Дивергенти

23

Тази нощ не се връщам в спалното помещение. Ще бъде глупаво да спя под един и същи покрив с хората, които ме нападнаха, само и само да изглеждам храбра, Фор спи на пода, а аз съм на леглото му, върху юргана, вдишвайки уханието на неговата възглавница. От нея се носи миризма на дезинфектанти и някакъв тежък,приятен и определено мъжки аромат.

Дишането му се успокоява и аз надничам, за да се убедя, че е заспал. Лежи по корем и едната му ръка е свита под главата. Очите са затворени, устните - полуоткрехна-ти. За първи път изглежда толкова млад, колкото е, и аз се питам кои е той всъщност. Какъв е, когато не е един от Безстрашните, не е инструктор, не е Фор, не е нищо по-специално.

Но какъвто и да е, аз го харесвам. Сега, в тъмното, след всичко, което се случи, ми е по-лесно да го призная пред себе си. Той не е очарователен и нежен, нито е особено мил. Но е умен и смел и дори след като ме спаси, се отнася с мен като със силна личност. А това ми стига.

Наблюдавам как мускулите на гърба му се стягат и отпускат, докато и аз самата не се унасям.

Събуждат ме силни бодежи. Надигам се и се сгърчвам от болка, притискам гръдния си кош и отивам до малкото огледало на отсрещната стена. Прекалено ниска съм, за да го стигна. Стъпвам на пръсти и успявам да видя лицето си. Както си знаех, наранената ми буза е станала тъмносиня. Ще бъде гадно да се затътря в столовата в този вид, но съветът на Фор още звучи в главата ми. Налага се да си върна приятелите. Ако им се видя слаба и беззащитна, те ще ме подкрепят.

Прибирам косата си на кокче върху тила. Вратата се отваря и влиза Фор с хавлия в ръка, косата му лъщи, мокра от душа. Потръпвам при вида на ивицата гола кожа над колана, когато посяга да си подсуши косата. С усилие откъсвам поглед и вдигам очи към лицето му.

- Здрасти - казвам. Гласът ми е напрегнат. А ми се ще да не е така.

Той докосва посинялата ми буза само с връхчетата на пръстите си.

- Не е зле - казва. - Как е главата ти?

- Бива - отговарям. Лъжа - главата ми пулсира. Потривам с пръсти синината и в черепа ми избухва болка. Не е чак толкова зле. Защото сега можеше да се нося по реката.

Всяка фибра на тялото ми се изопва, когато ръката му се спуска надолу към мястото, където ме ритаха. Прави го съвсем внимателно, но аз не мога да помръдна.

- Ами тук? - пита, гласът му е притихнал.

- Боли само като дишам.

Той се усмихва.

- Ще трябва да изтърпиш.

- Питър направо ще вдигне купон, ако спра да дишам.

- Е - казва Фор, - бих отишъл само ако има торта.

Разсмивам се, после изкривявам лице и притискам ребрата си. Той бавно плъзга ръка отстрани по тялото ми, пръстите му галят натъртеното място. Когато се отдръпва, болката се връща. Отмине ли този момент обаче, ще трябва да си спомня какво се случи миналата нощ. Така искам да остана тук с него!

Той кимва леко и тръгва към вратата.

- Аз ще вляза пръв - казва, когато вече стоим пред столовата. - Доскоро, Трис.

Той минава през прага и аз оставам сама. Вчера ме посъветва да се престоря на слаба и беззащитна, но греши. Аз настина съм вече слаба и беззащитна. Облягам се на стената и притискам челото си с ръце. Трудно ми е да дишам, за това плитко поемам въздух, на къси глътки. Това не може да продължава така. Нали тъкмо това е целта на нападението - да ме накарат да се почувствам слаба. Възможно е да се престоря на беззащитна, за да се предпазя, но няма да допусна това да се превърне в реалност.

Оттласквам се от стената и влизам в столовата, без да му мисля повече. След няколко стъпки се сещам, че би трябвало да изглеждам свита и немощна, затова забавям крачка, опирам се на стената и свеждам глава. Юрая, който седи на масата до тази на Уил и Кристина, вдига ръка да ми помага. После я отпуска.

Сядам до Уил.

Ал го няма - никъде не се вижда.

Юрая се мушка на мястото до мен, зарязвайки недоизяденото си кексче и недопитата чаша вода на съседната маса. За секунда тримата само мълчаливо ме наблюдават.

- Какво е станало? - пита Уил, снижавайки глас.

Поглеждам над рамото му към съседната маса. На нея седи Питър, дъвче препечена филия и си шушука нещо с Моли. Вкопчвам ръка в ръба на масата. Изгарям от желание да му причиня болка. Но сега не му е времето.

Дрю отсъства, което означава, че все още е в лазарета. При тази мисъл ме пронизва жестока наслада.

- Питър, Дрю... - започвам тихо. Притискам с ръка ребрата си, докато се пресягам за препечена филия. Боли ме, затова си позволявам да изкривя лице и мъчително да се превия. - Заедно... - Задавям се. - ... с Ал.

- Божичко! - възкликва Кристина с широко отворени очи.

- Добре ли си? - пита Юрая.

От другия край на столовата погледът на Питър среща моя и аз се насилвам да отклоня очи. Усилието да покажа колко ме е страх от него оставя горчив вкус в устата ми, но така трябва, Фор има право. С цената на всичко не трябва да предизвикам второ нападение.

- Не сьвсем - отговарям.

Очите ми смъдят и това изобщо не е преструвка, за разлика от болезненото мръщене. Потръпвам. Сега вече взимам насериозно предупреждението на Тори. Питър, Дрю и Ал бяха готови да ме хвърлят в бездната от зъ вист - тогава защо да е невероятно лидерите на Безстрашните да убиват?

Чувствам се зле, сякаш съм в чужда кожа. Ако не внимавам, ще умра. Не мога да се доверя дори на лидерите на новата си каста. На моето ново семейство.

- Но ти си просто... - Юрая свива устни. - Това не е честно. Трима срещу един?!

- Точно така, Питър е самата почтеност. Нали затова издебна Едуард, докато спи, и го прониза в окото. -Кристина сумти и клати глава. - Обаче Ал... Сигурна ли си, Трис?

Забивам поглед в чинията. След Едуард идва моят ред. Но за разлика от него нямам намерение да напускам.

- Да - отговарям. - Сигурна съм.

- Това неговото ми прилича на пълно отчаяние - обажда се Уил. - Държи се..., знам ли. Като съвсем друг човек. И всичко започна в началото на втора степен.

В този момент в столовата се вмъква Дрю, влачейки крака. Изтървавам препечената филия и зяпвам.

Меко казано, той е целият насинен. Лицето му е подпухнало и мораво. Устната е разцепена, а едната вежда е разполовена от зейнала рана. Със сведен поглед се упътва към масата си и дори не вдига очи, за да ме потърси. Крадешком поглеждам към Фор. Той се усмихва доволно, както и се надявах.

- Ти ли направи това? - остро изшептява Уил.

Поклащам глава.

- Не. Така и не видях кой е. Направи го малко преди... Задавям се. Ще стане още по-зле, ако го изрека гласно; ще се превърне в истина. - ... преди да ме хвърлят в бездната.

- Искали са да те убият?! - снижава глас Кристина.

- Възможно е. Нищо чудно и ако са искали за сплашване само да ме подържат провесена през парапета. - Вдигам рамене. - Получи им се.

Кристина ме поглежда натъжена. Уил е забил поглед в масата пред себе си.

- Трябва да направим нещо! - тихо се обажда Юрая.

- Какво, да ги пребием ли? - ухилва се Кристина. - Май някой вече се е погрижил за това.

- Не. Тази болка рано или късно ще я преодолеят - отвръща Юрая. - Просто трябва да ги изхвърлим от класирането. Така ще провалим бъдещето им. Завинаги.

Фор се изправя и застава между масите. Разговорите рязко замират.

- Трансфери, днес с вас ще правим нещо различно - обявява той. - Вървете с мен.

Ние се надигаме, а Юрая мръщи чело.

- Внимавай! - обръща се към мен.

- Не я мисли - обажда се Уил. - Аз ще имам грижата.

Фор ни извежда от столовата и поемаме по пътеките около Ямата. Уил върби от лявата ми страна, Кристина - от дясната.

- Така и не ти се извиних - тихо проговаря Кристина, - че взех знамето, което ти заслужаваше. Представа нямам какво ме прихвана тогава.

Не съм сигурна кое е по-разумно - да им простя, или да не им прощавам след всичко онова, което ми наговориха вчера при обявяване на класирането. Но майка все повтаряше, че хората не са съвършени и човек трябва да им прощава. А Фор ме посъветва да разчитам на приятелите си.

Но аз вече не съм сигурна на кого да вярвам, защото не знам кои са ми истински приятели. Дали Юрая и Мар-лийн, които бяха до мен, дори когато изглеждах силна, или Кристина и Уил, които винаги ме подкрепят, щом се почувствам слаба?

Когато огромните кафяви очи на Кристина срещат моите, кимвам.

- Нека забравим за това!

Гневът все още не ме е напуснал, но трябва да се освободя от него.

Изкачваме се още по-високо, много над нивото, на което сме били досега. Лицето на Уил пребледнява всеки път, когато погледне надолу. На мен ми харесва да съм нависоко, затова стискам Уил за ръката, сякаш се нуждая от подкрепа, но всъщност аз го придържам. Той ми се усмихва с благодарност.

Фор се обръща с лице към нас и изминава няколко крачки назад - гърбом, по тясна пътечка без парапет. Колко добре познава това място?

Той приковава поглед в Дрю, който ситни последен, и подвиква:

- Ускори крачка, Дрю!

Това е жестока шега, но аз не успявам да потисна усмивката си. След това обаче Фор поглежда към ръката ми, с която държа Уил, настроението му помръква. От погледа му ме побиват тръпки. Дали не ревнува?

Все повече приближаваме стъкления покрив и за първи път от дни виждам слънцето, Фор се изкачва по редица метални стъпала, които водят към отвор в тавана. Стълбата скърца под краката ми. Поглеждам към Ямата и бездната под нас.

Тръгваме по стъклената повърхност, която сега за нас е под, а не таван, и минаваме през цилиндрична стая със стъклени стени. Сградите наоколо са порутени и изглеждат необитаеми. Сигурно заради това не съм забелязвала лагера на Безстрашните досега. Пък и секторът на Аскетите е далече оттук.

Из стъклената стая се разхождат членове на Безстрашните и си приказват нещо на групички. В другия край на помещението двама от тях се дуелират с тояги и се заливат от смях, когато някой пропусне удар и уцели въздуха. Над главата ми са кръстосани две въжета, едното е опънато няколко крачки над другото. Сигурно имат нещо общо със страховитата въздушна акробатика, с която се славят Безстрашните.

Фор ни превежда през друга врата. Попадаме в огромно усойно помещение с графити по стените и оголени тръбопроводи. Осветено е от редица старомодни флуоресцентни тръби с плексигласови плоскости - трябва да са наистина древни.

- Това - започва Фор, очите му блестят на слабото осветление - е различен вид симулация. Наричаме я зоната на страха. Сега не действа, но следващия път, когато я видите, ще бъде съвсем различно.

Върху бетонната стена зад гърба му с червен спрей и артистичен шрифт е написана думата Безстрашни.

- По време на симулациите от втора степен събрахме данни за вашите най-големи страхове. Тези данни са препратени към зоната на страха, която ще ви изправи пред поредица от виртуални препятствия. Някои от тях са страхове, с които вече сте се сблъсквали по време на симулациите. Други може да са съвсем нови. Различното при зоната на страха е, че вие си давате сметка за симулацията и ще трябва да мобилизирате цялото си съзнание, за да минете през нея.

С други думи, в зоната на страха всички ще бъдат Ди-вергенти. Не сьм сигурна дали това е в моя полза, защото няма да ме разкрият, или напротив - защото вече няма да имам предимство пред останалите.

- Числото на страховете, пред които ще се изправите във вашата зона - продължава Фор, - зависи от числеността на собствените ви страхове.

Колко ли са моите страхове? Представям си повторна атака от врани и потръпвам, независимо че въздухът е топъл.

- Както казах и преди, третата степен от вашата подготовка е съсредоточена върху умствения тренинг -казва Фор. Спомням си точно кога го каза. Още първия ден. Малко преди да опре дулото на пистолета в челото на Питър. Ще ми се тогава да беше дръпнал спусъка. - Ето защо от вас се иска еднакво добре да владеете както емоциите, така и тялото си; да съчетаете физическите умения, усвоени на първа степен, с емоционалния контрол, които постигнахте по време на втора степен. За да оцелеете. - Една от флуоресцентните тръби над главата на Фор примигва и изпуква. Фор престава да мести очи по лицата в групата и се втренчва в мен.

- Следващата седмица ще трябва да преодолеете мак-шмално бързо зоната на страха в присъствието на комисия от лидери на Безстрашните. Това е последното изпитание, което ще определи и класирането ви на трета степен. Също както втора степен на инициацията беше по-тежка от първата, така третата е най-трудна от всички. Ясно ли е?

Всички мълчаливо кимаме. Даже Дрю, което е мъчителна гледка. Ако се представя добре на последното изпитание, имам шанс да се класирам сред първите десет и да стана пълноправен член. Ще се превърна в една от Безстрашните. При тази мисъл едва не ми се завива свят от облекчение.

- Може да преодолеете всяко препятствие по един от двата възможни начина: или като се успокоите, така че симулацията да отчете нормален, уравновесен пулс, или като съберете сили да се изправите пред своя страх, което ще предизвика продължаване на симулацията. Един от начините да преодолеете страха си от удавяне например, е като се гмурнете още по-надълбоко. - Фор свива рамене. - Затова ви предлагам през следващата седмица да обмислите кои са вашите страхове ида откриете стратегия за преодоляването им.

- Това не звучи никак честно - обажда се Питър. - Какво става, когато някой се страхува само от седем неща, а друг - от двайсет? Вината не е тяхна.

Фор го наблюдава втренчено в продължение на няколко секунди, после се разсмива.

- Наистина ли искаш да си говорим за това какво е честно и какво - не? - Тълпата послушници се разцепва надве, за да му направи път, когато тръгва към Питър със скръстени ръце и произнася с убийствен тон: - Разбирам защо си притеснен, Питър. Случилото се тази нощ наистина доказва, че си жалък страхливец.

Питър отвръща на погледа му с напълно безизразно лице.

- Сега вече всички знаем - продължава Фор с още по-спокоен глас, - че те е страх от едно дребно и кльощаво момиче от Аскетите.

Устата му се извива в престорена усмивка.

Уил ме прегръща с една ръка. Раменете на Кристина се тресат от безмълвен смях. Някъде дълбоко в себе си аз също се усмихвам.

Когато същия следобед се връщаме в спалното помещение, Ал е там.

Уил застава зад гърба ми и ме хваща за раменете - съвсем лекичко, сякаш да ми напомни, че е с мен. Кристина пристъпва още по-плътно от едната ми страна.

Под очите на Ал има сенки и лицето му е подуто от плач. При вида му ме прорязва болка. Не мога да помръдна. Някога приятният аромат на лимонова трева и градински чай сега ми е противен.

- Трис - проговаря Ал с пресеклив глас, - може ли да поговорим?

- Ти какво, майтап ли си правиш? - Уил стиска здраво раменете ми. - Да не си посмял повече да припариш до нея.

- Не съм искал да ти причинявам болка. Нямах намерение... - Ал скрива лицето си в ръце. - Исках само да ти кажа, че съжалявам. Извинявай. Не знам... Представа нямам какво ми стана... Моля те дами простиш,моля те...

Той посяга, сякаш се кани да ме хване за рамото или за ръката, лицето му е мокро от сълзи.

Някъде дълбоко в мен живее един милостив и опрощаващ човек. Там се крие момиче, което се опитва да проумее какво преживяват другите хора, да приеме факта, че те вършат злини и че отчаянието ги хвърля в такива мрачни бездни, за които дори не са подозирали. Кълна се, че това момиче го има и нея я боли заради разкаяното момче пред мен.

Но точно сега нейният глас е твърде слаб.

- Стой далече от мен! - произнасям тихо. Може да съм студена и непреклонна, но не съм гневна, нито се чувствам наранена. Нищо не чувствам. Продължавам с нисък глас: - Да не си посмял да припариш наблизо!

Очите ни се срещат. Неговите са тъмни и оцъклени. Моите са напълно безизразни.

- Ако го направиш, кълна се, ще те убия! - продължавам. - Страхливец!