Дивергенти

5

Автобусът, на който се качваме, за да отидем на Изборната церемония, е пълен с хора в сиви ризи и сиви панталони. Блед пръстен слънчева светлина прогаря облаците, като върха на запалена цигара. Никога не съм пушила - цигарите са тясно свързани със суетата, - но когато слизаме от автобуса, тълпата Прями пред сградата дими с пълна сила.

Трябва силно да отметна глава назад, ако искам да видя върха на Цитаделата, но дори тогава част от нея остава скрита в облаците. Това е най-високата сграда в града. От прозореца на спалнята си виждам светлините на двата шпила върху покрива й.

Следвам родителите си, които слизат от автобуса. Кейлъб изглежда спокоен, каквато щях да съм и аз, ако знаех какво да правя. Сега обаче имам чувството, че сърцето ми всеки момент ще изскочи от гърдите, затова сграбчвам ръката му за опора, докато изкачваме парадното стълбище.

Асансьорът е претъпкан, затова баща ми отстъпва нашето място на група Миротворци. Ние продължаваме по стълбите, следвайки го мълчаливо. Нашият пример е последван и от останалите членове на кастата ни и скоро тримата сме увлечени от поток в сиви дрехи, който се изкачва в полумрака нагоре. Изравнявам крачка с останалите. Стъпките на униформените отекват в ушите ми и еднородният вид на хората наоколо ме кара да вярвам, че бих могла да избера именно това. Бих могла да се влея в съзнанието на рояка от Аскети, насочено винаги навън.

Но след малко краката започват да ме болят, вече се боря за всяка глътка въздух и отново съм разколебана. Трябва да изкачим двайсет етажа, за да стигнем до мястото на Изборната церемония.

Баща ми придържа вратата на двайстия етаж и стои там като страж, докато останалите Аскети минават покрай него. Иска ми се да го изчакам, но тълпата ме блъска напред, отдалечава ме от стълбището и ме повлича в залата, където ще реша живота си оттук нататък.

Залата е разделена на концентрични кръгове. По края са застанали шестнайсетгодишните от всички касти. Все още, не ни наричат пълноправни членове; днешното решение ще ни направи послушници, а едва когато завърши периодът на инициацията, ще станем част от избраната каста.

Подреждаме се по азбучен ред според фамилията си, с която може и да се разделим днес. Заставам между Кейлъб и Даниел Пула, момиче от Миротворците с розови бузи и жълта рокля.

Столовете, на които ще седнат родителите ни, оформят следващия, по-вътрешен кръг. Те са разделени на пет групи според кастите. Не всички членове на кастите идват на Изборната церемония, но въпреки това, тълпата изглежда огромна.

Кастите се редуват при воденето на церемонията и се сменят всяка година, този път е ред на Аскетите. Маркъс ще прочете встъпителното слово и ще извика имената в обратен на азбучния ред. Кейлъб трябва да избира преди мен.

В последния кръг има пет метални купела, толкова големи, че бих се побрала в някой от тях, ако приклекна. Във всеки има по нещо, което символизира една от кастите: сиви камъни за Аскетите, вода за Ерудитите, пръст за Миротворците, живи въглени за Безстрашните и стъкло за Прямите.

Когато Маркъс извика моето име, ще пристъпя в центъра на трите кръга. Не трябва да проронвам и дума. Той ще ми подаде нож. Ще порежа с него ръката си и ще поръся с кръвта си купела на онази каста, която съм избрала.

Моята кръв капе върху камъните. Моята кръв съска върху въглените.

Преди да заемат местата си, родителите ми застават пред мен и Кейлъб. Баща ми ме целува по челото и усмихнат потупва Кейлъб по рамото.

- Доскоро - казва. Без следа от съмнение.

Майка ме прегръща и малкото решителност, която съм събрала, едва не ме напуска. Стискам челЬсти и се вторачвам в табана, откъдето висят кръгли фенери и изпълват залата със синя светлина. Имам чувството, че тя ме държи прекалено дълго в прегръдките си, дори след като съм отпуснала ръце. Преди да се отдръпне, извръща глава и прошепва в ухото ми:

- Обичам те. Каквото и да стане.

Наблюдавам смръщено гърба й, докато се отдалечава. Тя знае какво може да направя. Няма как да не знае, иначе не би го казала.

Кейлъб ме хваща за ръката и толкова здраво стиска дланта ми, че боли, но аз не го пускам. За последен път се държахме за ръце на погребението на чичо, когато баща ми се разплака. И сега, както тогава, се нуждаем от подкрепата на другия.

В залата постепенно се въдворява ред. Очаква се да не откъсвам очи от Безстрашните, би трябвало да попия колкото се може повече информация за тях; вместо това обаче се взирам във фенерите в другия край на залата. Опитвам се да се изгубя в синьото им сияние.

Маркъс застава на подиума между Ерудитите и Безстрашните и кашля пред микрофона, за да прочисти гърлото си.

- Добре дошли! - казва. - Добре дошли на Изборната церемония! Добре дошли в деня, когато почитаме демократичните възгледи на нашите предци, които ни учат, че всеки човек има правото да избере своя път на този свят.

Или пък, идва ми наум, един от петте предопределени пътища. Стискам пръстите на Кейлъб със същата сила, с която той стиска моите.

- Нашите подопечни са вече на шестнайсет. Те стоят на прага на зрелостта и сега решението за това, какви хора ще бъдат оттук нататък е в техните ръце. - Маркъс го казва с тържествен глас, като натъртва всяка дума. - Преди десетилетия предшествениците ни са осъзнали, че вината за раздирания от войни свят не трябва да се търси нито в политическите идеологии, нито в религиозните вярвания, нито в расата или национализма. Те се убедили, че бедата е в човешката природа - склонността на човечеството към злото, независимо в каква форма се проявява то. Ето защо се разделили на касти, чиято цел била да изличат качествата, причинили според тях бедствията по света.

Погледът ми отскача върху купелите в центъра на залата. В какво вярвам аз? Не знам, не знам, не знам.

- Тези, които били срещу насилието, създали кастата на Миротворците.

Миротворците си разменят усмивки. Дрехите им са удобни, оцветени в червено и жълто. Всеки път, когато ги видя, ми изглеждат мили, любящи, волни. Но никога не ми е минавало през ум да се присъединя към тях.

- Тези, които били срещу невежеството, създали кастата на Ерудитите.

Отхвърлянето на Ерудитите е най-лесната част от моя избор.

- Тези, които били срещу двуличието, създали кастата на Прямите.

Никога не съм харесвала Прямите.

- Тези, които били срещу себелюбието, се обединили в кастата на Аскетите.

Аз също съм против себелюбието, честна дума.

- А тези, които били срещу малодушието, станали Безстрашните.

Но аз не съм достатъчно жертвоготовна. Шестнайсет години се опитвах да го постигна и пак не успях.

Вече не усещам краката си, сякаш не са мои и се чудя как ще ходя, когато извикат името ми.

- Трудейки се съвместно, тези пет касти живеят в мир вече много години, като всяка от тях допринася за благото на различна част от обществото. Аскетите задоволяват необходимостта от безкористни водачи в правителството; Прямите ни осигуряват благонадеждни и стабилни лидери в правото; от Ерудитите идват интелигентните учители и изследователи; Миротворците ни дават разумни съветници и надзорници; Безстрашните ни охраняват срещу заплахи и отвън, и отвътре. Но приносът на всяка от кастите не се изчерпва единствено в тези сфери. Ние даваме едни на други много повече, отколкото е възможно да се изброи. В своите касти ние откриваме смисъл за съществуването си, намираме цел, усещаме живота.

Сещам се за девиза, който открих в учебника по история на кастите: „Кастата над кръвта!". Кастите са много повече от семейството, те са мястото, на което истински принадлежим. Възможно ли е това да е вярно?

Маркъс добавя:

- Извън тях ние няма да оцелеем.

Мълчанието, последвало думите му, е по-плътно от всяка друга тишина. То е натежало с нашия най-голям страх, превъзхождащ дори страха от смъртта - да не останем безкастови.

Маркьс продължава:

- Именно заради това днешният ден ознаменува едно щастливо събитие - това е денят, когато към нас се присъединяват новопосветените, които ще се трудят заедно с нас за едно по-добро общество и един по-добър свят.

Надигат се аплодисменти. Звучат някак приглушено. Опитвам се да стоя напълно неподвижно, защото, ако коленете ми са изправени и тялото ми е изпънато, няма да треперя. Маркъс прочита първите имена, но аз не различавам сричките една от друга. Как ще разбера, когато извика името ми?

Един по един, всички шестнайсетгодишни правят крачка напред пред редицата и се отправят към центъра на залата. Първото момиче, което трябва да решава, избира Миротворците, същата каста, от която произхожда. Наблюдавам как кръвта й на капки пада върху пръстта и тя застава сама зад местата, определени за послушниците на Миротворците.

Залата лека-полека се променя, викат ново име и поредният шестнайсетгодишен прави своя избор. Разпознавам повечето от тях, но се съмнявам те да ме познават.

- Джеймс Тъкър - обявява Маркъс.

Джеймс Тъкър е първият, който се препъва по пътя към купелите. Разперва ръце и запазва равновесие, преди да се строполи на пода. Лицето му почервенява и той бързо изминава разстоянието до центъра на залата. Когато се озовава там, започва да мести очи от купела на Безстрашните към купела на Прямите - оранжевите езици на огъня стават все по-високи с всяка секунда, а стъклото отразява синята светлина.

Маркъс му подава ножа. Момчето дълбоко си поема дъх - наблюдавам как гърдите му се повдигат - и, като изпуска въздуха, поема ножа. После треперливо го прокарва през дланта си и протяга рька встрани. Кръвта му капе върху стъклото и той е първият сред нас, променил кастата си. Първият трансфер между кастите. Откъм групата на Безстрашните се надига ропот, а аз съм забила поглед в пода.

Оттук нататък в кастата на Безстрашните ще го смятат за предател. Неговото семейство има право да го посети след десет дни, смятано отсега, в Деня за свиждане, но то няма да го направи, защото Джеймс ги изостави. Отсега нататък ще чувстват невидимото му призрачно присъствие из коридорите в дома си, а той ще остави след себе си празнина, която с нищо не ще могат да запълнят. С течение на времето тази рана ще зарасне също като организъм, на който е премахнат някой орган, а после телесните течности ще нахлуят в опразненото от него място. Човешките същества не могат да търпят празни пространства дълго време.

- Кейлъб Прайър - обявява Маркъс.

Кейлъб за последно стиска ръката ми и, отдалечавайки се, дълго ме гледа през рамо. Наблюдавам как краката му вървят към центъра на залата, колко са стабилни ръцете му, когато поема ножа от Маркъс, и колко сръчно едната го прокарва по дланта на другата. После той протяга шепа, която постепенно се пълни с кръв, а зъбите му проблясват между устните.

Издиша. После си поема въздух. Накрая протяга ръка над купела на Ерудитите и кръвта му капе във водата, придавайки й тъмночервен оттенък.

Чувам ропот, който преминава в гневни викове. Не съм способна да разсъждавам трезво. Моят брат, моят жертвоготовен брат промени кастата си?! Моят брат, роден Аскет, стана Ерудит ?!.

Затварям очи и виждам купчината книги върху писалището на Кейлъб, треперещите му ръце, които трие о коленете си след теста за установяване на наклонностите. Как не схванах, че когато вчера ме посъветва да мисля за себе си, този съвет се е отнасял и за самия него?

Поглеждам крадешком групата на Ерудитите - те се хилят самодоволно и се побутват с лакти един друг. Анкетите, обикновено толкова тихи и дискретни, сега напрегнато шепнат помежду си и мятат погледи през залата към кастата, която се превърна в наш враг.

- Извинете - обажда се Маркъс, но тълпата не го чува. Той извисява глас: - Тишина, моля!

Залата утихва. С изключение на някакъв звън.

Чувам името си и трепетът ме изстрелва напред. Насред пътя към купелите съм уверена, че ще избера Аскетите. Вече го предвиждам. Даже мога да прозра как се превръщам в една от жените, облякла робата на Аскетите; как се омъжвам за брата на Сюзън - Робърт; как работя като доброволка през почивните дни; усещам умиротворението на рутината, тихите вечери, прекарани пред огнището, увереността, че съм в безопасност; и ако всичко това не е достатъчно - как ставам по-добра, отколкото съм сега.

Осъзнавам, че този звън е само в моите уши.

Поглеждам към Кейлъб, който сега стои зад Ерудитите. Той отвръща на втренчения ми поглед и леко кимва, сякаш знае какво мисля и е съгласен с него. Крачките ми стават колебливи. Щом дори Кейлъб не е Аскет, тогава какво остава за мен? Но какъв избор имам, щом той ни изостави и сега съм единственото дете в семейството? Той ме лиши от правото на избор.

Стискам зъби. Аз ще съм детето, което им остава; трябва да направя това за моите родители. Длъжна съм.

Маркьс ми подава ножа. Вглеждам се в очите му - те са тъмносини, странен цвят - и поемам ножа. Той кимва и аз се обръщам кьм купелите. Пламъците на Безстрашните и камъните на Аскетите са от лявата ми страна, единият е точно срещу рамото ми, другият - малко по-встрани. Държа ножа с дясната ръка и го опирам в лявата длан. Скърцайки със зъби, прокарвам острието през нея. Боли, но аз едва го усещам. Притискам и двете си ръце към гърдите, дъхът ми излиза на пресекулки през устата.

Отварям очи и протягам ръка. Кръвта ми капе върху килима между двата купела. После със стон, който не мога да потисна, премествам ръка и кръвта ми започва да съска върху жаравата.

Аз съм егоист. Аз съм смела.