Дивергенти

29

Присъствах на церемониите за посвещаване на нови членове в кастата на Аскетите всяка година без последната. При тях това си е сериозна работа. Послушниците, които тридесет дни изпълняват общественополезен труд, преди да станат членове, сядат един до друг на скамейката. Някой от по-възрастните членове прочита символ веруюто на Аскетите, което е доста кратко, и говори главно за себеотрицанието и за подмолните камъни, които крие себелюбието. После по-старите членове умиват краката на послушниците. Накрая споделят заедно трапезата, като всеки сервира храна на съседа си отляво.

Безстрашните не правят такива неща.

Денят на посвещаването хвърля лагера на Безстрашните в пълен хаос и го превръща в лудница. Навсякъде гъмжи от народ и по-голямата част са пияни още от обяд. Едва си пробивам път в блъсканицата, за да си взема чинията с обяда, после я отнасям обратно в спалното помещение. По пътя виждам един, който е паднал от някоя от пътеките по стената на Ямата. Ако се съди по писъците му и по това как стиска крака си, явно е счупил нещо.

Поне в спалното е тихо. Забивам поглед в чинията с храна. В столовата грабнах първото, което ми се видя примамливо, и сега, докато го разглеждам по-отблизо, разбирам, че това са обикновени пилешки гърди, шепа грах и парче черен хляб. Храна за Аскет.

Въздъхвам. Това е, аз съм си Аскет. Такава съм, когато действам по инстинкт. Такава съм, когато ме подлагат на изпитание. Такава съм дори когато се налага да бъда безстрашна. Дали не съм попаднала в погрешната каста?

При мисълта за моята предишна каста ръцете ми се разтреперват. Трябва да предупредя семейството си за войната, която готвят Ерудитите, но не знам как да го направя. Все ще намеря начин, няма да е точно днес обаче. Днес трябва да се концентрирам върху това, което ми предстои. Всичко с времето си.

Храня се механично като робот, отхапвайки последователно от пилешките гърди, граха и хляба. Няма значение коя точно е моята каста. След два часа ще отида заедно с останалите послушници в зоната на страха, ще се изправя очи в очи със собствените си страхове и ще стана една от Безстрашните. Вече е твърде късно за връщане назад.

Приключвам с яденето и заравям лице във възглавницата. Нямам намерение да спя, но след малко се унасям и ме събужда Кристина, която ме дърпа за рамото.

- Време е да вървим - казва. Изглежда мъртвобледа.

Разтривам очи, за да се разсъня. Спала съм с обувките. И останалите послушници са в спалното помещение, завързват връзките на обувките си, закопчават якетата и раздават усмивки наляво и надясно, сякаш нищо особено не предстои. Свивам косата си на кокче и навличам черното яке, вдигайки ципа чак до брадичката. Мъченията ни скоро ще свършат, но симулациите не са за подценяване. Дали някога пак ще спим спокойно с всички тези спомени, които зоната на страха ще остави у нас? Наистина ли днес ще преодолеем собствените си страхове, както се очаква от нас?

Стигаме Ямата и тръгваме нагоре по пътеката, която води към стъклената сграда. Вдигам поглед към тавана. Не мога да видя дневна светлина, защото покривът е гъсто покрит с подметки на обувки. За секунда ми се струва, че стъклото пращи, но звукът е само в моето въображение. Изкачвам се по стъпалата заедно с Кристина. Тълпата горе започва да ме задушава.

Прекадено ниска съм, за да надзърна над главите на останалите, затова впивам поглед в гърба на Уил и вървя по стъпките му. Трудно ми е да дишам заради топлината от толкова много тела наоколо. По челото ми избиват капчици пот. През една пролука в навалицата виждам около какво са се струпали: редица екрани върху стената отляво.

Дочувам весели възгласи и се заглеждам в екраните. Този отдясно показва момиче в черни дрехи, което е в зоната на страха - Марлиин. Виждам я как се движи, забелязвам широко отворените й очи, но не мога да разбера пред какво препятствие е изправена в момента. Слава Богу, никой отвън няма да види и моите страхове, а само реакцията ми към тях.

Средният екран показва честотата на пулса й. Тя се покачва за секунда, после се връща на предишното ниво. Кога-то се установява в нормални граници, екранът светва зг-лено и Безстрашните надават одобрителни викове. Екранът вдясно показва общото времетраене на симулацията.

Откъсвам очи от екрана и се затичвам да настигна Кристина и Уил. Тобиас стои близо до вратата в лявата част на помещението, която последния път почти не за-белязах. Тя е точно до залата на зоната на страха. Минавам покрай него, без да го погледна.

Помещението е голямо и вътре има още един екран, подобен на онези отвън. Пред него в редица са насядали някакви хора. Сред тях са Ерик и Макс. Останалите са също по-възрастни. Ако се съди по жиците на главите им и техните безизразни очи, явно наблюдават симулацията.

Зад тях има още една редица столове, всичките заети в момента. Влизам последна и за мен не остава свободно място.

- Ей, Трис! - провиква се Юрая от другия край на помещението. Седи заедно с останалите послушници, родени Безстрашни. Само четирима са, другите вече са преминали през своята зона на страха. Той потупва бедрата си. - Може да седнеш в скута ми, ако искаш.

- Доста изкусително предложение - отвръщам и се ухилвам. - Но и така съм си добре. Харесва ми да стоя права.

Освен това не искам Тобиас да ме види седнала в нечий скут.

В залата на зоната на страха лампите светват и показват Марлийн, която се е свила на кълбо. Лицето й е набраздено от сълзи. Макс, Ерик и неколцина от останалите излизат от унеса на симулацията и стават да се поразтъ-пчат. След секунда ги виждам на екрана да я поздравяват за завършването.

- Трансфери, редът, по който ще преминете през последния тест, се определя от досегашното ви класиране -обявява Тобиас. - Това означава, че Дрю е първи, а Трис -последна.

Значи преди мен има пет души.

Изправям се в дъното на залата, на няколко крачки от Тобиас. Двамата си разменяме погледи, когато Ерик забива иглата в Дрю и го праща в залата на зоната на страха. До-като дойде моят ред, вече ще знам как са се представили останалите и колко ще ми коства да ги изпреваря.

Отвън зоната на страха не представлява кой знае колко интересна гледка. Гледам как Дрю се движи, но не виждам онова, на което реагира. След няколко секунди затварям очи и се опитвам да опразня мислите от главата си. Сега е безполезно да гадая точно с кои страхове ще се наложи да се изправя лице в лице и колко на брой ще са те. Трябва само да помня, че имам силата да манипулирам симулацията и че съм го правила и преди.

Моли е следващата. Нейното време е два пъти по-кратко от това на Дрю, но и на нея не й е никак леко. Минава доста време, а тя продължава да диша тежко и неуспешно се опитва да овладее паниката. В един момент дори се разпищява с пълно гърло.

Изненадана съм колко лесно е да заглуша всички останали мисли - за войната срещу Аскетите, за Тобиас, Кейлъб, родителите ми, приятелите, моята нова каста. Единственото, което трябва да направя сега, е да премина през това препятствие.

Следващата е Кристина. После Уил. След него е Питър. Не ги гледам. Интересува ме само колко време им е отнело преминаването: дванайсет минути, десет минути, петнайсет минути. После идва моят ред.

- Трис.

Отварям очи и тръгвам към дъното на залата за наблюдение, където стои Ерик със спринцовка, пълна с оранжева течност. Почти не усещам иглата, когато се забива във врата ми и едва виждам пробитото от пиърсинги лице на Ерик, когато натиска буталото. Представям си, че серумът е течен адреналин, който се разлива по вените ми и ме прави по-силна.

- Готова ли си? - пита той.