Дивергенти

16

Същият следобед, докато останалите са още със семействата си, аз се връщам обратно в спалното помещение и откривам там Ал. Той седи върху леглото си и гледа втренчено стената, където доскоро висеше черната дъска, Фор я свали вчера, за да впише класирането на всеки от нас.

- Ето къде си бил! - възкликвам. - Родителите ти питаха за теб. Успяха ли да те открият?

Той поклаща глава.

Сядам до него на леглото. Кракът му е двойно колкото моя, въпреки че бедрото ми сега е много по-мускулесто отпреди. Обул е черни шорти. Коляното му е моравосиньо, отекло и с белег през средата.

- Не искаш ли да ги видиш? - питам.

- Не ми се ще да ме разпитват как я карам - отговаря. -Ще трябва всичко да им кажа, иначе ще ме надушат, ако лъжа.

- Е... - Напрягам се да измисля какво да му кажа. - Че какво има да криеш?

Ал дрезгаво се изсмива.

- Паднах във всички схватки, с изключение на първата с Уил. Не се представям никак добре.

- Защото ти така реши. Това не можеш ли да им го кажеш?

Той клати глава.

- Татко винаги е искал да дойда тук. Така де, казаха ми, че искат да остана при Прямите, но само защото така трябваше да говорят. Винаги са се възхищавали на Безстрашните, и двамата. Няма да ме разберат, даже ако се опитам да им обясня.

- Аха. - Барабаня с пръсти по коляното си. После го поглеждам. - Затова ли избра Безстрашните? Само заради желанието на твоите родители ли го направи?

Ал клати глава.

- Не, предполагам. Направих го защото... е важно да защитаващ хората. Да се застъпваш за тях. Това, което ти направи за мен. - Той ми се усмихва. - Нали това се очаква от Безстрашните? Това е смелостта. А не... да нараняваш хората без причина.

Сещам се какво ми каза Фор - че работата в екип някога е била от първостепенна важност за Безстрашните. Кжви ли са били Безстрашните тогава? Какво ли щях да науча, ако бях попаднала тук по времето, когато майка ми е била една от тях? Сигурно тогава нямаше да ми се налага да чупя носа на Моли. Или да заплашвам сестрата на Уил.

Съвестта започва да ме гризе.

- Нещата може да се оправят, като минем инициаци-ята.

- Лошото е, че мога да се окажа последен - казва Ал. - Най-вероятно довечера всичко ще се разбере.

Седим известно време мълчаливо, рамо до рамо. По-добре да си мълчим тук, отколкото да сме в Ямата и да падаме как другите се смеят, наобиколени от семействата си.

Баща ми навремето казваше, че често най-добрият иачин да помогнеш на някого в беда, е просто да си близо до него. Чувствам се по-добре, когато правя нещо, с което -сигурна съм - той би се гордял; сякаш по този начин компенсирам всичко сторено от мен, с което не би се гордял.

- Знаеш ли, чувствам се по-смел, когато съм близо до теб - казва Ал. - Сякаш и на мен наистина тук ми е мястото, както е за теб.

Тъкмо се каня да отговоря, когато той премята ръка през раменете ми. Внезапно се вдървявам и страните ми пламват.

Ще ми се да не бях права за чувствата на Ал към мен. Оказва се обаче, че съм познала.

Не се притискам към него. Вместо това, изопвам рамене и ръката му пада. После стискам длани в скута си.

- Трис, аз... - започва той. Гласът му е напрегнат. Поглеждам го. Лицето му гори също като моето, но поне не плаче - просто изглежда смутен. - Ъ... Извинявай - продължава. - Не се опитвам да... хм. Извинявай.

Ще ми се да можех да кажа, че не е нищо лично. Мога да му обясня, че родителите ми рядко са си позволявали да се държат за ръце дори вкъщи и че съм възпитана да потискам в себе си всички прояви на чувства, защото се отнасяме много сериозно към тях. Сигурно ако му кажа всичко това, той няма да прикрива със смущението си колко е наранен.

Но всичко това, разбира се, е твърде лично. Той е мой приятел и толкова. Какво може да бъде по-лично от това?

Вдишвам дълбоко и, издишвайки, успявам да му се усмихна.

- За какво ми се извиняваш? - питам и се старая гласът ми да звучи нормално. После отупвам крачолите си, макар по тях да не е полепнало нищо, и се изправям. - Трябва да вървя - казвам.

Той кима, но не ме поглежда.

- Ще се справиш ли? - питам. - Заради родителите ти, искам да кажа... Не заради... - Гласът ми секва. Иначе просто нямаше да знам как да продължа.

- А, да. - Той кима отново, този път малко по-енергич-но. - Доскоро, Трис.

Старая се да не напускам прекалено бързо спалното. Когато вратата се затваря след мен, опирам ръка о челото си и се подсмихвам. Въпреки конфузното положение, все пак никак не е зле да си харесвана.

Да си говорим как са минали срещите със семействата ни, би било твърде болезнено. Затова единствената тема, която всички си позволяват да обсъждат тази вечер, е класирането след приключване на първа степен. Щом някой около мен повдигне въпроса, аз зарейвам поглед из стаята и се правя, че не съм чула.

Класирането ми едва ли е чак толкова зле като в началото , най-вече заради победата над Моли. Но не пречи и да не е достатъчно добро, за да се изкача до първите десет места в края на инициацията. Особено след включването и на послушниците, родени Безстрашни.

На вечеря седя заедно с Кристина, Уил и Ал в ъгъла на столовата. Намираме се в неприятна близост с Питър, Дрю и Моли, които са през една маса от нас. Щом разговорът на нашата маса замре, чувам всяка тяхна дума. Обсъждат вероятното класиране. Ама че изненада.

- Не ви е разрешено да имате домашни любимци ли?! -възмущава се Кристина и удря с длан по масата. - И защо?

- Защото те не притежават логично мислене - делово обяснява Уил. - Какъв е смисълът да осигуряваш храна и подслон на животно, което само цапа мебелите, вмирисва ти къщата и в края на краищата умира?

Двамата с Ал се споглеждаме, както обикновено правим, когато Уил и Кристина започват свада. Този път обаче, щом очите ни се срещат, и двамата отместваме поглед встрани. Дано това неловко положение не продължи много дълго. Искам си приятеля обратно.

- Работата е там... - Гласът на Кристина потреперва и заглъхва, тя отмята глава назад. - Те наистина са много забавни. Имах булдог на име Чанкър. Един път бяхме оставили цяло печено пиле на кухненския плот, за да поизстине, и когато майка ми отиде в банята да се измие, той смъкна пилето на пода и го изяде, заедно с кожата и кокалите. Направо умряхме от смях.

- Е, с това направо ме разби. Естествено, че изгарям от желание да живея под един покрив с животно, което ми изяжда цялата храна и унищожава кухнята ми. - Уил поклаща глава. - Защо като свърши инициацията, просто не си вземеш куче, щом ти е толкова мъчно?

- Защото... - Усмивката на Кристина угасва и тя започва да боде картофа си с вилицата. - След теста за наклонностите кучетата са направо кошмар за мен.

Споглеждаме се. Всички знаем, че не трябва да обсъждаме теста, дори когато вече сме направили своя избор. Но за тях тримата това правило явно не е чак толкова съдбоносно, както е при мен. Сърцето ми подскача тревожно в гърдите. Това правило ме защитава. Спестява ми необходимостта да лъжа приятелите си за резултатите от теста. Всеки път, когато в съзнанието ми изплува думата „Дивергент", аз чувам предупреждението на Тори. Сега към нейния глас се присъединява и този на майка ми. „Не казвай на никого! Опасно е."

- Имаш предвид... убийството на кучето, нали? - пита Уил.

Почти го бях забравила. Онези, чиито наклонности клонят към Безстрашните, при симулацията избират ножа и тръгват кучето, когато ги нападне. Нищо чудно, че Кристина вече не иска куче за домашен любимец. Придърпвам ръкавите над китките си и преплитам пръсти.

- Точно така - отговаря тя. - И на вас ви се е наложило да го направите, нали?

Поглежда първо Ал, после - мен. Тъмните й очи се при-свиват и тя произнася:

- Ти не си го направила.

-А?

- Криеш нещо - продължава Кристина. - Виждам, че място не си намираш.

- Моля?!

- При Прямите научихме да четем езика на тялото - обажда се Ал и ме сбутва с рамо. Ето, това вече е нормално отношение. - Затова лесно можем да познаем, ако някой лъже или премълчава нещо.

- А, това ли било? - почесвам се по врата. - Ами...

- Ето вижте, пак го направи! - провиква се Кристина и сочи ръката ми.

Имам чувството, че сърцето ми се е качило в гърлото. Как мога да ги излъжа за резултатите от теста, щом като те познават кога лъжа? Ще трябва да контролирам езика на тялото си. Отпускам ръка и сплитам пръсти в скута. Така ли постъпват честните хора?

Добре поне, че за кучето не ми се налага да лъжа.

- Така е, аз не убих кучето.

- Че как те класифицираха като човек за Безстрашните , щом не си използвала ножа? - пита Уил и присвива очи насреща ми.

Отвръщам на погледа му и отговарям с равен глас:

- Не са го направили, писаха, че съм за Аскетите.

Това е само наполовина лъжа. Тори докладва, че резултатите ми показват Аскет и така е записано в системата.

Всеки, които има достъп до резултатите, може да го потвърди. Издържам на погледа му още няколко секунди. Ако отместя очи, може да изглежда подозрително. Накрая вдигам рамене и набучвам парче месо с вилицата си. Дано са ми повярвали. Трябва да ми повярват.

- Но въпреки това, ти избра Безстрашните - казва Кристина. - Защо?

- Казах ти защо - отвръщам и се ухилвам насреща й. - Заради храната.

Тя се разсмива.

- Момчета, вие разбрахте ли, че Трис не беше виждала хамбургер, преди да дойде тук?

Тя се впуска да разказва за първия ни ден в лагера на Безстрашните и тялото ми лека-полека се отпуска, но нещо продължава да ми тежи. Не трябваше да лъжа приятелите си. Това издига още една бариера между нас, а те и без това са повече, отколкото би ми се искало. Кристина ми отнема знамето. Аз отблъсквам Ал.

След вечеря тръгваме обратно към спалното помещение и аз едва се удържам да не хукна натам, защото знам, че класирането вече е обявено. Искам с това да се свършва колкото може по-скоро. На вратата на спалното Дрю ме блъска в стената, за да мине. Рамото ми се охлузва в скалата, но аз не спирам.

Прекалено съм ниска, за да погледна над главите на послушниците, струпани в единия край на спалното. Когато намирам пролука между тях, забелязвам Фор да стои с тебешир в ръка. Черната дъска е опряна върху крака му, с гръб към нас.

- За онези, които влизат сега, обяснявам как се определя класирането - казва той. - След първите боеве бяхте оценявани според нивото на уменията ви. Броят на спечелените точки се определя както от вашите умения, така и от нивото на противника. Колкото по-умело боравите и колкото по-умели противници побеждавате, толкова повече точки ви се трупат. Не одобрявам издевателствата върху по-слабите. Това е малодушие.

Имам чувството, че при последните думи погледът на Фор пада върху Питър, но той толкова бързо отмества очи, че няма как да съм сигурна.

- Щом нивото ви е високо, губите точки, ако паднете от по-неподготвен противник.

Моли издава неприятен звук, нещо средно между хъркане и ропот.

- Втората степен от инициацията е по-натоварена от първата, защото е по-тясно свързана с преодоляване на страха - продължава Фор. - Ето защо е много трудно да се класирате добре в края на инициацията, ако сте били на някое от последните места след първа степен.

Пристъпвам и се надигам от крак на крак, опитвайки се да го видя по-добре. Когато накрая нищо не препречва погледа ми, рязко отклонявам очи. Неговите вече са приковани в мен, явно привлечени от нервните ми движения.

- Утре ще бъдат обявени отпадналите - продължава той. - Няма да се взима под внимание, че сте трансфери, а останалите послушници са родени Безстрашни. Ето защо четирима от вас и нито един от тях могат да отпаднат и да останат безкастови. Както и обратното - четирима от тях, а нито един от вас. Възможна е и всяка друга комбинация. Ето сега и класирането.

Той окачва дъската на кукичката и отстъпва назад, за да можем да прочетем написаното.

1. ЕДУАРД

2. ПИТЪР

3. УИЛ

4. КРИСТИНА

5. МОЛИ

6. ТРИС

Шеста? Не е възможно да съм шеста. Явно победата над Моли ме е изстреляла още по-напред, отколкото предполагах. А нейната загуба я е смъкнала доста надолу в класирането. Премествам поглед към края на списъка.

7. ДРЮ

8. АЛ

9. МИРА

Ал не е на последно място, но освен ако всички послушници, родени Безстрашни, не се провалят с гръм и трясък на първа степен, той така или иначе остава безкастов.

Поглеждам към Кристина. Тя е вирнала глава и гледа намръщено дъската. Не е единствената. Тишината в помещението натежава като скала, която се клатушка на ръба на пропастта.

После се сгромолясва.

- Какво е това? - вика Моли и сочи към Кристина. - Аз я бих! Размазах я за няколко минути, а сега тя е преди мен!

- Точно така - отвръща Кристина и скръства ръце. Усмихва се победоносно. - И какво от това?

- Ако преследваш добър резултат, нека не ти става навик да падаш от по-неумели противници - казва Фор и гласът му прерязва като нож мърморенето и ропота на останалите послушници. Той пъха тебешира в джоба си и минава покрай мен, без дори да ме погледне. От неговите думи ме заболява, защото аз съм този неумел противник, за когото той говори.

Явно и Моли си е помислила същото.

- Ей, ти - провиква се тя и заковава присвитите си очички върху мен. - Ще си платиш за всичко.

Очаквам да ме блъсне или удари, но тя само се завърта на пети и наперено излиза от спалното. Още по-лошо. Ако беше избухнала, гневът й бързо щеше да се разсее след един-два удара. Но щом излезе, значи крои нещо. Сега трябва да съм постоянно нащрек.

Питър не казва нищо при обявяване на класирането. Доста изненадващо, като се има предвид, че протестира срещу всичко, щом не е по вкуса му. Той просто отива до леглото си и сяда, после развързва обувките. Това още повече ме напряга. Няма как да е доволен от второто място. Не и когато става въпрос за Питър.

Уил и Кристина се поздравяват, удряйки длан в длан, после Уил ме шляпва по гърба с ръка, която е по-широка от плешката ми.

- Гледай я ти, номер шест! - подвиква ухилен той.

- И това може да се окаже малко - напомням му.

- Не се бой, всичко ще бъде наред! - казва той. - Сега трябва да го отпразнуваме.

- Щом трябва, давайте! - казва Кристина, хващайки с една ръка моята, а с другата Ал. - Хайде, Ал! Не знаем как са се представили родените Безстрашни. Още нищо не е сигурно.

- Аз ще вървя да си лягам - промърморва той и издърпва ръката си.

Навън в коридора е по-лесно да забравя за Ал, за отмъщението на Моли и за подозрителното спокойствие на Питър; тук ми е по-лесно да си представя, че нищо не ме разделя от моите приятели. Но някъде дълбоко в съзнанието ми като трън се е забила мисълта, че Кристина и Уил са вече мои съперници. Ако искам да попадна сред първите десет, най-напред ще трябва да победя тях.

Моля се само да не се наложи да ги предам по бреме на инициацията.

Тази нощ ми е трудно да заспя. Преди спалното помещение ми се струваше шумно, защото в него дишат деветима души, сега обаче е неестествено притихнало. А когато е толкова тихо, се сещам за семейството си. Слава на бога, че в лагера на Безстрашните обикновено е шумно.

Ако майка ми е от Безстрашните, тогава защо е избрала кастата на Аскетите? Дали й харесва тяхното спокойствие, техния установен ред, добротата им - всичко онова, което ми липсва, когато си позволя да мисля за тях?

Питам се, дали някой от тукашните я помни като млада и дали може да ми разкаже каква е била тогава. Но дори и да има такива, те сигурно няма да искат да говорят за нея. След като станат пълноправни членове, трансферите не обсъждат предишната си каста. Предполага се, че така ще им бъде по-лесно да пренасочат своята вярност от семейството към кастата и да прегърнат максимата „Кастата над кръвта!".

Заравям лице във възглавницата. Тя ме помоли да кажа на Кейлъб да проучи серума за симулация - защо? Дали това има нещо общо с факта, че съм Дивергент и затова съм в опасност; или е нещо съвсем различно? Въздъхвам тежко. В главата ми се въртят хиляди въпроси, а тя си замина, преди да съм успяла да задам дори един от тях. Сега кръжат в мислите ми и няма да ми дадат покой, докато не открия отговорите.

Дочувам някакво боричкане в стаята и надигам глава от възглавницата. Очите ми не са привикнали с тъмнината и пред погледа ми е пълен мрак, сякаш съм с пуснати клепачи. Чувам тътрене на крака и проскърцване на обувка. Тежък глух удар.

А после вой, който смразява кръвта ми и кара косата ми да настръхне. Отмятам завивките и се изправям на каменния под с боси ходила. Все още не виждам добре, за да разбера откъде идва викът, но различавам тъмна купчина на пода през няколко легла от моето. Втори писък пронизва слуха ми.

- Запалете осветлението! - крещи някой.

Тръгвам по посока на гласа, бавно, за да не се препъна в нещо. Имам чувството, че съм в някакъв транс. Всъщност не искам да разбера откъде идва писъкът. Такъв писък може да означава само едно - кръв, оголени кости и болка. Такъв писък тръгва от дъното на утробата и изригва през всеки сантиметър от тялото.

Лампите светват.

Едуард лежи по лице край леглото си. Около главата му има локва кръв, а от свитите му като птичи крак пръсти стърчи дръжката на сребърен нож. Пулсът ми тътне в ушите. Разпознавам ножа за масло от столовата. Острието му е забито в окото на Едуард.

Мира, застанала до краката на Питър, пищи. Още някой пищи, друг вика за помощ, а Едуард продължава да лежи на пода, гърчи се и вие. Свивам се край главата му, коленете ми опират кървавата локва и аз слагам ръце на раменете му.

- Стой неподвижно! - казвам. Усещам се спокойна, въпреки че не чувам нищо наоколо, сякаш главата ми е потопена във вода. Тялото на Едуард се разтърсва от гърч и аз повтарям по-високо и по-строго: - Казах да лежиш неподвижно. Дишай!

- Окото ми! - крещи той.

Надушвам отблъскваща миризма. Някой е повърнал.

- Извадете го! - крещи той. - Извадете го, извадете го от мен, извадете го!

Поклащам глава, после си давам сметка, че той не може да ме види. В корема ми набъбва кикот. Истеричен. Трябва да овладея истерията си, ако искам да му помогна. Налага се да забравя за себе си.

- Няма - казвам. - Трябва да почакаш лекарят да го направи. Чуваш ли ме? Нека лекарят го извади. А сега дишай!

- Боли - хлипа той.

- Знам. - Вместо моите думи, чувам гласа на майка си. Виждам я надвесена над мен, двете сме на тротоара пред нас и тя бърше сълзите от лицето ми, защото си охлузих коляното. Тогава бях на пет.

- Всичко ще бъде наред. - Опитвам се гласът ми да звучи убедително, сякаш не го успокоявам само между другото, но е точно така. Изобщо не съм сигурна дали всичко ще бъде наред. По-скоро очаквам да е обратното.

Пристигат сестрите, нареждат ми да се отдръпна и аз се подчинявам. Коленете и лактите ми са подгизнали в кръв. Когато се оглеждам, забелязвам само двама души да отсъстват.

Дрю.

И Питър.

След като отнасят Едуард, аз се преобличам в банята и си измивам ръцете. Кристина идва с мен и стои до вратата, но не обелва и дума. Благодарна съм й за това. Няма какво толкова да си кажем.

Жуля гънките по дланите си и изчегъртвам с нокът кръвта изпод другите нокти. Преобубам се в чисти панталони и хвърлям в коша изцапаните. Взимам тоалетна хартия колкото мога да нося. Все някой трябва да изчисти мърсотията в спалното помещение и понеже се съмнявам, че някога ще мога да заспя отново, защо да не съм аз.

Посягам към дръжката на вратата, но Кристина ме спира.

- Знаеш кой го е направил, нали?

-Да.

- Не трябва ли да кажем на някого?

- Наистина ли мислиш, че някой от Безстрашните ще си мръдне пръста? - отговарям. - След като вече те провесиха над бездната? И след като ни карат да се бием почти до смърт?

Тя нищо не казва.

Половин час по-късно съм на колене на пода в спалното помещение и бърша кръвта на Едуард. Кристина изхвърля пропитите с кръв хартиени кърпи и ми носи чисти. Мира я няма, сигурно е отишла с Едуард в болницата.

Никой не спи спокойно тази нощ.

- Може и да прозвучи налудничаво - казва Уил, - но не ми се ще да взимаме свободен ден точно днес.

Кимвам. Знам какво иска да каже. Ако имам някакво занимание, ще се разсея, а точно в този момент имам нужда от това.

Не сме прекарали много дълго време сами с Уил - Кристина и Ал отидоха да подремнат в спалното. Никой от нас не желае да остава повече от необходимото там. Не че Уил ми е казал нещо такова, просто го знам.

Прокарвам нокът под нокътя на другия си пръст. Измих старателно ръцете си, след като почистих кръвта на Едуард, но все още я усещам по тях. Двамата с Уил безцелно се скитаме. Няма къде да отидем.

- Дали да не идем да го видим? - предлага колебливо той. - Но какво ще му кажем? Не те познавахме добре, но страшно съжаляваме, че те наръгаха в окото, така ли?

Никак не е смешно. Осъзнавам го, но кикотът клокочи в гърлото ми и аз се разсмивам, защото ми е много по-трудно да го потисна. Уил ме гледа втренчено известно време, после и той се разсмива. Понякога да се смееш или плачеш е единственият избор, а точно сега смехът е по на място.

- Съжалявам - казвам. - Ама всичко е толкова нелепо.

Не искам да плача за Едуард - не така покъртително и от сърце, както го правиш за приятел или любим човек. Ще ми се да плача, защото се случи нещо ужасно, а аз бях свидетел на това и нямаше как да го предотвратя. Никой от онези, които биха искали да накажат Питър за стореното, нямат необходимата власт да го направят; никой от онези, които имат власт да го накажат, няма да си направят труда да го свършат. Безстрашните имат закони срещу подобни брутални нападения, но когато хора като Ерик държат властта, тези закони ще останат неприложени.

Продължавам, вече по-сериозно:

- А най-абсурдното е, че във всяка друга каста ще го приемат за смела постъпка, ако разкрием какво се случи. Но тук, при Безстрашните... подобна смелост няма да ни донесе нищо добро.

- Ти чела ли си манифестите на различните касти? -пита Уил.

Манифестите на петте касти са написани след тяхното формиране. Учили сме за тях в училище, но никога не съм ги чела.

- Ами ти? - свивам вежди насреща му. После си спомням, че Уил веднъж спомена как е научил наизуст картата на града просто за удоволствие и казвам: - Разбира се, ти си ги чел.

- Един пасаж в манифеста на Безстрашните, който си спомням, гласи: „Ние се уповаваме на всекидневните, обикновени прояви на храброст. Вярваме в смелостта, която кара един човек да се изправи в защита на друг човек."

Уил въздъхва.

Не е необходимо да казва нещо повече. Добре разбирам какво има предвид. Кастата на Безстрашните може да е основана с добри намерения, с правилни идеи и цели. Но се е отклонила много от тях. Давам си сметка, че същото важи и за Ерудитите. Преди много време Ерудитите са трупали познания и умения в името на това да правят добро. Днес обаче събират знания и умения от алчност. Питам се дали и другите касти страдат от същото заболяване. Не съм мислила за това досега.

Но макар да виждам ясно покварата у Безстрашните, не бих могла да напусна кастата. И не само защото вероятността да остана безкастова, в пълна изолация ми изглежда по-страшна и от смъртта. Причината е, че в малкото хубави моменти, които преживях, откакто съм тук, разбрах колко важно е да се съхрани тази каста. Сигурно отново можем да станем храбри и честни.

- Хайде да отидем в столовата - предлага Уил - и да хапнем торта!

- Дадено - усмихвам му се.

Докато вървим към Ямата, аз си повтарям наум цитата, който ми каза Уил, за да не го забравя.

„Аз се уповавам на всекидневните, обикновени прояви на храброст. Вярвам в смелостта, която кара един човек да се изправи в защита на друг човек."

Красива мисъл.

Малко по-късно, когато се връщам в спалното помещение, заварвам леглото на Едуард без завивки и постелки, а чекмеджетата му - празни и отворени. В другия край на помещението леглото на Мира изглежда по същия начин.

Когато питам Кристина къде са отишли, тя отговаря:

- Напуснаха.

- И Мира ли?

- Каза, че не иска да остава тук без него. Но тя така или иначе щеше да отпадне. - Кристина вдига рамене, сякаш не вижда друг изход в тази ситуация. Ако наистина е така, знам как се чувства. - Поне Ал не е елиминиран.

Ал също трябваше да отпадне, но напускането на Едуард го спаси. Безстрашните решиха да го оставят и на следващата степен.

- Кой още е елиминиран? - питам.

Кристина свива рамене.

- Двама от родените Безстрашни. Не им помня имената.

Кимам и поглеждам към черната дъска. Някой е зачеркнал имената на Едуард и Мира и е променил номерата в класирането пред другите в списъка. Сега Питър е на първо място. Аз съм на пето. Започнахме първа степен с девет кандидати.

Сега сме седем.