— Лорд Роан! Госпожице Ембър! — казва тя, щом се озовава достатъчно близо, за да може шепнещият й глас да стигне до нас. — Добро утро!

— Добро утро, Каро — отвръща развеселено Роан, но с твърде висок тон. С крайчеца на окото си улавям как вдига ръка, като че да докосне рамото ми, а след това я отпуска, сякаш е премислил.

— Благодаря още веднъж за добрината ви, че ме препоръчахте, лорд Гърлинг — казвам му аз и отстъпвам, за да се очертае разстояние между нас. — Чест е да служа на Кралицата.

Усмивката му е мимолетна, предназначена единствено за мен.

— Удоволствието е мое — той кимва към мен, а сетне към Каро. — Сега моля да ме извините, дами. Имам среща с годеницата си.

— И закъснявате за нея — добавя Каро с лека усмивка.

С Роан се споглеждаме още веднъж, преди той да се отправи обратно към замъка.

Каро ме хваща под ръка, както стори, когато ме поведе за пробата на роклята. Усмихвам й се в отговор, стараейки се да скрия нервността си. Напрежението, което изпитвам, когато Роан е наблизо, е толкова силно, че чак не е за вярване, че всички наоколо не го забелязват — като светлина, която се излъчва от кожата ми.

Но усмивката, която Каро ми изпраща в отговор, е безгрижна.

— Радвам се, че Кралицата одобри назначението ти — казва тя. — За да бъда искрена, покрай сватбата прекарвам повече време да изпълнявам поръчки за Ина, отколкото да говоря с нея. И скоро… — Гласът й заглъхва и тя се вторачва в далечината. — Тя се нуждае от някого, на когото може да се довери. Да разчита.

— Тя скоро ще се омъжи за Ро… лорд Роан — отбелязвам аз. — Тогава нещата ще се променят.

Каро се усмихва малко тъжно.

— Права си, Джулс. Нещата ще се променят — тя стисва ръката ми. — Знаеш ли, че след като ти си тръгна, Ина каза колко много те харесва? Виждала ли си ледена бодлива зеленика преди?

Поклащам глава, засмивайки се против волята си, и тя ме повежда към средата на градината. Докато навлизаме по-навътре, правите, подредени една спрямо друга пътеки стават тесни и криволичещи, а цветните лехи са разпръснати неравномерно навсякъде. Няколко метра по-напред Каро спира и се навежда. Протяга внимателно ръка към един розов храст, избягвайки бодлите, и измъква нещо малко и сребристо.

— Ето я, точно както я описа градинарят — казва тя, държейки някакво тъничко, блестящо растение в дланта си. То сякаш свети. Навеждам се по-близо, за да видя малкото стръкче — красиво, със силно заострени листа, неприличащо на нищо, което някога съм зървала. Стъблото е черно, листата са сребристобели, а плодовете са наситено тъмносини. Осъзнавам, че това е същото растение с тънко стъбло и заострени тесни листенца, което бе изобразено върху кутийката за бижута на Кралицата, същата, която Ади изпусна първия ден, когато Кралицата пристигна в Евърлес.

— Това е магическият знак на Кралицата — пояснява Каро, като че наново е прочела мислите ми. — Твърдят, че растението предизвиква казването на истината и расте само на места, където Магьосницата е използвала магията си.

Прихвам в смях, но бързо спирам, когато тя поглежда нагоре към мен с почуда.

— Не вярваш ли? — пита Каро.

— Съжалявам, баща ми… — изричам на мига аз. — Не съм възпитана с вяра в магиите на Магьосницата.

Това, което не й казвам, е, че баща ми неизменно изразяваше презрението си към подобна идея, когато станах твърде голяма, за да се сгушвам в ръцете му и да моля за приказки. Без Роан наблизо детството ми пак се възправя като нещо мрачно, прекъснато от момента, в който бяхме принудени да избягаме от имението на Гърлинг.

— Но виж — Каро посяга надолу и прецизно разделя един розов храст надве, за да можем да погледнем под него. Надниквам озадачено и се натъквам на ледената бодлива зеленика, растяща в сянката му. Струпана е под формата на храсти или малки дръвчета, едва няколко сантиметра високи, и описва някакви странни шарки по земята — почти като отпечатъци от стъпки.

Коленича, долавяйки спонтанното си желание да докосна растението. Дори и през роклята си усещам студа на каменната пътека върху кожата си. Пръстите ми приглаждат долната част на едно листо и в съзнанието ми изниква ярък образ — ледената бодлива зеленика на същото парче земя, но растяща буйно под бързо прелитащо слънце и сянка. Като че гледам множество дни, които преминават в стремглава последователност.

Изправям се замаяна. Каро ме наблюдава изпитателно, ала не отронва нищо. Тя посочва към безпорядъчния център на градината.

— Ето затова градината е такава. Семейство Гърлинг са я оформили около ледената бодлива зеленика — тя се привежда по-близо и снишава гласа си: — Днес ледената бодлива зеленика се среща рядко. Кралицата поиска лехата на Гърлинг да бъде обрана веднага. Подозирам, че Вериса е бясна.

— Разбирам — не съм убедена в магичността му, но странното видение ме безпокои по причини, които не мога да обясня. Навеждам се до нея и я оставям да ми покаже как да избягвам бодлите и как да бера зелениката, без да повреждам корена й.

Поставяме зелениката в плетената кошница, която Каро е донесла. Растението е толкова миниатюрно и нежно, че ще ни отнеме цялата сутрин да напълним кошницата, но пък след беленето на мава нямам нищо против няколко драскотини по ръцете си, за да набера красивата бодлива зеленика и да послушам леещото се като поток приятно и задушевно бърборене на Каро. Прилича ми на птица със своите отривисти и ползотворни движения, музикален глас и лъщящи тъмни очи. Когато кошницата е една трета пълна, тя казва:

— Роан май много те харесва.

Настръхвам от думите й, въпреки че предизвикват у мен забранена тръпка. Тя не звучи осъдително, а просто любопитно, но все пак казаното ме кара да бъда нащрек.

Едва не изричам: Аз го спасих. Но дори и в главата ми фразата отеква детински, а самозалъгващото ми се сърце превръща мечтата на едно десетгодишно дете в реалност. Лиъм блъсна Роан към огъня. Може би аз го хванах. Може би татко го е сторил, а аз съм му придала облика на моя собствена история, както често правех с Роан като дете.

— Бяхме приятели като малки — казвам накрая аз. — Когато баща ми работеше в Евърлес. Задължена съм му, че ме предложи на теб. Освен това лорд Лиъм ми бе възложил да беля купчина мава онзи ден и Роан ме отърва от тази работа.

— Мава! — очите на Каро се разширяват от ужас. — Какви си ги свършила, за да заслужиш подобно нещо?

— Може би съм го заслужила донякъде — отвръщам безцеремонно аз, стараейки се да омаловажа казаното от мен. — Бях в коридор, в който не биваше да влизам, и, разбира се, той бе близо до трезора. Лиъм ме завари там.

— Опитваше ли се да влезеш? — пита направо Каро.

Поклащам енергично глава. Последното нещо, от което се нуждая, е да ме помисли за крадла.

— Не бих се осмелила. Стана случайно.

— Хмм — тя ме оглежда и мъничка усмивка повдига крайчетата на устните й. — Случайно ли… за момичето, което познава Евърлес така добре?

Отварям уста да отговоря, но бързо я затварям, преди пак да се издам. Каро вирва вежди, сетне откъсва едно плодче от клонката ледена бодлива зеленика и го търкулва между двата си пръста.

— Не е необходимо да ме лъжеш, Джулс — гласът й е почти тъжен. — Аз не съм зла, нито пък коравосърдечна като Кралицата. Няма да те окова във вериги.

Поклащам глава, но тя продължава да се взира в мен, очевидно очаквайки да кажа нещо. Изпускам бавна, предпазлива въздишка.

— Смятах… че в трезора може да има нещо, принадлежало на баща ми — не желая да й доверявам, че следвах Лиъм, но това също е вярно. И съм почти шокирана колко лесно изповедта се изплъзва от езика ми, като че винаги съм искала да го кажа на Каро. Тя спомена, че ледената бодлива зеленика провокира изричането на истината, но това не би могло да е вярно, нали? — Когато се преместихме от Евърлес преди години, изоставихме някои ценности… — Добавям набързо аз като някакво обяснение! Така или иначе и това не е пълна лъжа. — Може би са прибрани там. — Поклащам глава. — Глупаво е, аз…

— Не, не говори така — заявява Каро. — Не е глупаво или неразумно. Баща ти е починал и ти искаш да съхраниш нещо от него, колкото и малко да е то. Но, да, макар и да си на служба при Кралицата сега, няма да е добре да те хванат, че вършиш нещо подобно. Семейство Гърлинг пази доста ревностно своите скъпоценни кръвни монети, особено Лиъм. — Тя замълчава. — Ако мога, аз ще потърся вместо теб. Какво мислиш, че може да има вътре?

— Не! — възкликвам аз, а гласът ми звучи по-силно, отколкото ми се ще, ето защо моментално додавам: — Лиъм ми каза, че всеки, който не е от рода Гърлинг и се опита да проникне, може да умре. Вратата е омагьосана.

За моя изненада Каро се разсмива. Звукът е мелодичен, далеч по-мощен от гласа й — носи се над градината като камбанки.

— Сигурна съм, че това е просто входна такса от време — казва тя.

— Наистина не бива да го правиш.

— Тази вечер заминавам с Кралицата за няколко дни — казва тя, отхвърляйки възраженията ми. — Ще посетим неколцина от по-нисшестоящите благородници на север. Но когато се върна, а аз мога да бъда дискретна, ще проверя вместо теб. Или вероятно можем да отидем заедно, аз ще платя таксата от време, а ти ще приготвиш гарафа с години. Може да се окаже забавно. — Завършва тя с буйна жар в бледите й очи.

— Моля те, не, Каро. Прекалено опасно е — преглъщам аз. Изведнъж се чувствам глупава и уплашена. — Аз… аз дори не знам дали е вярно. Дали там наистина има нещо от татко.

— Но то изглежда важно — усмихва се тя. — Ще ми направиш ли една услуга в замяна?

— Разбира се — отвръщам веднага, желаейки да я отклоня от мислите й да се вмъкне в трезора. — Каквото поискаш.

— Ако забележиш нещо в поведението на Роан, което ти се струва… което заслужава внимание, ще ми кажеш ли? — гласът й е ласкав, лицето й е леко посърнало. Молбата й превръща езика ми в пясък, докато си припомням секундите, които минаха, преди той да пусне ръката ми.

— Да, с радост. Сигурна съм, че изобщо няма да има нещо особено.

— Благодаря — казва тя, притегляйки ме в хлабава прегръдка. — Сега ти си моя приятелка, Джулс. Както и на Ина. Трябва да се грижим една за друга.

В далечината проехтява камбаната на имението. Каро скача на крака, преди да смогна да отговоря, и тиква кошницата в ръцете ми.

— Трябва да прислужвам на Кралицата. Можеш ли да отнесеш това обратно в кухнята? Те ще подготвят арката с цветя.

Вниманието ми все още е приковано върху думата „приятелка“; не знам как е възможно, след като познавам Каро от по-малко от два дни, но чувствам, че е истина. Искам да я зарадвам.

— Какво трябва да сторя? — интересувам се аз. — Ще ви придружавам ли с Кралицата? — Питам и усещам как пулсът ми се ускорява.

— Не — припряно казва Каро. Обзема ме разочарование. — Ще уреждаме въпроса с един дълг към Кралицата, ще бъде доста досадно. Ти трябва да останеш тук и да се грижиш за Ина, докато ни няма. Тя би се радвала на твоята компания, много те харесва. А когато няма потребност от теб, може да вършиш каквото поискаш. Ако Кралицата или аз, или Ина не се нуждаем от теб за нещо определено, вечерите ти обикновено ще бъдат свободни.

Почти зяпвам срещу нея като глупачка, но затварям устата си и кимвам — сякаш идеята за свободната вечер не е ценен подарък, сякаш не искам да плача от благодарност пред подобна перспектива. Обзема ме миг на щастие, различно от порочната, отмъстителна тръпка, която почувствах вчера при новото ми назначение. Това усещане е различно, по-чисто. Породено единствено от мисълта за една свободна от задължения вечер и за една приятелка.