Дивергенти

9

- Тъй като сте нечетно число, един от вас днес няма да се бие - казва Фор, отстъпвайки от дъската в залата за тренировки. После ме поглежда. Срещу моето име мястото е празно.

Възелът в стомаха ми се отпуска. Отдъхвам си.

- Това не е на добре - казва Кристина и ме смушква. Лакътят й улучва мускул, който боли - тази сутрин те са повече от мускулите, които не ме болят, - и аз изкривявам лице.

-Оу!

- Извинявай - казва. - Но погледни само - аз съм срещу Танка.

На закуска двете с Кристина седяхме една до друга. Тази сутрин тя ме прикриваше, докато се преобличах в спалното помещение. Никога преди не съм имала приятелка като нея. Сюзън беше по-близка с Кеилъб, отколкото с мен, а Робърт просто вървеше по петите на Сюзън.

Мисля, че досега не съм имала приятел, и това е. Няма как да имаш истински приятели, когато никой не желае да приеме помощта ти и отказва да говори за себе си. Тук обаче това няма как да се случи. Аз вече научих много повече за Кристина, отколкото някога съм знаела за Сюзън, а са минали едва два дни.

- Танка ли? - Откривам името на Кристина върху черната дъска. Срещу него е написано „Моли".

- Точно така, малко по-женственото копие на Питър - отговаря тя и кимва по посока на групичката в срещуположния край на залата. Моли е висока колкото Кристина, но с това се изчерпва приликата между тях. Моли има широки рамене, бронзова кожа и нос като луковица.

- Тия тримата - Кристина посочва един по един Питър , Дрю и Моли - фактически са неразделни още от раждането си. Направо не ги дишам.

На ринга Уил и Ал стоят един срещу друг. Вдигат рьце, за да предпазят лицата си, както ни е учил Фор, и започват да подскачат в кръг около противника. Ал е половин стъпка по-висок от Уил и двойно по-широкоплещест. Докато го наблюдавам, си давам сметка, че дори чертите на лицето му са необикновено едри - голям нос, голяма уста, големи очи. Тая схватка явно няма да продължи дълго.

Поглеждам към Питър и неговите приятели. Дрю е най-ниският от тримата, но тялото му е като скала и е винаги изгърбен. Косата му е оранжевочервена, с цвета на стар морков.

- Какво не им е читаво на тия? - питам.

- Питър си е чиста проба злодей. Още като бяхме деца, той често се сбиваше с някой от друга каста, а когато възрастните идваха да ги разтърват, започваше да реве и да клевети другото дете, че го е нападнало. Разбира се, всички му вярваха, защото е Прям и никога не лъже. Ха-ха.

Кристина сбърчва нос и добавя:

- Дрю му е лика-прилика. Много се съмнявам, че главата му може да роди някоя мисъл самостоятелно. Колкото до Моли, тя е от хората, които подпалват мравки с лупа, само за да ги гледа как умират.

На ринга Ал удря силно Уил в челюстта. Изкривявам лице. От другата страна на залата Ерик се хили нагло към

Ал и си играе с едната халка на веждата си.

Уил отстъпва назад, притиска с една ръка лицето си и блокира следващия удар на Ал с другата. Ако съдя по неговата гримаса, да блокираш противниковия удар, е също толкова болезнено, колкото и да го понесеш. Ал е тромав, но силен.

Питър, Дрю и Моли гледат крадешком към нас, после събират глави и започват нещо да си шепнат.

- Знаят, че говорим за тях, обзалагам се - казвам.

- Е, и? На тях вече им е известно, че ги мразя.

- Така ли? И откъде?

Кристина престорено им се усмихва и им помахва с ръка. Свеждам очи, бузите ми пламват. Не е редно да се клюкарства. Да клюкарстваш е недостойно.

Уил увива крак около единия от краката на Ал, дръпва назад и просва Ал на пода. Ал се надига бавно.

- Аз им го казах - отговаря тя през стиснати зъби, до-като продължава да се усмихва. Зъбите й са равни в основата си и разкривени надолу. Тя ме поглежда. - Като Прями, ние се стараем да бъдем напълно открити и честни относно чувствата си. Много хора са ми казвали, че не ме харесват. Но не по-малко са го премълчавали. На кого му пука!

- Не е редно... да нараняваме другите - казвам.

- Предпочитам да си мисля, че им помагам, като ги мразя - отговаря тя. - Просто им напомням, че не са божи дар за човечеството.

Думите й ме разсмиват, после се съсредоточавам върху случващото се на ринга. Уил и Ал стоят един срещу друг няколко секунди, доста по-разколебани, отколкото бяха в началото. Уил отмята коса от очите си. Двамата ие-дат към Фор, сякаш очакват да обяви края на схватката, но той стои неподвижно със скръстени ръце. На няколко крачки от него Ерик поглежда часовника си.

След като Ал и Уил продължават да се въртят в кръг, Ерик повишава глас:

- Да не си мислите, че сте на забава? Или да прекъснем, за да подремнете? Бийте се!

- Но... - Ал се изправя, отпуска ръце край тялото и казва: - Отчитат ли се някакви точки? Кога ще завърши схватката?

- Ще приключи, когато един от вас вече не е в състояние да продължи - отговаря Ерик.

- Според правилата на Безстрашните - обажда се Фор - някой от двамата също така може и да отстъпи.

Ерик поглежда Фор с присвити очи.

- Това е според старите правила - казва той. - Според новите, никой няма право да отстъпва.

- Безстрашният човек признава силата на другите - контрира Фор.

- Безстрашният човек никога не се предава.

Фор и Ерик се гледат втренчено няколко секунди. Имам чувството, че пред мен са два различни вида Безстрашни -почтен вид и безпощаден вид. Но дори на мен ми е ясно, че в тази зала точно Ерик, най-младият лидер на Безстрашните, държи властта.

Капчици пот оросяват челото на Ал, той ги изтрива с опакото на ръката си.

-- Това е абсурдно! - казва и поклаща глава. - Какъв е смисълът да го пребия от бой? Нали сме от една и съща каста!

- Я гледай! Да не си въобразяваш, че ще ти е толкова лесно? - пита Уил, ухилен. - Давай! Опитай се да ме удариш, левак такъв!

И Уил отново вдига ръце в отбранителна позиция. Виждам в очите му решителност, каквато доскоро отсъстваше. Нима наистина мисли, че може да победи? Само с един по-силен удар по главата му Ал ще го просне мъртъв.

Стига Ал да успее да го удари обаче. Той замахва, Уил отбягва удара, а тилът му лъщи от пот. Избягва и следващия удар, промъква се покрай Ал и силно го рита в гърба. Ал залита напред и се обръща.

Като малка четях една книжка за мечките гризли. В нея имаше картинка на разгневена, ревяща мечка, изправила се на задните крака с разперени предни лапи. Точно така изглежда и Ал сега. Той се хвърля на Уил, хваща го здраво за едната ръка да не избяга и нанася силен удар в челюстта.

Наблюдавам как светлината угасва в очите на Уил, светлозелени като целина. Тялото му се отпуска, натежало като труп, изплъзва се от хватката на Ал и се стоварва на пода. По гърба ми пропълзява хлад и стяга гърдите ми.

Очите на Ал се разширяват, той се свлича до Уил, потупвайки бузата му с длан. Всички в залата утихват, очаквайки реакцията на Уил. В продължение на няколко секунди той не помръдва, просто лежи на пода с ръка, подгъната под тялото си. После примигва, очевидно замаян.

- Вдигни го! - нарежда Ерик. Наблюдава с алчни очи тялото на Уил, сякаш пред него има блюдо, а не е ял от седмици. Извивката на устните му е жестока.

Фор се обръща към черната дъска и огражда името на Ал. Победа.

- Следващи - Моли и Кристина! - провиква се Ерик.

Ал обвива ръцете на Уил около врата си и го извлича извън очертанията на ринга.

Кристина разкършва пръсти и кокалчетата й пукат. Бих й пожелала късмет, но не знам каква полза ще има от това. Тя не е слабачка, но е много по-крехка от Моли. Дано поне омразата й даде сили.

В другия край на залата Фор прихваща Уил през кръста и го извежда. Ал се застоява за кратко край вратата, наблюдавайки ги как се отдалечават.

Отсъствието на Фор ме изнервя. Да ни остави в ръцете на Ерик, е все едно да наеме бавачка, която точи ножове, за да минава по-бързо времето.

Кристина прибира няколко кичура зад ушите си. Косата й е подравнена по линията на челюстта, черна и прихваната със сребърни шноли. Отново изпуква с кокалчета-та на ръцете си. Изглежда притеснена. И нишо чудно - кой не би се притеснил, наблюдавайки как Уил се свлича като парцалена кукла.

Ако схватките между Безстрашните приключват едва когато единият противник не може да стои на крака, не знам аз докъде ще стигна в първата степен на инициацията. Дали ще съм като Ал, застанала над тялото на човек, когото едва не съм умъртвила, или ще бъда на мястото на Уил, свита на жалка купчинка върху пода? Егоизъм ли е да жадувам победа, или пък е храброст? Избърсвам изпотените си длани в панталоните.

Заставам нащрек, когато Кристина изритва Моли в ребрата. Моли започва да се бори за глътка въздух и стиска зъби, сякаш всеки момент ще зарьмжи. Кичур остра черна коса пада през лицето й, но тя не я отмята.

Ал стои до мен, но аз съм твърде погълната от новата схватка, за да го погледна или да го поздравя с победата, както вероятно очаква. Не съм много сигурна.

Моли се хили нагло срещу Кристина и неочаквано, без каквото и да било предупреждение се хвърля напред, протегнала ръце към кръста й. Блъска я силно, поваля я на земята и я притиска към пода. Кристина се съпротивлява, но Моли е тежка и не помръдва.

Моли замахва, но Кристина отмята глава и избягва удара; Моли обаче замахва отново, пак и пак, докато юмрукът й не уцелва челюстта на Кристина, носа, устата й. Инстинктивно грабвам ръката на Ал и я стискам с всичка сила. Просто имам нужда от нещо, за което да се заловя. От лицето на Кристина руква кръв и се събира в локва под бузата й. За първи път в живота си се моля някой да загуби съзнание.

Но тя не припада. Пищи и освобождава едната си ръка. Удря Моли по ухото, вади я от равновесие и се изтръгва от хватката й. Изправя се на крака, притиснала лицето си с ръка. Кръвта, която шурти от носа й, е тъмна и гъста и за секунди облива пръстите. Тя изпищява отново и пропълзява по-иадалеч от Моли. По подскачането на раменете мога да се досетя, че ридае, но едва я чувам, оглушала от тътена в ушите си.

„Моля те, загуби съзнание."

Моли изритва Кристина в ребрата и я просва по гръб. Ал се освобождава от захвата на пръстите ми и ме притиска кьм себе си. Стискам зъби, за да не се разрева. Първата нощ никак не ми беше мъчно за Ал, но все още не съм станала напълно безсърдечна. Като гледам как Кристина притиска гърдите си, ми идва да се втурна между нея и Моли.

- Спри! - вие Кристина, когато Моли замахва с крак да я ритне отново. После протяга ръка. - Спри! Аз съм... -закашля се, - аз съм победена.

Моли се усмихва победоносно, аз въздъхвам облекчено. Ал също въздъхва, гръдният му кош се надига и спуска, опрян в рамото ми.

Ерик тръгва към центъра на ринга бавно и застава над Кристина със скръстени ръце.

- Извинявай, какво каза? Че си победена ли? - тихо проговаря той.

Кристина се изправя на колене. Когато отлепва ръка от пода, дланта й оставя ален отпечатък. Притиска носа си, за да спре кръвоизлива, и кима.

- Ставай! - казва равно тои. Ако вместо това се беше разкрещял, едва ли щях да усетя как всичко в стомаха ми се надига и напира да излезе навън. Ако се беше разкрещял, щях да знам, че по-страшно няма да стане. Но неговият глас остава тих и думите са подбрани точно на място. Тои стиска Кристина за ръката, вдига я на крака и я повлича към вратата.

- Следвайте ме! - нарежда иа нас, останалите.

И пие се подчиняваме.

В гърдите си усещам тътена на реката.

Застанали сме близо до парапета. Ямата е почти пуста; наближава пладне, макар да имаме чувството, че дни наред е само нощ.

Но дори да имаше хора наоколо, едва ли щяха да помогнат на Кристина. Първо сме с Ерик. После Безстрашните имат други правила - за тях бруталността не е нарушение.

Ерик запраща Кристина към парапета.

- Прескочи го! - нарежда.

- Какво? - Казва го, сякаш очаква той да се смили, но широко отворените й очи и пепелявото лице говорят друго. Ерик няма да отстъпи.

- Прехвърли се през парапета! - повтаря Ерик, произнасяйки отчетливо всяка дума. - Ако оцелееш, увиснала над бездната пет минути, ще ти простя малодушието. Ако ли не, няма да ти разреша да продължиш инициацията.

Парапетът е тесен, от метал. Мокър е от водната мъгла над реката, студен и хлъзгав. Даже Кристина да има смелостта да се провеси от него, едва ли ще удържи пет минути. Или ще предпочете да остане безкастова, или рискува да умре.

Затварям очи, представям си я как пада върху назъбените скали долу и потръпвам.

- Добре - казва тя, гласът й трепери.

Достатъчно висока е, прехвърля крак през парапета. Коленете й треперят. Опира пръстите на стъпалото си о ръба, докато прехвърля и другия крак. Застава с лице към нас, отрива длани о панталона си и толкова здраво стиска парапета, че чак кокалчетата й побеляват. После провесва единия крак през ръба. След това и другия. Виждам лицето й през решетките на преградата. То издава решителност, устните са здраво стиснати.

До мен Ал настройва часовника си да отчита времето.

През първата минута и половина Кристина се справя добре. Пръстите й здраво стискат парапета и ръцете й не треперят. Започвам да вярвам, че ще се справи и ще покаже на Ерик колко е бил глупав да се съмнява в нея.

Но после реката се блъска в скалата и зад гърба на Кристина бликва пяна. Лицето й се удря в преградата и тя изкрещява. Ръцете й се изплъзват и остава да виси само на крайчетата на пръстите си. Опитва да се хване по-здраво, но сега ръцете й са мокри.

Реша ли да й помогна, Ерик ще ме принуди да споделя нейната съдба. Дали да я оставя да падне и да се пребие, или да се примиря, че ще остана безкастова за цял живот? Кое е по-малкото зло: да наблюдаваш безучастно някой как умира, или да бъдеш изгнаник и бедняк?

Моите родители не биха се колебали как да отговорят на този въпрос.

Но аз не съм като моите родители.

Доколкото ми е известно, откакто сме дошли, Кристина не е плакала нито веднъж, но сега лицето й се сгърчва и тя издава ридание, по-силно от рева на реката.

Нова вълна се удря в стената и пръски покриват тялото й. Една от тях опръсква бузата ми. Ръцете на Кристина отново се изплъзват и този път едната изпуска парапета, тя остава да виси на четири пръста.

- Давай, Кристина! - казва Ал, ниският му глас е изненадващо силен. Тя го поглежда. Той пляска с ръце. - Хайде, давай, хвани се пак! Ти можеш! Дръж парапета!

Дали ще имам сили да я удържа? Струва ли си да опитам да й помогна, щом като съм прекадено слаба, за да излезе нещо от това?

Знам какво представляват тези въпроси: извинения. „Човешкият разум е способен да намери извинение за всяко зло; затова е толкова важно да не разчитаме на него." Тези думи са на баща ми.

Кристина извива ръка и търси пипнешком парапета. Никой не я поздравява, затова пък Ал събира едрите си длани и крещи, а очите му не се откъсват от нейните. Ще ми се и аз да можех да го направя; ще ми се да помръдна, но само я гледам втренчено и се питам откога съм такава отвратител1 т егоистка.

Впивам поглед в часовника на Ал. Минали са четири минути. Той ме рьга силно с лакът по рамото.

- Давай! - казвам. Гласът ми е просто шепот. Прочиствам гърлото си. - Остава една минута - продължавам, този път по-високо. Сега ръката на Кристина намира пъ рапета. Ръцете й треперят толкова силно, че се питам дали пък земята под краката ми не се тресе, а аз просто не съм забелязала.

- Давай, Кристина! - викаме двамата с Ал и когато глъ совете ни се сливат в едно, вече вярвам, че ще събера сили дай помогна.

Ще й помогна. Ако пак изпусне парапета, ще го направя.

Нова водна струя блъска Кристина в гърба и тя изкрещява, когато и двете й ръце се изплъзват от парапета. От устата ми се откъсва вик. Звучи така, сякаш е чужд глас, не моят.

Но тя не пада. Хваща се за решетките на парапета. Ръцете й се хлъзгат надолу по метала, докато главата й не изчезва от поглед; сега пръстите й са единственото, което виждам.

Часовникът на Ал показва 5:00.

- Петте минути изтекоха - казва той и с думите си сякаш заплюва Ерик.

Ерик поглежда часовника си. Бавно вдига китка нагоре, а през това време стомахът ми така се е свил, че едва дишам. Пред очите ми отново се появява сестрата на Рита - лежи върху паважа под релсите, крайниците й са огънати под странен ъгъл; виждам Рита да пищи и да ридае; виждам се как й обръщам гръб.

- Добре - казва Ерик. - Може да се прехвърлиш отсам, Кристина.

Ал тръгва към парапета.

- Не! - казва Ерик. - Тя трябва да го направи сама.

- Не, няма да го направи сама! - изръмжава Ал. - Вече изпълни заповедта ти. Тя не е малодушна.

Ерик не отговаря. Ал се навежда през парапета - той е толкова висок, че лесно стига китката й. Тя се вкопчва в ръката му. Ал я дърпа нагоре, лицето му пламва от усилието и аз се втурвам да помогна. Прекалено ниска съм, както и очаквах, но все пак подхващам Кристина под мишниците, щом успявам да я достигна с ръце. Двамата с Ал я прехвърляме през парапета. Тя се свлича на земята, лицето й все още е изцапано с кръв от битката, гърбът й е вир-вода, тялото й се тресе.

Коленича край нея. Очите й се вдигат към моите, после се преместват към Ал - и тримата едва дишаме.