Евърлес

20

Някак неуверено и с препъване се отправям от тезгяха към вратата, никой не съзира паниката в очите ми. Когато излизам на тихата улица, с благодарност вдишвам нощния въздух. Мирише на топящ се сняг. Започнала е да се спуска лека мъгла и водни капчици се завихрят в малките сфери от светлина, хвърляни от уличните фенери. Няма никой друг навън. Облягам се на тухлената стена, за да може сърцето ми да забави ритъма си.

Тогава нозете ми започват да се отдалечават от пивницата, следвайки пътя, по който дойдохме дотук. Забавям крачка и спирам пред ниската, тумбеста тухлена чайна, надзъртайки през същия прозорец както и по-рано. Прозорецът е почти непрогледен заради мъглата с изключение на миниатюрното кръгче, избърсано с ръка, от което влагата е премахната. Надниквам вътре и дори през стъклото разпознавам момичето.

Ади.

Вратата се отваря към стая с хора — различна картина от онази в пивницата, като тази е мрачна, непретенциозна и приглушена, пълно е с по-възрастни жители на града, които пият чай от димящи чаши или разговарят тихо на групи от по двама или трима. Ади е зад тезгяха — с престилка върху роклята си.

— Ади? — понечвам аз колебливо.

Тя рязко изправя глава, виждам, че забелязва наметалото ми и отличителните знаци на Кралицата, избродирани върху него.

— Ти си момиче от Евърлес — казва тя безцеремонно. Названието, с което ме нарича, е изпълнено с презрение, но не пропускам прилива на завист и ярост, притаен отдолу. — Какво искаш? — Тя поглежда през прозореца към пивницата. — Кралицата ли те изпрати да ме накажеш още повече?

— Не — отвръщам бързо аз. — Не ме е изпратила. Ти не ме познаваш, но… — Не мога спокойно да срещна очите й, заслепена от срам. Аз бях тази, която остана, докато тя бе прогонена… Аз заех мястото й. — Какво се случи?

Лицето й едва доловимо омеква.

— Ти ми помогна да вдигна бижутата.

— Не ти донесе кой знае какво добро — промърморвам аз.

Ади се озърта наоколо, сякаш за да се увери, че никой не ни слуша. След малко казва:

— Нямах възможност да обясня на никого, преди Айвън да ме изхвърли навън — тя се навежда напред, очите й се плъзват по най-близкостоящите посетители, преди да заговори наново с шепот: — Докоснах Кралицата, когато тя падна. Опитах се да помогна. Но тя… тя беше леденостудена. Повече от студена. Тя беше… — Ади спира и прехапва устни. — Имах чувството, че животът ми изтича от мен, и то само от докосването до нея. Все едно ти източват време, но по-лошо.

Сякаш някаква ледена струя се стича по собствения ми гръб, когато си припомням как Кралицата се появи пред мен на прага преди няколко часа. Как изглеждаше, като че изсмукваше нещо от Каро.

— Можеше да пострадам и по-лошо от това. Айвън пробва… — Ади млъква и избърсва едно място пред себе си, което вече е чисто. — Можеше да съм умряла, ако не беше лорд Лиъм.

Отказът ми да повярвам явно се изписва върху лицето ми, защото Ади продължава:

— Той ме разпита и ми уреди работа тук. Приятел е със собственика, струва ми се, че идва тук, за да се измъкне от близостта на родителите си и да прави проучванията си, без някой да го безпокои.

— Проучвания ли?

— Сега е там отзад — Ади разперва палец над рамото си, показвайки ми една невзрачна задна врата, която не бях забелязала преди.

Кръвта ми замръзва. Може би само питието ми дава смелост, но искам да науча нещо от него веднъж завинаги. Заради какво евентуално може да му се налага да се крие в пивница в Лаиста?

Той вдига поглед, когато прекрачвам прага на вратата. Бюрото пред него е затрупано с книги и документи. Облечен е семпло — дълго вълнено палто върху бяла риза и бричове. Ала и най-простите дрехи на света не могат да прикрият стръвните му очи, приведената му напред стойка. Хиляди мисли и изчисления препускат и се догонват в ума ми. И сред тях се вклиняват думите на баща ми: Ако някога видиш Лиъм Гърлинг, бягай!

Макар че всеки мускул в тялото ми крещи да избягам, аз се доближавам към Лиъм и се настанявам срещу него, отмахвайки наметалото от раменете си. Той ме гледа изпитателно. Зениците му стават огромни в мъждивата светлина.

— Лорд Гърлинг — казвам, превръщайки гласа си в толкова ледено спокоен, колкото ми е възможно. — Защо ми се струва, че се появявате навсякъде, където съм и аз?

При тези мои думи той стисва челюсти.

— Този град принадлежи на семейството ми — отвръща той. — Мога да ходя, където пожелая. Но не мога да кажа същото за теб, Джулс. — Името ми, изречено с неговия глас, кара кожата на ръцете ми да настръхне. — Не трябва ли да си в Евърлес?

— Вашата бъдеща сестра ме покани тук — отсичам аз. — Така че, ако не ме желаете във вашия град, уточнете се с нея.

Лиъм поклаща глава и обвива раменете си с ръце, като че му е студено. Това ми припомня, че съм напълно наясно с факта как съм облечена — коприната на Ина е прилепнала към тялото ми, оставяйки ръцете ми голи. Усещането за топлина от мейдъла се изпарява и изведнъж се чувствам премръзнала и уязвима.

— Не опира до това какво искам аз — казва Лиъм, а гласът му е толкова тих, че неволно се накланям по-близо, за да го чуя. В него има някаква нотка на неотложност, нещо неизказано под повърхността, което не проумявам. — Излязла си тук, в града, и то сама. Винаги ли се впускаш с открито сърце в подобни опасности?

— Единствената опасност тук са хората като теб, семейството ти. Вие — казвам аз злостно — сте причината, поради която всички ние сме в опасност. — Не мога да се удържа и изсумтявам: — Точно ти измежду всички хора би трябвало да знаеш, че Евърлес е много по-опасен от Лаиста.

— Въпреки това ти все още си там. — Лиъм за миг впива очи в мен със сбърчено чело, сякаш аз съм някакъв костелив изпитен въпрос, който той се опитва да разреши. После лицето му се отпуска и той се усмихва, докато прокарва ръце през косата си, отмятайки главата си назад като молба към Магьосницата. Това е някаква нелогична смесица от забавление и отчаяние и е толкова неочаквано, че почти забравям къде съм и с кого говоря. — Не грешиш, че Евърлес е опасно място. — Допълва той, поглеждайки ме. — Особено за някой, който е толкова близо до Кралицата.

— Значи, смяташ, че Кралицата е опасна — казвам аз.

— Никога не бих изрекъл нещо такова — отвръща той премерено. — По-разумно е и ти да не го правиш, без значение с кого си приятелка. — Лиъм се навежда напред и очите му изведнъж ме стрелват умоляващо. — Послушай ме за това, което ти казвам!

— Защо да не го изричам? — провокирам го, усещайки топлината на мейдъла във вените си. Вирвам главата си и заговарям като пред събрало се множество: — Ако тя е в безопасност, ако тя е добре…

— Престани! — Лиъм остава неподвижен. — Джулс…

— Повече няма да слушам алчни крадци на време!

— Не съм аз този, от когото трябва да се страхуваш — казва той с умолителна нотка в гласа.

— Ти — гласът ми пресеква, но преглъщам буцата страх в гърлото си и задържам погледа му. — Ти се опита да убиеш Роан. Бутна го в огнището, когато бяхме деца. Естествено, че се страхувам от теб.

Бузите му потръпват, като че съм го зашлевила, ала той бързо се съвзема.

— Паметта ти те подвежда — заявява Лиъм. — Попитай го сама и ще ти каже, че не помни нищо.

За момент съмнението ме пробожда, но аз го изтласквам настрана. Научила съм се да вярвам на себе си повече, отколкото на Лиъм Гърлинг. Паметта на татко ми дава сила. Иска ми се да шокирам Лиъм, да го извадя от равновесие, както той стори с мен, ето защо продължавам:

— Кралицата умира. Знаеше ли го?

Това достига до него — той се отдръпва назад енергично, сякаш някой го е ударил.

— Кралицата на Семпера не умира — гласът му е мек, но уверен, а очите му помръкват, докато разсъждава, сякаш напълно ме е забравил. — Не е толкова просто. Повярвай ми, Джулс.

— Защо? — изсъсквам ядосано. Лъжата му и молбата му се смесват във въздуха и изпълват дробовете ми. — Защо да ти вярвам?

— Ако не внимаваш, ти ще умреш, Джулс. Напусни Евърлес. Тръгни си още тази вечер. Престани да търсиш тайни от вашето минало. Пер не беше твой баща, но би искал същото.

Шокът смразява гърдите ми.

— Откъде знаеш това? И защо…? — шепна дрезгаво аз.

— Няма значение. Важното е, че с мъничко усилие и късмет всеки може да узнае всичко.

— Кажи ми! — настоявам аз, разярена, че Лиъм, който седи насреща, явно знае повече за мен, отколкото аз знам за себе си, като че животът ми е поредната монета, която трябва да бъде преброена и заключена.

Той се навежда напред над бюрото. Съзирам как потропва с пръст по тетрадката пред себе си в простичък, неотклоним ритъм — едно неосъзнато движение. Очите ми го последват. Веднага разпознавам тъничкия гръбнак и кафявата кожена подвързия. Личният му бележник — онзи, в който пишеше в деня, когато го проследих от библиотеката.

Той знаеше, че съм сирак и, както изглежда, вероятно преди аз самата да го узная. Какво друго би могъл да знае, какво е записал в този бележник?

— Ще те придружа обратно — Лиъм избутва стола си назад от масата. — Остани тук, докато платя сметката си. — Казва той безцеремонно, преди да се отправи с големи крачки към основното пространство на чайната.

Гневът ми се надига заради самонадеяността му. И тогава зад мястото, на което доскоро седеше, зървам тясна врата. През малкия й прозорец мога да видя светлината на уличните лампи.

Триумфът тръпне във вените ми. Омръзна ми да правя онова, което Лиъм Гърлинг или който и да е друг Гърлинг ми казва. Преди да го обмисля по-добре или да преценя последиците, аз сграбчвам кафявия бележник и се измъквам през задната врата.

Бързо заобикалям сградата и тръгвам надолу по улицата към пивницата със сгушена в раменете глава, в случай че Лиъм погледне през предния прозорец. Сърцето ми бие тежко и кара главата ми да се върти. Щом стигам до пивницата, се облягам на тухлената стена отвън, отварям дневника, прелиствам страниците и виждам тук-там цифри, дати и бележки. Написано е с това, което би трябвало да е почеркът на Лиъм — чист и равномерен, но една страница привлича погледа ми. Самите думи са ми познати — странни, прости истории, но болезнено познати.

Една вечер Лисицата и Змията искаха да поиграят на игра с пръчки. Но човекът в кулата каза „не“. Лисицата бе толкова ядосана, че разби бокала си на прах и Змията го накара да избухне в пламъци…

Поглъщам страницата. Думите се стопяват една в друга и върху мен, горещи и засъхващи като восък, капещ от свещ. Когато разбирам, че поради някаква причина плача, аз не изтривам сълзите си.

Аз ще освободя и двама ни — каза Змията. — Трябва само да ми вярваш…

Истории. Това са моите истории, моите игри от детството. За какво изобщо са му потребни на Лиъм? Трябва ли да ми отнеме всичко, което някога съм притежавала?

И тогава чувам гласа на Ина зад гърба си, викаща ме по име. Надзъртам и установявам, че тя и Каро излизат от пивницата.

Светкавично пъхвам книгата в един вътрешен джоб на наметалото си. Ина и Каро бързат загрижени към мен. Ина забелязва сълзите по лицето ми и взима ръцете ми в своите. Но Каро гледа изпитателно към нещо над рамото ми.

Проследявам погледа й и съзирам как Лиъм крачи наперено към нас през снега. Сърцето ми се свива — сигурно е разбрал, че бележникът му е изчезнал и че съм излъгала. Започвам да обмислям друга лъжа в главата си, не желаейки Ина и Каро да разберат какво съм направила. Но той само спира на няколко стъпки от нас и се покланя ниско.

— Лейди Голд, не очаквах да ви срещна тук.

— Лиъм! — поздравява го Ина. Звучи предпазливо. — Какво те води насам?

— Видях Джулс навън и просто исках да настигна една стара приятелка — отвръща той хладно. Говори на Ина, но очите му са впити в моите. — Мислех си за историите, които често разказваше, Джулс. За Лисицата и Змията. Помниш ли?

Лисицата разби бокала си на прах, Змията го накара да избухне в пламъци… Бръщолевенията на едно малко момиче. Какво значение има което и да било от тях за него? Ръцете ми се свиват в юмруци до тялото ми. От блясъка в очите му долавям, че знае за дневника, пъхнат в наметалото ми. Водим два паралелни разговора — един, който включва Ина и Каро, и един, който е само между нас двамата.

— Детински неща — казвам аз.

Лиъм изтънчено свива рамене.

— Бяха сполучливи истории. Трябва да се опиташ да ги запомниш.

Очите на Каро се присвиват, когато отмества поглед от мен.

— Колкото и да е хубаво това — каза учтиво тя, — ние имаме още една спирка тази вечер, лорд Гърлинг. Убедена съм, че няма да се възпротивите, ако лейди Голд прояви известно лекомислие преди сватбата си. — Каро се придвижва деликатно и се изправя пред мен, скривайки ме наполовина от взора на Лиъм, а аз усещам прилив на благодарност към нея.

— В никакъв случай — отвръща той, а гласът му е някак благ и рязък едновременно. — Сигурен съм, че брат ми върши същото. Ще ви оставя да тръгвате.

Ина прави физиономия зад гърба на Лиъм, докато той се отдалечава, и се налага да прехапя устни, за да не се разсмея с облекчение. Обръщам се и оформям с устни „благодаря“ към Каро. Ала тя се взира в мен с наклонена глава, сякаш съм загадка, която се мъчи да разгадае.

— Замръзвам — казва Ина. Когато нито една от нас не отговаря, тя ме хваща под ръка и дръпва Каро за ръкава. — Да тръгваме!

В очите й забелязвам онзи блясък, който съм установила, че означава, че е наумила някаква щура идея — това е същият поглед, който имаше в конюшните, преди да отидем в сиропиталището, както и в стаята си тази вечер, когато ми сподели плановете си за това последно развлечение преди сватбата си. Тя ме стрелва косо.

— Джулс — изрича с притаен дъх, — плакала ли си?

Няма смисъл да лъжа.

— Да — отговарям й аз. — Просто се замислих за баща ми. И имах нужда от малко въздух.

— Ами… — гласът й е колеблив и тя замълчава. Сетне добавя бързо: — На Каро й е хрумнала някаква идея, тя знае едно място, добре, кажи й ти. — Завършва тя и се извръща към Каро. Ина леко се полюшва, докато все още се крепи за ръката ми. Замаяна е, предполагам от мейдъла.

Каро пуска тайнствената си усмивка и обвива с ръка кръста на Ина.

— Ина ми разказа, че си й помогнала в търсенето на биологичните й родители — казва тя с мекия си глас, докато се връщаме вътре. — И на мен ми хрумна нещо: чувала съм истории за една селска вещица наблизо, която може да извършва кръвни регресии.

— Кръвни регресии? — повтарям аз като ехо. Сърцето ми се свива. Осъзнаването на предстоящото заминаване на Ина и Роан, гледката с Ади, която налива чай, и най-вече срещата с Лиъм — всичко това ме кара да рухна. Чувствам се очевидно не на място в този изтънчен, задимен град и копнея да избягам; ще ми се да се върна единствено в Евърлес и никъде другаде, да отворя със замах вратата на Кралицата и да поискам от нея да разкрие тайните си.

Някъде сред мъгливия сумрак на уличните фенери Каро все още говори, обяснявайки кръвните регресии — стар селски ритуал, при който някоя съмнителна вещица те изпраща в транс и се връщаш назад в собствения си живот, позволявайки на дълбоко погребаните си спомени да изплуват на повърхността. Не го проумявам, нито пък мога да се насиля да се заинтригувам особено. Уморена съм до смърт и едва сега оценявам колко глупаво е било от моя страна да дойда тук с Каро и Ина, да повярвам, че мога да бъда като тях с хубавите им рокли и причудливи лудории.

Естествено, тук нещата не зависят от мен, а споренето даже би било още по-лошо, затова не протестирам, когато Ина хваща двете ни под ръка и поема напред.

Вече отдавна съм изгубила представа за отминаващите часове, но бих могла да допусна по слязлата в ниското луна, тъмните прозорци и изтощението, обхванало костите ми, че вероятно е доста след полунощ, когато Каро ни повежда по една странична улица към малък, порутен стар дюкян, сбутан между кръчми. Престанах да пия преди Ина и Каро и въпреки че те явно се усещат комфортно в наметалата си, аз трепери, докато почукваме, наблюдавайки тъничката ивица светлина, процеждаща се между вратата и земята.

Никога не съм била навън толкова късно и негодуванието ми към Каро и Ина се разраства. И още нещо — не мога да спра да надничам нервно през рамото си през няколко минути, търсейки Лиъм Гърлинг.

Ала улиците остават все така празни, слаб ветрей свири покрай заспалите сгради. Струва ми се нередно да чукаме на нечия врата посред нощ, но Каро ни уверява, че вещицата приема по всяко време. Стига човек да може да си плати, казва тя.

След доста дълго, както ми се струва, вратата се отваря и се показва дребна, прегърбена стара жена със сива коса, стигаща до кръста й. Облечена е в дрипава рокля с кръпки, наподобяваща донякъде тази на лейди Сида от Евърлес — в стил отпреди стотина години, но щом поглеждам към предполагаемата според Каро по-незначителна магьосница, мога веднага да кажа, че тя е по-скоро като мен, отколкото като главата на семейство Гърлинг. На обичайна възраст е, лицето й е почерняло от слънцето и е набраздено от тежестта на годините, макар че го е избелила с пудра и е боядисала устните си в кървавочервен цвят.

Струва ми се пределно ясно, че е измамница, но до мен Ина изглежда леко уплашена. Тя предприема мъничка крачка напред.

— Бихме искали да осъществим кръвна регресия.

Жената ни измерва с очи, а погледът й шари по хубавите ни дрехи, копчета и дантели, след което се задържа за миг върху красивото лице на Ина. Най-сетне тя се отдръпва и ни посочва с жест да влезем.

— Последвайте ме — казва тя.

Ина се вкопчва в ръката на Каро и независимо от мрачното си настроение чувствам как ъгълчетата на устните ми потрепват. Може би и аз трябва да съм уплашена, но от превзетия акцент на жената — груб говор от Лаиста, сблъскващ се с престорени аристократични трели — ме напушва смях. Улавям погледа на Каро, след като е проучила с вирната вежда сноповете листа, наредени по стените.

Вещицата ни води по мрачен коридор и ни вкарва в малка, тъмна стая, претъпкана с лични вещи и странни джунджурии — купчини от вехти, подвързани с кожа книги в ъглите; подпрени на стените маслени картини; миниатюрни и чудновати на вид метални измишльотини, висящи на тел от тавана — медна птица с едночасова монета в човката; фигура на жена, чието тяло е пясъчен часовник. Ина се протяга и докосва металната й ръка. Пясъкът, събран в торса й, изтича през талията й. Стаята е осветена само от редица свещи, разположени на стратегически места; всяка необикновена форма и остър ъгъл се уголемяват, простирайки се като сиви сенки по стените.

Въздухът е натежал от сладникавия мирис на тамян, който кара стомаха ми да се бунтува, а някаква маса в средата на стаята е покрита с ефирна, полупрозрачна тъкан. Всичко е прекалено съвършено и специално подредено — портрет на стаята на една селска вещица.

Трите оставаме на прага в очакване вещицата да ни каже какво да правим, докато тя се приближава плавно към масата. Ина пристъпва напред, но след това се поколебава и надниква към нас.

— Някоя от вас ще дойде ли първа? — пита тя, дарявайки ни с най-подкупващата си усмивка.

Двете с Каро се споглеждаме и тя се смръщва леко, а очите й са широко отворени. Въздишам. Ако и двете ми приятелки се страхуват от тази шарлатанка, то аз ще мина първа, ако ще да е единствено, за да се върнем по-скоро в Евърлес. Може би първата ми крачка ще докаже, че всичко това е фарс. Пристъпвам напред.

Жената донякъде нетърпеливо ми посочва да седна на една възглавница до масата. Надзъртам към Каро и Ина — Каро е свъсила вежди, оглеждайки вещицата, Ина вдига рамене към мен в някакво „защо не?“. Настанявам се колебливо, а възрастната жена се стоварва срещу мен. Тя изважда мъничко шише, пълно с мътна тъмна течност, и стомахът ми се свива. Изпила съм повече от достатъчно тайнствени течности за една нощ.

— Това е отвара на подправеното време — казва тя, сякаш изреченото обяснява нещо. — Времето, влизащо в кръвта ти, ще подмами тялото ти да вярва, че отново си малка, и ще позволи на спомените, потънали дълбоко в съзнанието ти, да изплуват на повърхността.

Искам да се върна в Евърлес, ето защо махам тапата на шишето и почти започва да ми се гади, когато разпознавам миризмата на мава, разнасяща се от лилаво-черната течност вътре. Вещицата забелязва и се намръщва.

— Това е алхимична смес — допълва тя, забравяйки за момент да звучи мистериозно. — Нужно е да е силна, за да те откъсне от настоящото време.

Спирам за секунда, преди да надигна чашата по-близо до лицето си, и отпивам колкото е възможно по-нищожна глътка. Вкусът е като на вкиснат сок от мава, може би смесен с мед, за да маскира разваленото.

Докато насила изпивам другата част от течността, жената взима някакъв прашен том от една от купчините около себе си. Слага го на масата, отваря го на една страница с отметки и започва да чете. Гласът й, твърде тих, за да го чуя добре, звучи на език, напомнящ на стар семперански, но не е, не съвсем — долавям ехото на думи, които разпознавам: време и кръв, и връщам се, ала те са потопени в нещо различно, ритмично и по-древно.

— Не използвайте кръвта ми! — сопва се рязко глас на млада жена.

Очите ми трепват и се отварят. Оглеждам се наоколо и виждам Ина и Каро да ме зяпат — Каро с интерес, Ина, като че всеки момент ще се разсмее. Смразявайки се, проумявам, че гласът е бил единствено в главата ми.

— Затвори очи — казва ми пак вещицата със странно, преценяващо изражение в очите. — Помисли за най-ранното нещо, което можеш да си спомниш, а след това помисли за нещо още по-назад във времето.

Сега, когато очите ми са затворени за безпорядъка и безвкусицата в стаята, гласът на старицата всъщност е успокояващ. Ритмичността на монотонното й пеене улеснява припомнянето на поток от образи — щастливото лице на Ина и измъченото лице на Ади; изваяната врата на трезора, обещаваща толкова много тайни; Роан, който стои близо до мен в коридора на прислугата; Лиъм, който се надвесва над мен и черните му очи проблясват.

Позволявам на ума си да се носи все по-назад и назад, а животът ми протича на обратно пред очите ми, образите стават все по-мъгляви и по-откъслечни, колкото по-надалеч отивам. И аз съм уморена, толкова уморена, а мейдълът ме е направил ленива и бавна. Кръвта ми тече като мед във вените ми, но аз се връщам все по-надалеч. Сърцето ми се свива болезнено, когато се появява образът на татко и моят собствен, както и картини от живота ни в Крофтън — нашата малка градинка през лятото, нарисуваният от него портрет на майка ми върху стената. Старите години в Евърлес, лумтенето на ковашките огньове, Роан като дете, провесил крака от клона на дъба, миризмата от горящата му плът и ръцете ми, които го дърпат назад.

С препускащо сърце се вкопчвам в първия си спомен — нещо, за което никога не съм била убедена дали е истинско или въображаемо — как съм сгушена на сигурно място в ръцете на майка ми, а лицето й е светло и спокойно като луната… изпръскано с кръв. „Моята малка змия“ — напява тя едва доловимо и монотонно, — „сладка любов“.

Чувам гласа й. Никога преди това не съм си го спомняла. Гласът й ми пее сладостна, позната песен. Умът ми изостава. Как се нарича тази песен?

Онази част от мен, която все още е тук, в читалнята с Каро, Ина Голд и вещицата, все още на седемнайсет, очаква да се събуди… но аз не се събуждам. Лицето на майка ми трепти и се разтваря пред мен, но същото не се случва с песента. Виждам зелена трева през един прозорец, сияеща на слънцето.

Сетне песента се вледенява във вик.

Аз също крещя и въздухът се превръща в кръв навсякъде около мен. След промеждутък от време, изглеждащ като цяла вечност, женският писък секва.

— Вземи я! — чувам как тя диша тежко някъде над мен. — Вземи я сега!

Чакай…

Сцената се променя. Аз съм в ръцете на някакъв мъж и ние бягаме, бягаме по тревата, през градски площад, който не мога да назова. Мъжът, чието лице е размазано над мен, но чието присъствие ми носи утеха, спира само за миг пред голяма сива статуя, която се извисява на стъпка по-високо от него на фона на бледото небе. Статуята е необичайна — на млада жена, държаща шепа камъчета в свитите си като чашка ръце, сякаш получава дар или дава такъв. Традиционната поза на Магьосницата, изобразяваща момента, в който тя държи предполагаемия дар на Алхимика и знае, че той я е предал. Човекът ме премества и ме гушва в едната си ръка. Той се протяга и измъква някакво камъче от неподвижните пръсти на статуята.

Изведнъж над видението се спуска мрак и през него изплуват нови образи — непознати образи, които не са от място, което различавам и което съществува в Семпера. Има кръгли постройки, направени от струпана козина върху ледено поле, стълбище с каменни стъпала, издигащи се от изпускащата изпарения тъмнозелена гора, и нещо, което според мен трябва да е великият дворец на Семпера край морето, но наполовина разрушен и горящ.

Млада жена сред черна равнина, чието лице е в сянка, разперва дланите си към мен. За миг заприличва на оживялата статуя. Вятърът яростно развява тъмната коса около лицето й, същият вятър, който мога да почувствам как ме брули, докато тичам към нея. В ръката ми има нож и нещо, което искам от момичето — нещо, което трябва да се купи с кръв.

Едва когато се приближавам, съзнавам, че врагът ми също има нож. Тя го хвърля и той разцепва въздуха, летейки право към сърцето ми…