38


Главата на Тобиас се обръща и тъмните му очи се преместват върху мен. Свъсва вежди. Изправя се. Изглежда объркан. Насочва пистолета си.

- Хвърли оръжието! - казва.

- Тобиас - повтарям настоятелно, - ти си в симулация.

- Хвърли оръжието! - продължава той. - Или ще стрелям.

Според Джанийн той вече не ме познава. Но тя каза, че симулацията превръща неговите приятели във врагове. Ще ме застреля, ако се наложи.

Оставям пистолета до краката си на пода.

- Хвърли оръжието! - изкрещява Тобиас.

- Вече го направих - отговарям. Някакво тъничко гласче в главата ми напява, че той нито ме чува, нито ме вижда, нито ме разпознава. Сякаш пламъци пърлят клепачите ми отвътре. Не мога просто да стоя тук и да позволя да ме застреля.

Втурвам се към него и го сграбчвам за китката. Чувствам как шават мускулите му, докато дърпа спусъка и навеждам глава точно навреме. Куршумът се забива в стената отзад. Ахвам от изненада, ритам го в ребрата и извивам китката му с всичка сила. Той изпуска пистолета.

Ясно ми е, че не мога да надвия Тобиас. Но трябва да унищожа компютъра. Навеждам се да грабна пистолета, но още преди да го докосна, той ме сграбчва и извива ръката ми зад гърба.

Вглеждам се в тъмните му объркани очи, миг преди да забие юмрук в челюстта ми. Главата ми отскача встрани и аз се превивам. Вдигам ръце да предпазя лицето си. Не трябва да падам, иначе ще ме ритне и ще стане по-лошо, много по-лошо. Блъсвам с пета пистолета далече зад гърба си, да не може да го стигне; после, без да обръщам внимание на болката в челюстта, го ритам в стомаха.

Той хваща крака ми и го дръпва към себе си. Стоварвам се на пода върху рамото си. От болката ми причернява. Опитвам се да го погледна. Той изнася крак назад, сякаш се кани да ме ритне. Изправям се на колене и протягам ръка към пистолета. Не знам какво ще правя с него. Не бих могла да застрелям Тобиас. Не мога да го направя, невъзможно. Него, истинския, все още го има там някъде, дълбоко скрит.

Той ме сграбчва за косата и ме влачи по пода. Посягам на свой ред и го стискам за китката. Но той е прекалено силен и челото ми се удря в стената.

Него все още го има там някъде.

- Тобиас! - проронвам.

Дали наистина хватката му се отпусна? Извивам тяло и го ритам, кракът ми улучва бедрото. Когато косата ми се изплъзва между пръстите му, се хвърлям към пистолета и дланта ми притиска студения метал. Преобръщам се по гръб и насочвам оръжието към него.

- Тобиас - казвам, - знам, че си още тук!

Ако наистина е така обаче, едва ли щеше да се втурне към мен с намерението този път вече да ме убие.

Главата ми пулсира. Изправям се на крака.

- Тобиас, моля те! - умолявам го. Направо съм жалка. Сълзите стоплят лицето ми. - Моля те, погледни ме! - Той тръгва към мен, движенията му са заплашителни, бързи, мощни. Пистолетът се тресе в ръцете ми. - Моля те, погледни ме, Тобиас, моля те!

Дори когато се мръщи свирепо, очите му изглеждат зъ мислени. Спомням си как устните му се извиват в усмивка.

Не съм способна да го убия. Не знам дали го обичам; дори да е така, не съм сигурна защо. Но знам със сигурност какво би направил, ако ролите ни са разменени. Вярвам, че нищо не е толкова ценно, та да си струва да го убия заради него.

Това сьм го преживявала и преди - в зоната на страха, когато с пистолет в ръка стоях пред любимите си хора, а някакъв глас ми нареждаше да ги застрелям. Тогава предпочетох аз да умра. Не си представям как същият избор би ми помогнал сега обаче. Просто знам, уверена сът, че това е правилното решение и в момента.

Баща ми казва - обичаше да казва, - че има някаква непреодолима сила в саможертвата.

Обръщам пистолета с дулото към мен и го слагам в дланта на Тобиас.

Той опира цевта в челото ми. Сълзите ми са пресъхнали. Въздухът, който докосва страните ми, е студен. Протягам ръка и я опирам в гърдите му, за да почувствам биенето на сърцето му. Поне това е останало непокътнато от истинския Тобиас.

Куршумът влиза в цевта. Може би няма да ми е по-трудно да го оставя да ме застреля сега, отколкото беше в зоната на страха; отколкото е в моите кошмари. Сигурно ще се чуе изстрел, после светлината ще угасне и аз ще се озова в някакъв друг свят. Стоя неподвижно и чакам.

Дали ще ми бъде опростено всичко онова, което сторих, за да стигна дотук?

Не знам. Не знам.

Моля се.


Загрузка...