Дивергенти

37

Основните сили на Ерудитите и Безстрашните са съсредоточени в сектора на Аскетите в града. Колкото повече се отдалечаваме от него, толкова по-малка е вероятността да срещнем някакви трудности.

Не ми се наложи да решавам кой точно да дойде с мен. Кейлъб беше очевидният избор, тъй като е наясно с по-голямата част от плана на Ерудитите. Маркъс настоя да се присъедини, въпреки възраженията ми, защото умее да работи с компютри. А баща ми се държи така, сякаш неговото място е предрешено още от самото начало.

Известно време наблюдавам как останалите тичат в противоположната посока - към безопасността, към Миротворците, - после им обръщам гръб и поемам към града, към мястото на военните действия. Стоим край релсите на влака, който ще ни води право към опасността.

- Колко е часът? - питам Кейлъб.

Той поглежда часовника си.

- Дванадесет и три.

- Трябва да пристигне всеки момент - казвам.

- Ще спре ли? - пита той.

Поклащам глава.

- Движи се бавно през града. Ще потичаме известно време успоредно с вагона, после се мятаме вътре.

Да скоча на влака в движение сега ми се вижда нещо лесно, съвсем естествено. За тях няма да е просто, но е късно за отстъпление. Поглеждам през лявото си рамо и виждам светлината на локомотива да сияе в злато на фона на сивите сгради и шосета. Когато наближава и става все по-голя-ма, се вдигам на пръсти. Накрая локомотивът преминава покрай мен и аз се затичвам. Щом забелязвам отворен вагон, ускорявам, за да се изравня с него, вкопчвам се в дръжката от лявата страна и се мятам вътре.

Кейлъб подскача, пада тежко вътре и се претъркулва на една страна, после помага на Маркъс. Баща ми се мята по очи и се оттласква с крака напред. Те влизат навътре, но аз оставам до вратата, хваната за дръжката, и наблюдавам как градът препуска пред мен.

На мястото на Джанийн бих изпратила повечето войници на Безстрашните при входа над Ямата, пред стъклената сграда. Значи ще бъде по-разумно да минем през задния вход, за което се налага да скочим от покрива.

- Предполагам, вече съжаляваш, че си избрала Безстрашните - обажда се Маркъс.

Изненадана съм, че баща ми първи не зададе този въпрос, но и той като мен сега рее поглед над града. Влакът минава покрай територията на Ерудитите, която тъне в мрак. Отдалече изглежда мирна и спокойна. Между стените на тяхната централа сигурно също е спокойно. Далече от сблъсъка и всичко онова, в чиято основа са те.

Поклащам глава.

- Дори след като лидерите на твоята каста решиха да участват в заговор за сваляне на правителството? - про-съсква Маркъс.

- Трябваше да овладея някои умения.

- Като това да бъдеш безстрашна ли? - тихо пита баща ми.

- Как да бъда жертвоготовна - отвръщам. - Понякога това е едно и също нещо.

- Затова ли на рамото ти е татуиран символът на Ас-кетите? - обажда се Кейлъб.

Мога да се обзаложа, че в очите на баща ми се мярка усмивка.

Усмихвам се леко и кимвам:

- А на другото е символът на Безстрашните.

Стъклената сграда отразява слънчевите лъчи и ги насочва право в очите ми. Изправям се, хванала дръжката край вратата за опора. Почти пристигнахме.

- Когато ви кажа, скачате колкото се може по-бързо -нареждам.

- Да скачаме? - повтаря Кейлъб. - Намираме се на седем етажа от земята, Трис.

- Върху покрива - уточнявам. И като забелязвам смаяното му изражение, добавям: - Затова му викат изпитание на храбростта.

Половината от храбростта е гледната точка. Когато за първи път скочих от движещ се влак, това бе едно от най-трудните неща в живота ми дотогава. Сега ми прилича на детска игра, защото през последните няколко седмици преодолях толкова трудности, колкото другите хора не срещат за цял живот. Нито една от тях обаче не може да се сравни с онова, което се каня да направя в лагера на Безстрашните. Няма съмнение, че ако оцелея, ще се изправя пред още по-големи предизвикателства. Като това да остана безкастова - нещо, което дори не можех да си представя досега.

- Татко, ти си пръв - казвам и отстъпвам назад, за да може той да застане на самия край на вагона. Ако двамата с Маркъс са първи, мога да преценя кога разстоянието между влака и покрива ще бъде най-късо. Надявам се двамата с Кейлъб да се прехвърлим успешно над по-широката празнина, защото сме по-млади. Налага се да поема този риск.

Железопътната линия прави завой и когато се изправя успоредно на покрива, аз изкрещявам:

- Скачай!

Баща ми свива колене и се оттласква напред. Не чакам да разбера дали е успял. Тласкам Маркъс напред и викам пак:

- Скачай!

Баща ми се приземява толкова близо до ръба на покрива, че дъхът ми спира. Той сяда върху чакъла, а аз изтласквам Кейлъб пред себе си. Брат ми застава на края на вагона и се хвърля напред, без да съм му казала. Правя няколко крачки назад, за да си осигуря летящ старт и се мятам от вагона точно преди да подмине края на покрива.

За миг увисвам 8 празното пространство, после краката ми се удрят в бетона и аз политам настрани, далече от рьба на покрива. Коленете ме болят, а ударът разтърсва тялото ми и раненото рамо започва да пулсира. Сядам, дишайки тежко, и се оглеждам наоколо. Кейлъб и баща ми стоят на самия ръб и държат здраво ръцете на Маркъс. Той не е успял да се приземи на покрива, но и още не е паднал.

Някъде дълбоко в мен едно злобно гласче нарежда: „Падни, падни, падни!".

Но той не го прави. Баща ми и Кейлъб го измъкват отгоре. Ставам и си отупвам панталона. В главата ми се върти единствено мисълта за следващата крачка. Едно е да накараш някого да скочи от движещ се влак, съвсем друго е да го направи от покрива на висока сграда.

- Причината да попитам дали имате страх от високо е следващото, което ни предстои - казвам, отивайки до края на покрива. Дочувам провлачените им стъпки зад гърба си и стъпвам на самия ръб. Отдолу идва въздушно течение, което повдига ризата ми. Отправям поглед към дупката в земята, от която ме делят седем етажа; притварям очи, когато вятърът духва в лицето ми. - На дъното има мрежа - продължавам, поглеждайки през рамо. И тримата изглеждат объркани. Още не могат да схванат какво искам от тях. - Не му мислете, просто скачайте! - заключавам.

Обръщам се и се накланям назад. При това движение губя равновесие. Падам като камък, очите ми са затворени, едната ръка е протегната встрани, за да почувствам вятъра. Старая се да отпусна максимално мускулите си, преди да се ударя в мрежата. Тя ми се вижда като бетонна плоча, когато я връхлитам с раненото рамо напред. Стискам зъби и се претъркулвам настрани към ръба, вкопчвам се в пилона, за който е завързана и премятам единия си крак навън. Приземявам се на колене върху платформата, погледът ми е замъглен от сълзите.

Кейлъб изскимтява, когато мрежата се огъва под натиска на тялото му, а после се изпъва. Изправям се с известна трудност.

- Кейлъб - изсъсквам, - насам!

Задъхан, той изпълзява до края на мрежата и се прека-турва през ръба, падайки тежко върху платформата. С намръщено лице, едва се изправя на крака и ме зяпва с отворена уста.

- Колко пъти... си правила... това? - пита с пресекливо дишане.

- Сега ми е за втори път - казвам.

Той поклаща глава.

Когато баща ми пада върху мрежата, Кейлъб му помага от другата страна. Щом се изправя върху платформата, той се превива и повръща през ръба. Спускам се по стълбите и когато стигам дънрто, чувам Маркъс да се удря със стон в мрежата.

Пещерата е празна, а коридорите се губят в мрака.

Джанийн се е постарала да изглежда така, сякаш в лагера на Безстрашните няма жива душа, с изключение на войниците, които изпрати да охраняват компютрите. Открием ли войниците, ще намерим и компютрите. Поглеждам през рамо. Маркъс стои върху платформата, побелял като платно, но невредим.

- Значи това бил лагерът на Безстрашните! - казва той.

- Точно така - отговарям. - Е?

- Не съм и предполагал, че ще го видя някога - отговаря, а ръката му се плъзга по стената. - Не е нужно да се държиш толкова нападателно, Беатрис.

Никога досега не съм обръщала внимание колко са студени очите му.

- Имащ ли някакъв план, Беатрис? - обажда се баща ми.

- Да. - Истина е. Имам план, макар да не знам кога точно го измислих.

Също така не съм сигурна и че ще проработи. Но мога да разчитам на няколко неща: в лагера няма останали много от Безстрашните; те не се отличават с особен финес и аз ще направя всичко възможно, за да ги спра.

Тръгваме по осветен на всеки десет крачки коридор, който води към Ямата. Щом стигаме до първото осветено място, чувам изстрел и залягам на земята. Някой трябва да ни е забелязал. С пълзене се измъквам в тъмното. Огнена искра от изстрел просветва откъм вратата за Ямата.

- Всички добре ли са? - питам.

- Да - отговаря баща ми.

- Тогава остани на място!

Хуквам покрай стената. Лампите стърчат на известно разстояние от нея и точно под тях има тъмна ивица. Достатъчно дребна съм, за да се скрия в нея, ако се долепя до стената. Така мога да се промъкна до края на коридора и да изненадам охранителя, който стреля по нас, преди да успее да прати някой куршум в главата ми. Може би.

Едно от нещата, за които съм благодарна на Безстрашните, е, че ме обучиха да елиминирам страха.

- Които и да сте вие - разнася се вик, - предайте оръжието и вдигнете ръце!

Извръщам се настрани и прилепвам гръб към стената. Тръгвам бързо с едното рамо напред, прехвърляйки единия крак пред другия, и присвивам очи, за да се ориентирам в полумрака. Следващ изстрел раздира тишината. Стигам до последната лампа и застивам за миг в сенките, изчаквайки очите ми да се пригодят.

Едва ли ще победя в ръкопашен бой, но ако се придвижа достатъчно бързо, до схватка може и да не се стигне. С леки стъпки поемам към охранителя край вратата. На няколко крачки от него си давам сметка, че познавам тази тъмна коса, която винаги сияе, дори в почти непрогледен мрак и този тесен в основата нос.

Това е Питър.

Студ пропълзява по кожата ми, обгръща сърцето ми и потъва в стомаха.

Лицето му е напрегнато - той не е от сомнамбулите. Оглежда се, но погледът му минава високо над главата ми и се устремява далече напред. Щом продължава да мълчи, значи не е склонен да преговаря с нас; просто ще ни избие без повече въпроси.

Облизвам устни, минавам на спринт оставащото разстояние и замахвам с долната част на ръката. Ударът попада в носа му, той изпищява и вдига и двете си ръце към лицето. Тялото ми прелива от адреналин и когато подбел-ва очи, го ритам в слабините. Пада на колене, оръжието му изтрополява на земята. Сграбчвам го и опирам дуло в темето му.

- Защо си буден? - питам.

Той вдига глава. Аз зареждам куршум в цевта и въпросително извивам вежди.

- Лидерите на Безстрашните... оценили моите резултати и ме извадиха от симулацията - отговаря.

- Защото са установили, че ти вече притежаваш наклонности на убиец и съвестта няма да ти попречи с,а избиеш няколкостотин души - казвам. - Има логика.

- Аз не съм... убиец!

- Не познавам друг от Прямите, който да е такъв лъжец като теб. - Почуквам с дулото по черепа му. - Къде са компютрите, които контролират симулацията, Питър?

- Няма да ме застреляш.

- Защо хората постоянно подценяват характера ми? -продължавам тихо. - Въобразяват си, че като съм дребна, момиче и Дървена, не е възможно да бъда жестока. Но грешат.

Отмествам пистолета с няколко сантиметра наляво и стрелям в рамото му.

Писъкът му изпълва коридора. От ръката му шурва кръв и той изпищява отново, опрял чело в пода. Пак насочвам пистолета към главата му, пренебрегвайки сш я>ма на вина в гърдите си.

- Сега, след като осъзна грешката си - казвам, - ще ти дам още един шанс да ми кажеш каквото те питам, преди да те прострелям на по-лошо място.

Има още нещо, на което мога да разчитам: Питър не е готов на саможертва.

Той извръща глава и втренчва блеснало око в мен. Зъбите му са се впили в долната устна и дъхът му излиза пресекливо. После на пресекулки си поема въздух. И пак пре-секливо издишва.

- Те чуват всичко - процежда той през стиснатите зъби. - Ако ти не ме убиеш, те ще го направят. Единственият начин да ти кажа, е, ако ме измъкнеш оттук.

- Какво?

- Да ме... о-о-ох!... вземеш със себе си - произнася с изкривено лице той.

- Искаш да те взема с мен? - повтарям. - Да взема човека, който се опита да ме убие?

- Точно така - изохква той. - Ако наистина искаш да откриеш онова, което ти трябва.

Това прилича на приемлив вариант, но не е. С всяка пропиляна минута, докато наблюдавам Питър и си припомням как беше завладял кошмарите ми и колко щети ми причини, поредните десетина Аскети умират от ръката на лишени от разум войници.

- Добре - казвам и едва не се задавям с тази дума. - Хубаво.

Дочувам стъпки зад гърба си. Без да отклонявам пистолета, поглеждам през рамо. Баща ми и другите двама приближават към нас.

Баща ми сваля ризата си с дълги ръкави. Отдолу носи сива тениска. Прикляква до Питър и увива дрехата около ръката му, завързвайки я стегнато. Докато притиска плат та към кървящата рана на Питър, вдига поглед към мен и казва:

- Трябваше ли непременно да го простреляш?

Не отговарям.

- Понякога болката е за добро - спокойно отбелязва Маркъс.

Пред очите ми се появява образът му как стои пред Тобиас с колан в ръка и чувам кънтящия му глас. „Това е за твое добро." В продължение на няколко секунди не откъсвам поглед от него. Наистина ли го вярва? Звучи, сякаш е максима на Безстрашните.

- Да вървим! - казвам. - Ставай, Питър!

- Настояваш той да ходи? - пита недоумяващо Кей-лъб. - Да не си полудяла?!

- Не съм го простреляла в крака, нали? - отвръщам. - Не. Е, тогава ще върви с нас. Къде отиваме, Питър?

Кейлъб помага на Питър да се вдигне на крака.

- В стъклената сграда - отговаря той с изкривено лице. - На осмия етаж.

И ни повежда към вратата.

Пристъпвам, потъвайки в грохота на водата и синьото сияние на Ямата. Сега тя е пуста, каквато никога не съм я виждала. Оглеждам стените, търсейки някакви признаци на живот, но не забелязвам нито движение, нито фигури, стаени в сенките. Въпреки това, държа пистолета в готовност и тръгвам по пътеката, която води към стъкления покрив. От тази пустота по гърба ми полазват тръпки. Напомня ми безкрайното поле в моя кошмар с враните.

- Кое ти дава право да стреляш по хората? - пита баща ми, докато ме следва по пътеката. Минаваме покрай ателието за татуировки. Къде ли е Тори сега? Ами Кристина?

- Точно сега не му е времето за дебат по етика - отговарям.

- Напротив, сега е идеалното време - настоява той. -Скоро ще ти се отвори случай да застреляш още някого и ако не осъзнаеш...

- Какво да осъзная? - питам, без да се обръщам. - Цената на всяка пропиляна секунда се измерва със смъртта на още един от Аскетите и превръщането на поредния от Безстрашните в убиец. Това вече го осъзнах. Сега е твой ред.

- Има правилен начин, по който да постигаш всичко.

- Какво те кара да мислиш, че знаеш кой е той? - казвам.

- Моля ви, престанете да се карате - прекъсва ни Кейлъб с укорителен глас! - Сега имаме по-важна работа.

Продължавам да се катеря нагоре с пламнали страни. Само преди няколко месеца не бих дръзнала да се опълча на баща си. Може би и преди няколко часа също не бих го направила. Но нещо се промени, когато застреляха майка ми. И когато отведоха Тобиас.

Дочувам пъшкането и пухтенето на баща ми през шума на бързея. Бях забравила, че е по-възрастен от мен и че неговият скелет вече не може да удържа тежестта на тялото.

Преди да изкача металните стъпала, които ще ме отведат над стъкления покрив, се притаявам в мрака и наблюдавам светлите петна, образувани от слънчевите лъчи по стените на Ямата. Изчаквам така, докато сенки не закрият тези светли петна и изчислявам кога ще се появи следващата сянка. Охраната се придвижва на всяка минута и половина, стои на място дванайсет секунди, после продължава.

- Там горе има въоръжени мъже. Щом ме видят, ще ме убият, стига да им се удаде случай - тихо казвам на баща ми. Търся с поглед очите му. - Да ги оставя ли да го направят?

Той ме наблюдава мълчаливо в продължение на няколко секунди.

- Върви - казва накрая - и нека Бог ти помага!

Предпазливо изкачвам стъпалата и спирам малко преди главата ми да се подаде над тях. Чакам, наблюдавайки движението на сенките. Когато една от тях спира, пристъпвам нагоре, насочвам пистолета и стрелям.

Куршумът не уцелва охранителя. Забива се в стъклото под него. Стрелям отново и залягам, докато куршумите чаткат по пода около мен. Слава богу, че стъкленият покрив е брониран срещу куршумите. Иначе щеше да се пръсне, аз да се проваля долу и да умра.

Един охранител по-малко. Стискам зъби и опирам ръка в покрива, търсейки с поглед следващата си мишена през стъклото. Насочвам пистолета и стрелям срещу охранителя, който тича срещу мен. Куршумът го уцелва в ръката. За щастие това е ръката, с която стреля, защото захвърля пистолета настрани и се подхлъзва.

Цялото ми тяло се тресе. Мятам се през отвора на покрива и докопвам изпуснатия пистолет преди него. Покрай главата ми просъсква куршум, толкова е близо, че развява кичури от косата ми. Прехвърлям дясната си ръка през срещуположното рамо, преодолявайки изгарящата болка, която подпалва цялото ми тяло, и стрелям три пъти зад мен. По някакво чудо единият куршум уцелва охранителя отзад. В очите ми бликват сълзи от болка, които не съм способна да овладея. Току-що разкъсах шевовете на раната си. Сигурна съм.

Насреща се появява друг охранител. Хвърлям се по корем и насочвам и двата пистолета с опрени върху пода ръце. Целя се право в черната точка, която е дулото на пистолета му.

После става нещо неочаквано. Той прави знак с глава. Показва ми да се разкарам.

Трябва да е Дивергент.

- Чисто е! - провиквам се.

Охранителят се втурва към залата на зоната на страха и изчезва.

Бавно се изправям на крака, притискайки дясната си ръка към гърдите. Зрителното ми поле се стеснява и вече не виждам нищо друго, освен целта отпред. Ще тичам по тази тясна пътека и няма да спра, нито ще мисля за друго, докато не стигна края.

Подавам единия пистолет на Кейлъб и затъквам другия в колана си.

- Според мен двамата с Маркъс трябва да останете тук с него - казвам, сочейки с глава Питър. - Той само ще ни забави. Погрижи се никой да не ни проследи.

Моля се да не разбере какво точно целя - да го задържа тук, за да е в безопасност. Нищо, че е готов с радост да пожертва живота си за каузата. Кача ли се в стъклената сграда, може би никога вече няма да се върна обратно. Най-доброто, на което се надявам, е да унищожа симулацията, преди да ме еюекутират. Кога се реших да предприема тази самоубийствена мисия? Защо взимането на това решение не беше трудно за мен?

- Няма как да стоя тук безучастно, докато си горе и рискуваш живота си - отговаря Кейлъб.

- Трябваш ми тук - отговарям.

Питър се свлича на колене. Лицето му лъщи от пот. Замалко да го съжаля. После обаче се сещам за Едуард и превръзката, с която нападателите ми завързаха очите, и съчувствието прераства в омраза. Кейлъб най-накрая кимва в знак на съгласие.

Приближавам един от повалените охранители и му взимам оръжието. Опитвам се да гледам встрани от смъртоносната рана. Сърцето ми бие до пръсване. Не съм яла, не съм спала, не съм успяла да се наплача на воля, нито да изкрещя болката си, не сьм спирала нито за миг. Прехапвам устни и се устремявам към асансьорите отдясно. Осми етаж.

Щом вратата на асансьора се затваря зад мен, облягам глава на стъклената стена, заслушана в пиюкането, което отбелязва всеки следващ етаж.

Поглеждам бегло баща си.

- Благодаря ти, че закриляш Кейлъб - проговаря той. -Беатрис, аз...

Асансьорът стига осмия етаж и вратата се отваря. Охраната вече е с насочени пистолети, погледите им са празни. Разтварям широко очи и се хвърлям по корем, ко-гато стрелбата започва. Чувам как куршумите се удрят в стъклото. Охранителите се свличат на пода, единият е още жив и стене, останалите бързо гаснат. Баща ми се е надвесил над тях и се цели с пистолета.

Дочувам тичащи стъпки и неуверено се изправям на крака. Още охранители прииждат по коридора отляво. Ако съдя по съвършения синхрон, в който движат краката си, и те са контролирани от симулацията. Мога да избягам по десния коридор, но след като идват отляво, значи компютрите са там. Хвърлям се на земята между телата на драмата, които баща ми току-що е застрелял, и се опитвам да лежа неподвижно.

Баща ми изскача от асансьора и хуква по десния коридор, увличайки преследвачите след себе си. Стискам зъби, за да не се разкрещя след него. Този коридор рано или късно ще свърши.

Опитвам се да сниша глава, за да не видя онова, което предстои, ио ми е невъзможно. Надничам иззад гърба на поваления охранител. Баща ми стреля през рамо по ония, които го преследват, но не е достатъчно бърз. Единият от тях го уцелва в корема и той простенва толкова високо, че усещам стенанието му да откънтява в гърдите ми.

Баща ми се хваща за корема, раменете му се удрят в стената и той отново стреля. След това пак. Войниците са в симулация; те продължават да се движат, дори когато куршумите ги уцелват; вървят, докато сърцата им не откажат да бият, но въпреки това, не стигат до баща ми. Кръвта блика между пръстите му и лицето му постепенно губи цвят. Още един изстрел и последният охранител е повален.

- Татко! - произнасям. Искам да изкрещя, но от гърдите ми излиза само хриптене.

Той се свлича на пода. Очите ни се срещат, сякаш разстоянието между нас няма никакво значение.

Устните му се разтварят, като че иска да каже нещо. После брадичката му опира в гърдите итялото му се отпуска.

Очите ми смъдят, чувствам немощ и не мога да се вдигна; от миризмата на пот и кръв ми се гади. Иска ми се просто да отпусна глава на пода и всичко да свърши. Искам да заспя и никога повече да не се събудя.

Но преди малко казах самата истина на баща си - всяка пропиляна секунда означава смъртта на още един от Аскетите. Сега ми остана да свърша само още едно нещо на този свят. Да унищожа симулацията.

Вдигам се и се втурвам по коридора, озъртайки се и^ ляво и надясно. Отпред има само една врата. Отварям я.

Отсрещната стена е съставена изцяло от монитори, всеки от тях стъпка широк и стъпка висок. Има ги с десетки и всеки показва различна част от града. Оградата. Цитаделата. Улиците в сектора на Аскетите, сега гъмжащи от войници на Безстрашните. Партерът на сградата под нас, където Кейлъб, Маркъс и Питър чакат да се върна. Това е стената на всичко онова, което някога съм виждала; всичко онова, което някога съм научила.

Върху един от екраните, вместо образ, е изписан някакъв код. Минава много по-бързо през екрана, не мога да го разчета. Това е симулацията; кодът й е вече завършен - неразгадаема поредица от команди, които имат хиляди различни цели.

Пред екраните има бюро и стол. На стола седи войник от Безстрашните.

- Тобиас! - изричам.