Дивергенти

18

В този момент за първи път искрено жадувам да съм една от тях.

Което ще рече, че трябва да оцелея по време на следващата степен от инициацията.

Ето как протича засега втора степен от инициацията - чакаме в тъмен коридор заедно с останалите послушници и се питаме какво ли ще се случи с нас зад затворената врата.

Юрая седи срещу мен, Марлиин е от лявата, а Лин - от дясната му страна. Послушниците, родени Безстрашни, и трансферите бяхме разделени по време на първа степен, но оттук нататък ще бъдем заедно. Поне така каза Фор, преди да изчезне зад затворената врата.

- Е - обажда се Лин, чегъртайки пода с върха на обувката си, - кой от вашите се класира първи?

Отначало въпросът й потъва в пълно мълчание, после Питър се прокашля, за да прочисти гърлото си.

- Аз - отговаря той.

- Бас ловя, че мога да те надвия! - небрежно подмята Шона, играейки си с халката, прокарана през веждата й. - Аз съм втора, но главата си залагам, че всеки от нас може да ти види сметката, трансфер такъв.

Едва не прихвам. Ако все още бях сред Аскетите, тази забележка би се приела като груба и неуместна, но за Безстрашните подобни предизвикателства са си в реда на нещата. Даже вече се хващам, че непрекъснато ги очаквам.

- На твое място нямаше да съм толкова сигурен - отвръща Питър и очите му святкат. - Кои е първи при вас?

- Юрая - казва тя. - И заставам зад думите си. Имаш ли идея колко години се готвим за този момент?

Ако намерението й е да ни сплаши, значи е успяла. Вече усещам как изтръпвам.

Преди Питър да успее да отговори, Фор отваря вратата и казва:

- Лин.

Той й дава знак да отиде при него и тя тръгва по коридора, а светлината на синята лампа в дъното кара бръснатата й глава да засияе.

- Значи ти си първи? - обръща се Уил към Юрая.

- Да, и какво от това? - вдига рамене Юрая.

- Не смяташ ли, че е малко несправедливо вие цял живот да се готвите за този момент, а от нас да се очаква да наваксаме само за няколко седмици? - продължава Уил с присвити очи.

- Не е съвсем така. Вярно, първата степен е за придобиване на бойни умения, но никой не може да се подготви за втора степен - отвръща Юрая. - Поне така са ми казвали.

Никой не се обажда след това. Седим в пълна тишина двайсетина минути. Проследявам изтичането на всяка минута върху циферблата на часовника си. После вратата отново се отваря и Фор извиква следващия по име.

- Питър - казва той.

Изминаването на всяка минута ме стърже отвътре като с шкурка. Накрая бройката ни съвсем намалява и оставаме само аз, Юрая и Дрю. Дрю потропва с крак, Юрая барабани с пръсти по коляното си, а аз се опитвам да седя неподвижно. Откъм стаята в дъното на коридора се носи само неразбираемо мърморене и подозирам, че това е нов трик в стратегията, която изглежда ни прилагат - да ни плашат при всеки удобен случай.

Вратата се отваря и Фор ми прави знак.

- Идвай, Трис!

Надигам се, гърбът ме боли от толкова дълго облягане на стената. Минавам покрай останалите двама послушници. Дрю протяга крак да ме спъне, но аз успявам да го прескоча в последния момент.

Фор докосва рамото ми, за да ме ориентира накъде да вървя и затваря вратата зад мен.

Когато очите ми свикват с мрака, различавам какво има вътре. Незабавно отскачам назад и раменете ми се блъскат в неговите гърди.

На средата на стаята има полулегнал метален стол, подобен на онзи от теста за установяване на наклонностите. Край него стои познатият уред. Този път обаче, в стаята няма никакви огледала и тя е едва осветена. Върху бюрото в ъгъла има монитор.

- Седни! - казва Фор. Той здраво стиска ръцете ми и ме бута навътре.

- Този път каква ще бъде симулацията? - питам, като се опитвам да овладея гласа си да не трепери, но не успявам.

- Чувала ли си някога израза „да се изправиш срещу страховете си"? - пита той. - Тук приемаме това буквално. Симулацията ще те научи да контролираш емоциите си дори в най-рисковата ситуация.

Докосвам челото си с трепереща ръка. Симулациите не са реалност; очевидно е, че не представляват заплаха за мен, затова не би трябвало да се боя, но реакцията ми е инстинктивна. Налага се да мобилизирам цялата си воля, за да тръгна към стола и да седна на него, отпускайки глава върху облегалката. Студенината на метала се просмуква през дрехите ми.

- Провеждал ли си някога тест за установяване на наклонностите? - питам. Неговите действия ми се виждат доста умели.

- Не - отговаря. - Гледам да избягвам Аскетите доколкото мога.

Представа нямам защо някой ще гледа да стои далече от Аскетите. Виж, да избягваш Безстрашните и Прямите е разбираемо - безстрашието и честността понякога принуждават хората да вършат странни неща. Но Аскетите?

- Защо?

- Питаш, защото вярваш, че ще ти отговоря ли?

- Защо приказваш с недомлъвки, щом като не искаш да ти задават въпроси?

Пръстите му леко докосват шията ми. Тялото ми се изопва. Проява на нежност? Не - трябвало е да прибере косата ми. Той изтрополява с нещо и аз надигам глава да видя какво е. В едната си ръка Фор държи спринцовка с дълга игла, пръстът му е върху буталото. Течността в спринцовката е с оранжев цвят.

- Инжекция? - Устата ми пресъхва. Не че имам нещо против иглите, но тази наистина е огромна.

- Тук използваме по-усъвършенствана версия на симулацията - обяснява той, - с различен серум и никакви жици и електроди по теб.

- Как тогава действа без жици?

- Ами аз имам жици, за да мога да наблюдавам какво се случва - казва той. - В серума има микроскопичен предавател, който излъчва данните към компютъра.

Той обръща главата ми и забива върха на иглата в нежната кожа на шията. Силна болка се разлива в гърлото ми. Изкривявам лице и се опитвам да се съсредоточа върху спокойното му изражение.

- Серумът ще започне да действа след шейсет секунди. Тази симулация е по-различна от теста за установяване на наклонностите - обяснява той. - Освен че вкарва предавателя, серумът стимулира амигдалата - онази част в мозъка, която е свързана с негативните емоции като страх например - и предизвиква халюцинации. Електроимпулсите на мозъка се трансформират в нашия компютър, той на свой ред превръща твоята халюцинация в симулиран образ, който аз мога да видя на екрана. После изпращам записа на администраторите. Ще поддържаме халюцинацията, докато не се успокоиш - пулсът ти да стане нормален и дишането да се уравновеси.

Опитвам се да вникна в неговите думи, но мислите ми се мятат трескаво ту в една, ту в друга посока. Вече усещам първите признаци на уплаха: потни длани, бясно туптящо сърце, стягане в гърдите, пресъхнала уста, буца в гърлото, затруднено дишане. Той поставя ръце от двете страни на главата ми и се надвесва над мен.

- Бъди смела, Трис! - прошепва. - Първият път винаги е най-трудно.

Очите му са последното нещо, което виждам.

Стоя насред поле с пожълтяла трева, която ми стига до кръста. Въздухът мирише на дим и пърли ноздрите ми. Небето над мен е с цвят на жлъчка и видът му ме изпълва с безпокойство, цялото ми същество се гърчи и иска да избяга.

Дочувам шумолене, сякаш вятър разлиства страниците на книга, само че няма никакъв вятър. Въздухът е неподвижен и цари мъртва тишина с изключение на шумоленето; не е нито топъл, нито студен, изобщо не прилича на въздух, но въпреки това, все още мога да дишам. Над главата ми връхлита сянка.

Нещо каца върху рамото ми. Чувствам неговата тежест, боцкането на ноктите му и вдигам ръка, за да го сваля. Ръката ми замахва да го удари. Докосвам нещо гладко и крехко. Перушина. Прехапвам устни и поглеждам настрани. Някаква черна птица с дължина колкото половината ми ръка извърта глава и впива в мен око като мънисто.

Стискам зъби и отново блъскам враната с ръка. Тя впива ноктите си в мен и не помръдва. Опитвам пак, по-скоро объркана, отколкото наранена, като този път первам птицата с две ръце. Тя обаче остава на мястото си, непоклатима, с впито в мен око и бляскаща на жълтеникавата светлина черна перушина. Изтрещява гръмотевица и чувам трополенето на дъжда по земята, но не вали никакъв дъжд.

Небето притъмнява, защото облак закрива слънцето. Докато продължавам да се боря с враната, поглеждам нагоре. Ято врани връхлитат насреща ми - атакуваща армия с остри нокти и раззинати клюнове, крякащи в един глас, изпълващи въздуха с нетърпим шум. Враните се спускат като една в обща маса, летят към земята със стотици светещи като черни мъниста очи.

Опитвам се да избягам, но краката ми са като вкопани в земята и отказват да ми се подчинят също като враната върху рамото ми. Започвам да пищя, когато ме наобикалят, крилата им плющят в ушите ми, клюновете им кълват раменете ми, ноктите им се впиват в дрехите ми. Пищя, докато сълзи не рукват от очите ми и ръцете ми не се отпускат безпомощно. Дланите ми удрят твърдите им тела, но от това няма полза; безчет са. А аз съм сама. Те кълват върховете на пръстите ми и притискат тялото ми, крилата им се плъзгат по тила ми, а ноктите им скубят косата ми.

Аз се гърча, дърпам се и падам на земята, прикривайки главата си с ръце. Те грачат насреща ми. Усещам как тревата се люлее, една врана се провира под ръката ми. Отварям очи и тя ме клъвва по лицето, клюнът й уцелва носа ми. Кръвта руква върху тревата и аз се разридавам, отблъсквайки я с ръце, но втора врана се вклинява под другата ми ръка и ноктите й се впиват в ризата на гърдите ми.

Пищя и ридая едновременно.

- Помощ! - викам. - Помощ!

Враните започват още по-силно да пляскат с криле, шумът ме оглушава. Тялото ми гори, те сякаш са навсякъде и не ми позволяват нито да мисля, нито да дишам. Отварям уста да си поема дъх и тя се пълни с перушина, която запушва гърлото ми, дробовете ми и налива вените ми с мъртвешка тежест.

- Помощ! - продължавам да хлипам ида пищя, окаменя-ла и лишена от способността си да разсъждава. Умирам, умирам, умирам.

Кожата ми се напуква, кървя, а граченето е толкова пронизително, че ушите ми пищят. Но още не съм умряла. Спомням си, че всичко това не е реално, но усещането е така убедително, толкова истинско. „Бъди смела!", извисява се гласът на Фор в паметта ми. Изплаквам в отговор, вдишвам перушина и издишвам едно: „Помощ!". Но помощ не идва; аз съм съвсем сама.

„Ще поддържаме халюцинацията, докато не се успокоиш", продължава гласът му, аз се давя, лицето ми е мокро от сълзи, а поредната врана се провира под ръката ми и аз усещам острия й клюн върху устата си. Той се промушва през устните ми и чегърта зъбите. Враната завира глава в устата ми и аз стискам здраво зъби, усещайки противен вкус. Изплювам и пак стискам зъби, за да попреча на следващата атака. Четвърта врана се навира в краката ми, пета забива клюн в ребрата ми.

„Успокой се!" Не мога, не мога. Главата ми пулсира.

„Дишай!" Държа устата си затворена, вдишвам само през носа. Сигурно съм оставена на произвола на съдбата от часове, които ми се виждат като дни. Издишам през носа. Сърцето ми силно блъска в гърдите. Трябва да успокоя пулса си. Вдишвам отново, лицето ми е мокро от сълзите.

Изхлипвам пак и правя усилие да се придвижа с пълзене по тревата, която боде кожата ми. Протягам ръце и вдишвам. Враните ме притискат и кълват от всички страни, провират се под мен, но аз не се съпротивлявам. Оставям ги да бият с крила, да грачат и да ме кълват, като отпускам последователно мускулите си и рискувам скоро да се превърна в оглозган скелет.

Болката ме завладява.

Отварям очи и се виждам да седя на металния стол.

Пищя, мятам ръце, крака и глава, за да се отърва от птиците, но те са изчезнали, макар все още да усещам перушината им по кожата си и ноктите им, впити в раменете и в пламналата ми кожа. Стена и притискам колене към гърдите, заравяйки лице в тях.

Една ръка докосва рамото ми. Замахвам с юмрук и попадам в нещо плътно, но меко.

- Не ме пипай! - хлипам.

- Всичко свърши - казва Фор. Ръката му несръчно при-глажда косата ми и аз си припомням как баща ми ме гали по главата, целувайки ме за лека нощ; как мама докосва кичурите, докато ги подстригва с ножицата. Прокарвам длани по ръцете си, сякаш за да отърся перушината, макар да знам, че там няма и перце.

- Трис.

Започвам да се мятам върху металния стол.

- Трис, ще те отведа обратно в спалното помещение, става ли?

- Не! - озъбвам се. Надигам глава и се втренчвам в него, въпреки че не го виждам ясно през влагата на сълзите. -Няма да ме видят такава... Не и докато не се оправя.

- О, я стига! - отвръща той и подбелва очи. - Ще те преведа през задния вход.

- Няма нужда да... - Клатя глава. Цялото ми тяло трепери и се чувствам толкова немощна, че едва ли ще успея да се изправя. Трябва обаче да опитам. Няма да съм единствената, добрала се до спалното с чужда помощ. Дори и да не го видят, те все някак ще разберат, ще говорят зад гърба ми...

- Глупости.

Той ме хваща за ръката и ме вдига от стола. Примигвам, за да избистря погледа си, избърсвам бузите с опакото на дланта и се оставям да ме поведе към вратата зад бюрото с монитора.

Вървим мълчешком по коридора. Когато сме на стотина крачки от спалното, аз рязко дръпвам ръка и спирам.

- Защо се държиш така с мен? - питам. - Какъв беше смисълът от всичко това, а? Когато избрах кастата на Безстрашните, нямах представа, че в продължение на седмици ще бъда подложена на мъчения!

- Нали не си въобразяваш, че преодоляването на малодушието ще бъде лесно? - спокойно отвръща той.

- Това не е преодоляване на малодушие! Малодушие е начинът, по който вие се намесвате в реалния живот. В реалния живот няма как да бъда накълвана до смърт от ято врани, Фор! - Скривам лице в дланите си и се разридавам.

Той не казва нищо, просто стои край мен, докато хълцам. Трябват ми само няколко секунди да се овладея и да избърша лицето си.

- Искам да си вървя у дома - прошушвам немощно.

Но вече никога няма да мога да се върна у дома. Единственият избор пред мен сега е да остана тук или да отида в бордеите на безкастобите.

В погледа, с който Фор ме наблюдава, няма никакво съчувствие. Той просто ме гледа. В сумрачния коридор очите му изглеждат черни, а устата е стисната в решителна линия.

- Да се научиш да разсъждаваш трезво, дори когато страхът замъглява съзнанието ти - казва той, - е урок, който всеки, дори твоето семейство Дървени, трябва да усвои. Точно на това се опитваме да те научим. Ако не се справиш, ще трябва да се пръждосаш където ти видят очите, защото тогава ние няма да те искаме.

- Опитват се. - Долната ми устна трепери. - Но се провалих. Аз съм пълна издънка.

Той въздъхва.

- Според теб колко време продължи халюцинацията ти, Трис?

- Представа нямам. - Клатя глава. - Половин час?

- Три минути - отговаря той. - Ти се справи три пъти по-бързо, отколкото всички останали послушници. Може да си всичко друго, но не и издънка.

Три минути?

Той леко се усмихва.

- Утре ще се справиш още по-добре. Ще видиш.

- Утре ли?

Той леко слага ръка на гърба ми и ме побутва към спалното помещение. Усещам пръстите му през плата на ризата. Нежният им натиск ме кара да забравя птиците поне закратко.

- Какво имаше в твоята първа халюцинация? - питам, мятайки бърз поглед към него.

- Не беше „какво", а „кой". - Той вдига рамене. - Но това не е важно сега.

- Успя ли вече да преодолееш този страх?

- Още не. - Стигнали сме вратата на спалното помещение и той се обляга на стената, пъхайки ръце в джобовете. - Може и никога да не успея.

- Значи страховете така и не изчезват.

- Понякога наистина си отиват. Друг път нови идват на тяхно място. - Той пъха пръсти в гайките на панталона. - Но целта не е да премахнеш всичките си страхове. Това е непостижимо. Въпросът е да се научиш да контролираш страха си и да се освободиш от него, ето това е смисълът.

Кимам. Доскоро си мислех, че Безстрашните не се страхуват от нищо. Поне така изглеждаше отстрани. Но може би това, което ми се е видяло като безстрашие, е било просто контролиран страх.

- Така или иначе, твоите реални страхове рядко съвпадат с онова, което се появява по време на симулацията -добавя той.

- Какво искаш да кажеш?

- Наистина ли се страхуваш от врани? - пита с полуусмивка той. Тя смекчава чертите и прави погледа му по-топъл - достатъчно, за да забравя, че ми е инструктор. Той е обикновено момче, с което нормално си говорим, докато ме изпраща до вратата. - Случвало ли се е, като видиш някоя от тях, да хукнеш с писъци?

- Не, май не. - Каня се да пристъпя още по-близо до него. Не по някаква специална причина, а защото искам да разбера какво ще бъде усещането; просто такова е желанието ми.

„Глупачка!", казва един глас в главата ми.

Правя крачка към него и също се облягам на стената, отмятайки глава назад, за да го погледна. Също както направих при виенското колело. Знам точно колко е разстоянието между нас. Петнайсет сантиметра. Накланям се. Вече е по-малко. Усещам как ме облива топлина, сякаш той излъчва някакъв вид енергия, която може да се почувства само от такова разстояние.

- Е, тогава от какво наистина ме е страх? - питам.

- Не знам - отговаря той. - Това само ти можеш да кажеш.

Кимвам замислено. Сигурно има десетки неща, от които вероятно се страхувам, но не знам кое от тях го има действително и дали изобщо някое е реално.

- Не предполагах, че ще бъде толкова трудно да стана една от Безстрашните - произнасям миг по-късно и сама се изненадвам, че съм го казала; учудена съм, че съм признала подобно нещо. Хапя бузата си от вътрешната страна и внимателно наблюдавам Фор. Дали не беше грешка, че му признах такова нещо?

- Доколкото знам, невинаги е било така - отговаря той, повдигайки рамо. Явно моето признание не му е нъ правило особено впечатление. - Говоря за това да станеш един от Безстрашните.

- Какво се е променило?

- Ръководството - отвръща той. - Човекът, който контролира обучението, също така налага и стандартите в поведението на Безстрашните. Преди шест години Макс и останалите водачи са променили методите на обучение с цел състезателното начало да се засили. Системата стана още по-брутална, защото според тях това щяло да изпита издръжливостта на хората ни. Но това промени приоритетите на Безстрашните като цяло. Бас ловя, че няма да се досетиш кое е новото протеже на нашите лидери.

Отговорът е очевиден: Ерик. Те са го обучили да бъде жесток и сега той на свой ред ни обучава в жестокост.

Вдигам очи към Фор. Него обаче тяхното обучение не го е променило.

- След като ти си бил първенецът във вашата група послушници, на кое място се класира Ерик? - питам.

- На второ.

- Значи той е бил техният резервен вариант за ръководител. - Кимам замислено. - А ти си бил първият им избор.

- Какво те кара да мислиш така?

- Начинът, по който се държа Ерик по време на вечерята първия ден. Усещаше се някаква завист, въпреки че е постигнал всичко, към което се е стремил.

Фор не оспорва думите ми. Значи трябва да съм права. Ще ми се да го питам защо не е приел поста, който са му предложили лидерите; защо отказва да стане водач, след като това е в кръвта му. Но вече ми е известно как се отнася Фор към личните въпроси.

Подсмърквам, пак изтривам лице и приглаждам косата си.

- Личи ли, че съм плакала? - питам.

- Хм! - Той се надвесва още по-близо към мен и присвива очи, сякаш внимателно проучва лицето ми. Недоловима усмивка повдига ъгълчето на устата му. Толкова е близо, че дъхът ни се смесва, когато изобщо се сещам да дишам. -Не, Трис - казва най-накрая. Очите му вече гледат сериозно и този поглед измества усмивката. - Изглеждаш силна като желязо - добавя.