Евърлес

Епилог

Кап.

Кап.

Ка…

Капката вода замръзва във въздуха по средата на падането си към пода. В почти катранения мрак на тъмницата едва мога да я видя. Но ето я там, виси във въздуха — миниатюрна сфера, отразяваща светлината от факлите в коридора. Мъничко нещо, като бижу — хубаво и безполезно.

Освобождавам контрола си върху времето и оставям капката да падне на земята. Тя се слива с мокрото петно върху камъка, което бавно се разраства към мен и което в крайна сметка се предполага, че ще достигне до мястото, на което седя свита, в единия ъгъл — трепереща, с ръце, обвити около коленете ми. Способността ми да контролирам времето сега е повече от ненужна. Мога да си играя с капките вода в килията или да накарам факлата навън да застине по средата на трептенето си. Ала не мога да направя тази килия по-топла и не мога да избягам.

Мога да държа времето в ръцете си, но колкото и да се концентрирам, не мога да го накарам да потече назад. Пробвах това и то, както ми се струва, хиляди пъти.

Името Антония зее в устата ми като дупка — нещо, което някога е било сладко, а сега е горчиво и гнило. Името на Алхимика, моето първо име. Най-сетне знам коя съм и мога да почувствам онази възлеста сплав от власт и история, която е залостена в мен, но това само поражда още по-голямата горчивина, че ще умра тук, че Каро Магьосницата ме е победила. Провалила съм Антония. Провалила съм всички свои предишни превъплъщения, без дори да знам кои са те и колко упорито са се борили. Провалила съм Роан, момчето, което някога обичах. Провалила съм Семпера, оставяйки страната под нейната власт и Ина на нейната милост. Стомахът ми се свива при мисълта за Ина. Моята сестра.

Вероятно ме мрази и ме презира с всяка фибра на съществото си. И защо не? Чух как стражите си шушукат, знам историите, които Каро разпространява за мен — че съм вещицата, която е съблазнила Роан и го е използвала, за да получи достъп до Кралицата, че съм убила Кралицата, а после и Роан, когато се е помъчил да ме спре, че Каро се е натъкнала на мен там, както съм стояла над телата им, а ножът бил захвърлен в изцапаните ми с кръв нозе.

За момент решавам да позволя на съзнанието си да ме погълне — бих могла да затворя очите си и да се изгубя в някое видение, да пропадна в спомени, които са толкова чисти, неподправени и многобройни — като безкраен наниз от перли. Но притискам ръцете си към студения каменен под, опитвайки се да се вкопча в настоящето — в тази килия и нищо друго. Ако се изгубя в приятни спомени, може никога да не се върна, но ако се замисля за кръвта на Роан по пода или пък си представя лицето на Ина, когато научи, че той е мъртъв, отчаянието ще ме съсипе.

Да рухна сега, това би било само по-нататъшно предателство към Антония и всички други мои превъплъщения. Ето защо се фокусирам върху онова, което знам.

Каро се нуждае от мен жива, иначе вече щях да съм мъртва. Тя има потребност да разбие сърцето ми, за да стигне до силата, скрита някъде вътре в мен. Това би трябвало да ме успокои, ала не вярвам на сърцето си, вече наранено от загубата на онези, които обичам най-много.

Някъде в тъмните дълбини на ума ми един глас шепне, че трябва да се надявам да умра, преди тя да разбие сърцето ми. Но идеята да се откажа от живота сега, когато най-сетне съм разбрала коя съм, когато мога да доловя как силата ми се движи под върховете на пръстите ми, кара всяка частица у мен да закрещи в знак на протест.

Не. Отказвам да умра, не и без борба.

Звукът от ботуши по камъните кънти в студения, влажен коридор. Усилва се с всяка стъпка към моя затвор. Аз не помръдвам. Няма смисъл, стражите никога не идват достатъчно близо до решетките, за да мога да ги достигна и да грабна ключовете им.

Този път обаче нещо е различно. Стъпките звучат някак по-леки и несигурни от обичайното. Секват от време на време, сякаш някой спира, за да надзърта в килиите.

Поглеждам нагоре точно когато Лиъм се появява. Щом ме забелязва, очите му се разширяват и той се втурва към вратата на моята килия, а сломеното ми и изтощено сърце се изпълва и започва да бие малко по-учестено.

Но не. Лиъм не бива да е тук. В съзнанието ми изниква образът на Роан, треперещ под ножа на Каро, опрян до гърлото му, и после — Роан на земята, с изцъклени очи, безжизнен, а кръвта му се разтича около него. Ако тя разбере, че Лиъм ми помага, ще стори същото с него… или дори нещо по-лошо.

— Какво правиш? — гласът ми е сипкав от дългото мълчание. Олюлявайки се, се изправям на крака, а той стисва в ръце пръчките на решетката. Изглежда ужасно, лицето му е изпито и по-бледо от обикновено, а тъмните кръгове под очите му са нещо ново.

— Джулс — казва тихо той. — Добре ли си?

— Не бива да си тук — отвръщам бързо аз, стараейки се да скрия страха си. — Каро ще…

— Знам какво ще направи Каро — прекъсва ме той. Гласът му е натежал от скръб, спомням си, че брат му е мъртъв. — Трябваше да забележа каква е тя. Ако имах…

Той замлъква, взирайки се в някаква точка надолу и настрани, и ми се струва, че мога да видя проблясването на сълзите в очите му.

— Съжалявам за Роан — казвам аз, колкото е възможно по-мило. Дори братята да не се разбираха, не мога да си представя какво би било да видя брат си или сестра си заклани по този начин… без друга причина, освен жестокостта.

Стисвам юмруци, мислейки за Ина. Прогонвам страха си.

— Роан е едва началото — казва Лиъм с плътен глас. — Докато Ина се подготвя да заеме трона, Каро вече е заключила имението: Тя прибира всички, които имат някаква връзка с теб, и ги разпитва.

Кръвта ми се вледенява. Лора. Хинтън.

— Тя трябва да разбие сърцето ми — казвам аз наполовина на себе си. — Търси някого, когото обичам.

Лиъм довършва мисълта ми вместо мен:

— Налага се да излезеш оттук. Преди да започне да ги убива — ръцете му се сключват около решетките, а покритите му с белези кокалчета побеляват. — Нека ти помогна!

Стисвам очи, опитвайки се да успокоя препускащия си ум достатъчно, за да помисля. Образите на хората, които обичам, изплуват в съзнанието ми като беззвучен хор. Преглъщайки ужаса си от идеята за още хора, които биха могли да паднат в жертва на гнева на Каро, срещам погледа на Лиъм и се приближавам към него.

Щом поставям ръцете си върху неговите, той потреперва от докосването, но не ги отдръпва. Кожата му е топла, едничката топлина, която усещам от дни, и аз я поглъщам.

— Затвори очи — казвам му аз и затварям своите, призовавайки силата вътре в мен, пожелавайки времето около нас да спре своя ход.

Килията и коридорът отвъд нея са толкова пусти, че когато отварям очите си, не съм сигурна дали силата ми е подействала. След това обаче установявам, че звукът от капещата вода е изчезнал и пламъкът на факлата зад Лиъм е замръзнал насред трептенето си.

Ала Лиъм е с мен и диша дълбоко, независимо от факта, че всичко друго е замръзнало неподвижно. Тялото ми трепери от изнемощяване — заради оскъдното количество храна и сън усещам тежестта на времето в крайниците си. Все пак съумявам да стисна ръцете на Лиъм в своите. В отговор той отваря очите си. Мига бавно и учудено, когато съзнава какво се е случило.

Отдръпвам ръцете си от него, потискайки съжалението, което се просмуква в мен, и посочвам към коридора.

— Стражите са там долу. Те имат ключове.

Лиъм проумява ситуацията на секундата. Той отстъпва назад, спира за малко, за да надзърне изумено към застиналия пламък на факлата, и след това поема с уверени крачки надолу по коридора. Ръцете ми треперят от страх за него.

Но след няколко минути той се връща, сграбчил ключа в юмрука си. Заема се с ключалката, а аз чакам, докато сърцето ми бие лудо. Вратата се отваря по-бързо, отколкото съм предполагала, и аз политам напред, отвикнала да пазя равновесие. Лиъм ме прихваща до себе си и за миг оставаме така — с ръката му около раменете ми и бузата ми, притисната до гърдите му. Топлината ме обгръща и за мъничко се чувствам почти в безопасност. Но знам, че не можем да останем така. Времето е замръзнало тук, в тъмницата, ала на горните етажи секундите продължават да се отброяват — за Каро, за Ина, за всички, които обичам.

Лиъм се отдръпва назад първи, като отмества едната си ръка, за да хване моята.

— Знам един заден изход — казва той, а гласът му е нисък и настойчив. — Следвай ме!

Той ме тегли надолу по коридора, внимавайки да не крачи по-бързо от мен, макар да съм сигурна, че едва се удържа да не затича. Превежда ме по все по-тесни и по-тесни коридори, където въздухът е студен и спарен и мирише като на вода. Първоначално отброявам секундите до момента, в който ще тръгнат по петите ни, но скоро единственото, което съм способна да сторя, е да продължа да поставям единия си крак пред другия изпод изнемощялото си тяло, съсредоточавайки се да задържа времето замръзнало толкова дълго, колкото успея. Всъщност не след дълго ще ми се наложи да го отпусна или да припадна.

И все пак стигаме до тясно, спираловидно стълбище, което сякаш се издига и издига нагоре. Но най-после се озоваваме в края му и влизаме в малка хижа, осветена от газен фенер. Поглеждам през прозореца и виждам езерото и замъка отвъд него — вероятно сме в една от хижите край северната стена, в които се топлят стражите. Има походно легло и отрупана с продоволствия маса, както и врата на отсрещната стена, обрамчена от сивкав полумрак.

Пускам ръката на Лиъм и се строполявам на леглото, вдишвайки толкова свеж и чист въздух, колкото мога да побера в дробовете си. Чувствам крайниците си слаби, омекнали. Гледам как Лиъм събира припасите върху масата, поставя ги в две ранички, а сетне се извръща и ми подава едната.

— Ади може да ни скрие тази вечер — казва той. — Утре ще стигнем колкото се може по-далеч от имението.

Лицето му искри от настойчивост и докато го наблюдавам, усещам болка в тялото си. В този момент той рискува живота си заради мен и се кани да се откаже от всичко, което познава. Не мога да му позволя да продължи.

— Каро уби Роан, защото смяташе, че го обичам — казвам аз.

Очите на Лиъм проблясват.

— Но ти не го обичаше.

Болката пробожда гърдите ми като игла.

— Може би не. Може би просто не достатъчно. Не това е важното — взирам се право в очите му и искам той да разбере, да почувства опасността, която кръжи около нас. — Не можеш да дойдеш с мен, Лиъм. Просто ще те убият заради това.

Устата му се изкривява. Чакам да започне да спори с мен, но той се вторачва в мен за дълго и след това най-накрая кимва. Обзема ме смесица от облекчение и разочарование.

— Ако ти се бях доверил по-рано… — подема все пак той. Гласът му секва и си поема дълбоко дъх, преди да додаде: — Ако ти се бях доверил по-рано, може би нищо от това нямаше да се случи.

Думите, които оставя неизречени, висят между нас. Кралицата щеше все още да е жива. Роан щеше все още да е жив.

— Нищо от това нямаше да се случи и ако бях отишла в Амбъргрис, както ти ме помоли — тихо отвръщам аз. — Можем да обвиняваме себе си за всичко, което поискаме, но това не помага да спрем Каро. — Гласът ми се запъва на името й.

Лиъм задържа погледа ми, когато се пресягам да взема раницата, която ми е приготвил.

— Почакай — пръстите му докосват леко горната част на ръката ми и после се отдръпват. Той отваря чекмедже под масата и изважда малка, поизмачкана книга, подвързана с кожа. Видът й ми навява спомени — студени нощи в нашата колиба, а аз седя в скута на татко, докато той ми чете истории от книгата, как разгръщам корицата сама и проследявам думите вътре, знаейки, че те ми принадлежат, макар че съм твърде мъничка, за да чета. И други спомени — мои и не съвсем мои, съзнанията на Антония и всички останали мои животи, моите други превъплъщения — техните спомени, надежди, любов и страхове, сплитащи се в кръвта и костите ми.

Това е, което баща ми е търсел в трезора, заради което е дал живота си.

— Мразя мисълта, че ще бъдеш сама — прошепва Лиъм.

За първи път — сякаш от векове — долавям искрица надежда.

— Не съм сама — казвам му аз, поемайки книгата. Не бих могла да бъда сама, не и с думите от моето минало, говорещи ми от тези страници.

Лиъм ме наблюдава и държи ръцете си сковано край тялото си, като че иска да се протегне отново, но не би си разрешил да го стори.

— Какво ще правиш? — пита приглушено той.

— Не знам — признавам аз. — Ще се крия. Ще науча повече за себе си. След това ще се опитам да се изправя срещу Каро, когато съм готова.

— Не е твърде късно да изчезнеш — казва той. — Можеш да смениш името си. Напусни Семпера. Каро никога няма да те намери.

— Ще ме намери — отговарям уверено. — Ти не я познаваш, както я познавам аз. Но няма да изчезна. Няма да те оставя, няма да оставя всички под нейна власт завинаги. — Пресягам се и сграбчвам ръката му, а той примигва. — Остани тук, в Евърлес. — Казвам му. — Ще имам нужда от теб, преди всичко това да свърши.

Бавно, съвсем бавно той кимва.

— Няма да се сбогувам с теб, Джулс — прошепва ми. — А сега бягай.

Отправям му един последен, продължителен поглед — това момче, което толкова дълго време мразех и което ме закриляше, откакто то самото бе дете. Очите му са като тъмни кухини, изпълнени с копнеж и страх. За миг ми се приисква да го целуна, но се удържам, припомняйки си, че докосването ми е белег за смърт.

— Благодаря ти, Лиъм — казвам аз.

Тогава му обръщам гръб и се отправям в нощта заедно с миналото, тегнещо върху плещите ми, към едно бъдеще, толкова диво и непонятно, колкото е собственото ми сърце.