Дивергенти

36

Трима от войниците на Безстрашните ме преследват. Тичат в пълен синхрон, стъпките им кънтят в уличката. Единият от тях стреля и аз се хвърлям по лице, охлузвайки дланите си в паважа. Куршумът попада в тухлената стена отдясно и парчета кирпич се разли-тат на всички страни. Мятам се зад ъгъла и зареждам куршум в цевта.

„Те убиха майка ми." Насочвам пистолета към уличката и стрелям слепешката. Всъщност не точно те я убиха, но това сега няма значение - не може да има значение. Също като смъртта и това в момента е малко нереално.

Вече се чува шум само от един чифт крака. Държа пистолета с двете ръце, изпънати напред. Стоя в края на уличката и се целя във войника на Безстрашните. Пръстът ми обвива мекия спусък. Този, който тича срещу мен дори не е мъж, а още момче. Момче с разрошена коса и дълбока бръчка между веждите.

Уил. С празен поглед и лишен от разсъдък, но все пак Уил. Той се заковава на място и ме съзира. Краката му сякаш се вкопават в земята и пистолетът се вдига. За миг виждам как пръстът му опира спусъка и чувам куршумът да влиза в цевта. После стрелям. Стискам силно очи. Не мога да дишам.

Обръщам се на пети, без да отварям очи, и тръгвам, залитайки по уличката. „Северна" и „феърфийлд". Трябва да видя табелите на улиците, за да разбера къде се намирам. Не мога нищо да прочета, погледът ми е замъглен. Примигвам бързо. Стоя само на няколко крачки от сградата, приютила останките от моето семейство.

Стоварвам се на колене пред вратата. Тобиас би казал, че е крайно неразумно да вдигам шум. Шумът ще привлече войниците на Безстрашните.

Опирам чело о стената и крещя. След няколко секунди притискам ръка до устата си, за да заглуша писъка и викам отново; крясък, който преминава в ридание. Пистолетът изтрополява на земята. Уил е още пред очите ми.

В спомените ми той е усмихнат. С извити устни. Равни зъби. Светлина в погледа. Засмян, закачлив, по-жив в спомените ми, отколкото съм самата аз в момента. Трябваше да избирам между себе си и него. Избрах себе си. Но сега също се чувствам мъртва.

Удрям по вратата - два пъти, после три, накрая шест, както ми каза майка.

Изтривам сълзите от лицето си. Предстои да се срещна с баща си за първи път, откакто го напуснах, и не искам да ме види като хлипаща развалина.

Вратата се отваря и Кейлъб застава на прага. Появата му ме стъписва. Той ме гледа неподвижно няколко секунди, после обвива ръце около мен, притискайки раната на рамото ми. Прехапвам устни, за да не изкрещя, но неволно простенвам и той се дръпва назад.

- Беатрис! За бога, да не си ранена?

- Нека влезем! - едва продумвам.

Той плъзга пръст под очите си, попивайки влагата. Вратата се затваря тежко зад нас.

Стаята е мъждиво осветена, но успявам да различа познати лица, съседи, съученици, колеги на баща ми. Баща ми ме гледа така, сякаш ми е поникнала втора глава. Маркъс. Присъствието му ми причинява болка - Тобиас...

Не, няма да го правя, няма да мисля за него.

- Откъде разбра за скривалището? - пита Кейлъб. -Мама успя ли да те открие?

Кимвам. И за мама не искам да мисля сега.

- Рамото ми - казвам само.

Вече съм в безопасност, адреналинът, който досега циркулираше в мен и ме тласкаше дотук, изчезва и болката става непоносима. Свличам се на колене. От дрехите ми по циментовия под капе вода. В гърдите ми се надига ридание и отчаяно иска да излезе навън, но аз го потискам.

Жена на име Теса, която живее малко по-надолу по нашата улица, дотътря дървена палета. Женена е за един от членовете на съвета, но него не го виждам наоколо. Сигурно е мъртъв.

Някой премества лампата от срещуположния ъгъл при нас, за да имаме светлина. Кейлъб изважда комплект за първа помощ, а Сюзън ми носи вода. Няма по-добро място, където да получиш помощ, от стая, пълна с Аскети. Поглеждам крадешком Кейлъб. Той отново е облечен в сиво. Сега нашата среща в лагера на Ерудитите ми се струва като сън.

Баща ми идва при мен, премята ръката ми през раменете си и ми помага да прекося стаята.

- Защо си вир-вода? - пита Кейлъб.

- Опитаха се да ме удавят - отговарям. - А ти защо си тук?

- Направих, каквото ми каза... Каквото мама каза. Проучих серума за симулациите и разбрах, че Джанийн разработва широкообхватни предаватели за него, така че сигналът да разшири обсега си, което пък ме заведе до информацията за Ерудитите и Безстрашните... Както и да е. Зарязах инициацията в мига, в който осъзнах какво се случва. Трябваше и теб да предупредя, но вече беше много късно - разказва той. - Сега вече съм безкастов.

- Не е вярно - твърдо казва баща ми. - Ти си с нас.

Заставам на колене върху палетата и Кейлъб отрязва ръкава на ризата ми с медицински ножици. Смъква отрязаното парче плат и открива най-напред татуировката със символа на Аскетите върху дясното ми рамо, а после и трите птици на кл1очицата. Баща ми и Кейлъб гледат с еднакъв потрес и любопитство татуировките, но не казват нищо.

Лягам по корем. Кейлъб държи ръката ми, докато баща ми вади антисептичния препарат от чантичката за първа помощ.

- Вадил ли си досега куршум от някого? - питам, стараейки се немощният ми глас да звучи шеговито.

- Ще се изненадаш какви неща мога да върша - отговаря той.

Сигурно много неща около моите родители биха ме изненадали. Сещам се за татуировката на мама и прехапвам устни.

- Сега ще те заболи - казва той.

Не виждам как ножът влиза в мен, но го усещам. Болката се разпростира по тялото ми и аз крещя през стиснати зъби, мачкайки ръката на Кейлъб. През крясъка чувам как баща ми казва да отпусна мускулите на гърба. От ъгълчетата на очите ми рукват сълзи, но отпускам гърба. Болката избухва отново. Усещам как ножът си проправя път под кожата ми. Продължавам да крещя.

- Хванах го! - казва баща ми. После пуска нещо на пода и то пада с дрънчене.

Кейлъб поглежда баща ми, после мен и накрая избухва в смях. От толкова време не съм го чувала да се смее, че сега това ме разплаква.

- Какво му е толкова смешното? - подсмърчам.

- Не съм си и помислял, че пак ще бъдем заедно - отговаря той.

Баща ми почиства кожата около раната с нещо студено.

- Време е да те шия - казва.

Кимвам. Той вдява иглата, сякаш го е правил хиляди пъти досега.

- Едно - започва той. - Две... Три.

Стискам зъби и този път се удържам да не викам. От многото болки, които трябваше да изтърпя в този ден -болката от огнестрелната рана, от давенето, от ваденето на куршума; болката от това да намеря и завинаги да изгубя майка си и Тобиас - тази е най-леката за понасяне.

Баща ми приключва с шиенето на раната, откъсва конеца и покрива шева с превръзка. Кейлъб ми помага да стана, измъква през глава горната си блуза с дълъг ръкав и ми я подава.

Татко ми помага да провра дясната си ръка през ръкава и аз нахлузвам блузата през глава. Тя е широка, безформена и има свеж дъх, мирише на Кейлъб.

- Е? - тихо пита баща ми. - Къде е майка ти?

Свеждам поглед, не желая аз да съм вестителят на тази новина, не искам с нея да започва нашата среща.

- Отиде си - казвам. - Спаси ми живота.

Кейлъб затваря очи и дълбоко си поема дъх.

За миг баща ми онемява, после си връща самообладание-т о, извръща влажни очи и кимва.

- Това е добре - казва, гласът му звучи неестествено. -Хубава смърт.

Ако проговоря сега, ще рухна. Не мога да си го позволя. Затова само кимвам.

Ерик нарече храброст самоубийството на Ал и не беше прав. Смъртта на майка ми е истинска храброст. Сещам се колко спокойна беше в този момент, колко целеустре-мена. Храброст не е само това, че загина за мен; храброст е, че го направи без уговорки, без колебание, сякаш това е единственият възможен избор.

Кейлъб ми помага да стана. Време е да огледам и останалата част от помещението. Майка ми заръча да ги закрилям. Заради това и защото съм една от Безстрашните, мой дълг с да поема лидерството сега. Не зная как ще се справя с такова бреме.

Маркъс се надига. Видът му ме подсеща как усуква колана около китката ми и нещо ми стяга гърдите.

- Засега ние сме единствените оцелели - казва той най-накрая. - Трябва да напуснем града. Най-добрият вариант е да отидем при Миротворците с надеждата, че ще ни приемат. Знаеш ли нещо за стратегията на Безстрашните, Беатрис? Дали ще прекратят бойните действия през нощта?

- Не Безстрашните са подготвили стратегията - казвам. - Всичко това е планирано от Ерудитите. И не става въпрос за това, че те командват.

- Как така те командват - повтаря баща ми. - Какво искаш да кажеш?

- Искам да кажа, че деветдесет процента от Безстрашните в момента са като сомнамбули - отговарям. - Контролирани са чрез симулация и не си дават сметка какво вършат. Единствената причина да не съм в тяхното си стояние е, че съм... - Поколебавам се дали да изрека думата. - Не се поддавам на психически контрол.

- Психически контрол? Значи те не осъзнават, че избиват хора в момента?! - пита баща ми с разширени очи.

- Точно така.

- Това е... ужасно. - Маркъс клати глава. Съчувственият му тон звучи доста пресилено. - Представете си само да се събудят и да осъзнаят какво са направили...

Стаята утихва, сигурно защото всички Аскети в този момент си представят какво е да си на мястото на войниците от армията на Безстрашните и точно тогава ми хрумва нещо.

- Трябва да ги събудим - казвам.

- Какво? - неразбиращо пита Маркъс.

- Ако успеем да събудим Безстрашните, те сигурно ще се вдигнат на бунт срещу това, което става - обяснявам. - Така Ерудитите ще останат без армия. Аскетите вече няма да бъдат избивани. С всичко това ще се приключи.

- Едва ли ще стане толкова лесно - обажда се баща ми. -Дори без помощта на Безстрашните, Ерудитите ще открият друг начин да...

- Пък и как ще ги събудим? - добавя Маркъс.

- Ще открием компютрите, които контролират симулацията, и ще унищожим базата данни - казвам. - Програмата. Всичко.

- Лесно е да се каже, трудно е да се свърши - намесва се Кейлъб. - Те може да са навсякъде. Не става просто да цъфнем в централата на Ерудитите и да започнем да си врем носа нагоре-надолу.

- Те са... - свивам вежди. Джанийн. Джанийн говореше за нещо важно по телефона, когато двамата с Тобиас влязохме в кабинета й; толкова важно, че да затвори слушалката на някого, за да не чуем. „Не можеш просто да ги оставиш без охрана." А после, когато отпращаше Тобиас, каза: „Пратете го в контролния център!". Контролният център, където Тобиас е работел и преди. Където е охранителната система на Безстрашните. И компютрите на Безстрашните. - Те са в лагера на Безстрашните -казвам. - В това има логика. Там се съхраняват всички данни на Безстрашните, защо тогава да не контролират и тях точно от това място.

Бегло осъзнавам, че съм казала „тях". Вчера, формално погледнато, станах една от Безстрашните. Но не се чувствам такава.

Не съм и от Аскетите обаче.

Предполагам, че съм такава, каквато винаги съм била. Нито от Безстрашните, нито от Аскетите, нито без-кастова. Дивергент.

- Сигурна ли си? - настоява баща ми.

- Това е една „информирана догадка" - отговарям. - И най-добрата ми теория за момента.

- Тогава трябва да решим кой отива там и кой продължава към Миротворците - казва той. - Каква помощ ти трябва, Беатрис?

Този въпрос ме стъписва, както и изражението му. Той гледа на мен като на равен. Говори ми, сякаш съм му равна. Или ме е признал за зряла личност, или е приел, че вече не съм негова дъщеря. Второто е по-вероятно и по-болезне-но.

- Всички, които могат и имат волята да използват оръжие - казвам. - И не се страхуват от високо.