Дивергенти

12

Въртя се върху дюшека и въздишам. От схватката с Питър са минали два дни и следите от ударите върху тялото ми са придобили синкавопурпурен цвят. Вече свикнах да ме боли при всяко помръдване и движенията ми са по-нормални, но все още съм далеч от пълното оздравяване.

Въпреки че още не съм се възстановила, днес пак се налага да се бия. За щастие този път са ме разпределили с Мира, която не е способна да нанесе читав удар, дори ако някой направлява ръката й. Взимам превес още първите две минути. Тя пада и е прекалено замаяна, за да се изправи отново. Редно е да тържествувам, но няма нищо победоносно в това да удряш момиче като Мира.

В мига, в който полагам глава на възглавницата, вратата на спалното помещение се отваря и вътре нахлуват хора с фенерчета. Сядам, като едва не удрям глава в рамката на леглото над мен, и присвивам очи, за да разбера какво става.

- Всички да стават! - изревава някой. Лъчите на фенерчетата танцуват зад него и под светлината им обеците на ушите му святкат. Ерик. Заобиколен е от Безстрашни, някои от които съм срещала в Ямата, а други изобщо не познавам. И Фор е сред тях.

Очите му срещат моите и се задържат. Отвръщам на погледа му и забравям, че навсякъде около мен трансферите изскачат от леглата.

- Глуха ли си, Дървената? - настоява Ерик. Излизам от унеса си и се измъквам от завивките. Доволна съм, че спя облечена, защото Кристина стои край леглото си само по тениска, с голи крака. Тя скръства ръце и вперва очи в Ерик. Внезапно ми се приисква и аз да можех да гледам някого толкова дръзко, когато съм полугола. Знам обаче, че никога няма да стане.

- Имате пет минути да се облечете и да стигнете до релсите - казва Ерик. - Отиваме на друго полево обучение.

Пъхам крака в обувките и хуквам подир Кристина към влака, кривейки лице от болка. Капчици пот се търкалят по врата ми, докато тичаме по пътеките в стените на Ямата, разблъсквайки останалите членове на кастата по пътя нагоре. Те не изглеждат изненадани, че ни виждат. Питам се колко ли бясно тичащи хора виждат седмично.

Стигаме релсите малко след послушниците, родени Безстрашни. Край железопътната линия има черна грамада. Различавам дългоцеви пушки и охранители с пръсти върху спусъците.

- Сега пък да не трябва да застреляме нещо? - съска в ухото ми Кристина.

Близо до купчината оръжие има сандъци с нещо, което прилича на амуниции. Пристъпвам по-близо, за да разчета надписа върху единия от тях. На него е написано ПЕИНТБОЛ.

Никога не съм чувала за това преди, но названието е достатъчно красноречиво. Разсмивам се.

- Всеки да вземе по една пушка! - крещи Ерик.

Втурвам се към купчината. Намирам се най-близо до нея и сграбчвам първата пушка, която ми попада - тя е тежка, но не прекалено; вдигам я и взимам кутия топчета. Пъхам кутията в задния си джоб и премятам пушката напряко през гърба, така че ремъкът й да пресича гърдите ми.

- Колко време остава? - обръща се Ерик към Фор.

Фор поглежда часовника си.

- Всеки момент ще дойде. Кога най-сетне ще запомниш разписанието на влаковете?

- Защо ми е да го уча, щом като винаги мога да те попитам? - отговаря Ерик, бутайки Фор по рамото.

Далече от лявата ми страна се появява кръг светлина. Колкото повече наближава, толкова по-голям става, осветявайки лицето на Фор и хвърляйки сенки в леките вдлъбнатини под скулите му.

Той пръв се мята на влака и аз се втурвам след него, без да дочакам Кристина, Уил или Ал да ме последват, Фор се обръща, когато падам на крачка от вагона, и протяга ръка. Сграбчвам ръката му и той ме издърпва вътре. Дори мускулите между китката и лакътя му са стегнати и добре очертани.

Пускам бързо ръката му, без дори да го погледна, и сядам в противоположния край на вагона.

Когато всички са вътре, Фор започва да говори.

- Ще се разделим на два отбора, за да разиграем пленяване на знамето. Във всеки отбор ще има еднакъв брой и от двата вида послушници - родени Безстрашни и трансфери. Единият от двата отбора тръгва първи и намира място, където да скрие знамето си. После същото прави и вторият отбор. - Вагонът се люшва и Фор се вкопчва в дръжката край вратата, за да запази равновесие. - Това е обичай при Безстрашните, ето защо ви съветвам да приемете сериозно задачата.

- Какво получаваме, ако спечелим? - провиква се някой.

- Подобен въпрос не би задал никой от Безстрашните - отвръща Фор, повдигайки вежда. - Вие непременно трябва да спечелите.

- Двамата с Фор сме капитани на отборите - казва Ерик. Той поглежда към Фор. - Хайде най-напред да разделим трансферите, става ли?

Вирвам глава. Ако те сами ще избират между нас, аз ще остана последна; усещам го.

- Давай ти пръв! - казва Фор.

Ерик свива рамене.

- Едуард.

Фор се обляга върху рамката на вратата и кима. На лунната светлина очите му ярко блестят. Той оглежда бързо групата на трансферите и без да мисли много, казва:

- Искам Дървената.

През вагона минава вълна от смях. Бузите ми пламват. Не знам дали да се ядосам на ония, които ми се присмиват, или да се чувствам поласкана от факта, че Фор избра първо мен.

- Искаш нещо да докажеш ли? - пита Ерик с обичайната си нагла усмивка. - Или просто избираш най-големите слабаци, та да има кого да обвиняваш за загубата?

Фор вдига рамене.

- Нещо такова.

Гняв. Определено би трябвало да изпитвам гняв. Намръщено впивам поглед в ръцете си. Каквато и да е стратегията на Фор, той определено се води от мисълта, че аз съм най-слабата сред послушниците. Това оставя горчив вкус в устата ми. Длъжна съм да му докажа, че греши -длъжна съм.

- Ти си наред - казва Фор.

- Питър.

- Кристина.

Това разбива предполагаемата му стратегия. Кристина не е от слабаците. Какво всъщност цели?

- Моли.

- Уил - казва Фор, гризейки нокътя на палеца си.

-Ал.

-Дрю.

- Последна остана Мира. Тя идва с мен - заявява Ерик. -Сега да разпределим родените Безстрашни!

Губя интерес и преставам да слушам, щом приключиха с нас. Ако Фор не е искал да докаже нещо, като избира по-слабите, тогава какво възнамерява? Вглеждам се във всеки от ония, които избра. Какво е общото между нас?

Когато са разпределили и половината от послушниците, родени Безстрашни, аз вече имам идея какво става. С изключение на Уил и още неколцина, ние имаме еднаква структура на тялото: тесни рамене, крехки и дребни кости. Всички участници в отбора на Ерик са яки и широкоплещести. Вчера Фор ми каза, че съм бърза. Всички ние ще сме по-бързи от отбора на Ерик, който на свой ред ще бъде по-добър при отнемане на знамето - не съм участвала в тази игра досега, но знам, че при нея е по-важна бързината, отколкото грубата сила. Прикривам усмивката си с ръка. Ерик е по-безпощаден от Фор, но Фор е по-умният.

Двамата приключват с разпределението на отборите и Ерик се усмихва самодоволно къмФор.

- Отборът ти може да получи една секунда преднина -казва той.

- Няма нужда да ми правиш услуги - отвръща Фор. После леко се усмихва. - Както ти е известно, не е задьлжително те да спечелят.

- Точно така, известно ми е, че ще загубите, когато и да тръгнете - отговаря Ерик, хапейки едната от халките, нанизани на устните му. - Затова събирай мършавия си отбор и тръгвайте!

Всички се изправяме. Ал ме поглежда отчаяно и аз му се усмихвам окуражително, поне така се надявам. Ако някой от нас четиримата е трябвало да попадне в един отбор с Ерик, Питър и Моли, то това несъмнено е той. Те обикновено не го тормозят.

Влакът постепенно се спуска надолу. Този път съм реше-на да се приземя на крака.

Точно преди да скоча, някой ме блъска по рамото и аз едва не се прекатурвам извън вагона. Не се обръщам да видя кой точно го е направил - Моли, Дрю или Питър; това няма значение. Скачам, преди да опитат отново. Този път съм подготвена за инерцията от влака и правя тичешком няколко крачки, за да я убия и да запазя равновесие. Обзема ме свирепа наслада и аз се усмихвам. Това е дребна победа, но тя ме кара да се чувствам една от Безстрашните.

Една от послушниците, родена Безстрашна, докосва Фор по рамото и пита:

- Къде скрихте знамето, когато твоят отбор спечели?

- Ако ти кажа, това няма да е съвсем в духа на състезанието, Марлийн - хладно отговаря той.

- Хайде де, Фор - хленчи тя. После му мята кокетна усмивка. Той отстранява ръката й от рамото си и кой знае защо, аз се усмихвам.

- На Кея на Военноморския флот - обажда се друг от родените Безстрашни. Той е висок, с тъмна кожа и кафяви очи. Красавец. - Брат ми също беше в отбора победител. Скрили знамето във въртележката.

- Хайде тогава пак да отидем там! - предлага Уил.

Никой не възразява, затова поемаме на изток към Кеят на Военноморския флот

Тресавището, което някога е било езеро. Като малка се опитвах да си представя как ли е изглеждало пълно с вода и без оградата, издигната сега в тинята, за да пази града. Но е трудно човек да си представи толкова много вода на едно място.

- Сега сме близо до централата на Ерудитите, нали? -пита Кристина, побутвайки с рамо Уил.

- Ъхъ. Тук някъде на юг се пада - отговаря той. После поглежда през рамо и за миг в изражението му се прокрадва копнеж. Но това е само за миг.

Намирам се на по-малко от километър и половина от брат си. Само допреди седмица двамата бяхме толкова близо един до друг. Разтърсвам глава, за да прогоня образа му. Не мога да мисля за него сега, когато трябва да се съсредоточа в успешното завършване на първа степен. Невъзможно е да мисля за него, по което и да е друго време.

Вървим по моста. Все още имаме нужда от мостовете, защото тинята долу е твърде влажна, за да се върви по нея. Чудя се колко ли време ще мине, докато реката съвсем пресъхне.

Щом преминаваме моста, градът се променя. Зад гърба ни остават обитаемите сгради; дори изоставените не изглеждат зле. Отпред ни се ширва море от изронен бетон и натрошено стъкло. Тишината в тази част на града е зловеща; сякаш е някакъв кошмар. Почти не виждам къде стъпвам, защото вече е след полунощ и лампите в града са изгасени.

Марлийн вади фенерче и осветява с него улицата пред нас.

- Да не те е страх от тъмното, Мар? - дразни я тъмноокият послушник от родените Безстрашни.

- Ако много държиш да стъпиш върху натрошено стъкло, Юрая, давай! - озъбва му се тя. Въпреки това обаче, изключва фенерчето.

Вече съм осъзнала, че да си Безстрашен, отчасти означава да се стремиш да правиш нещата по-трудни за теб самия с цел да станеш независим. Няма нищо кой знае колко смело в това да се скиташ из тъмните улици без фенерче, но от нас се очаква да се справяме без чужда помощ, дори и тази на светлината. Очаква се да сме готови на всичко.

Това ми харесва. Защото може да дойде ден, когато няма да има никакви фенерчета, никакво оръжие или ръка, която да ни направлява. Искам да съм готова за този ден.

Сградите свършват точно при тресавището. Над него се издига ивица земя, върху която стърчи огромно бяло колело с десетки кабинки, провесени на равни разстояния. Виенското колело.

- Помислете само, хората навремето са се возели на това нещо. За забавление - казва Уил, клатейки глава.

- Значи по онова време всички трябва да са били от кастата на Безстрашните - казвам.

- Да бе, някаква саката версия на Безстрашните - изсмива се Кристина. - Виенското колело на Безстрашните няма да има кабинки. Просто всеки ще виси на ръце от него и на когото какъвто му е късметът.

Тръгваме по кея. Постройките от лявата ми страна са пусти, табелите им са избелели, а прозорците - затворени: всички признаци на изоставено място. Онези, които са го напуснали, са го направили по своя воля и за свое улеснение. Някои части в града не приличат на това място.

- Стиска ли ти да скочиш в тресавището? - обръща се Кристина към Уил.

- Само след теб.

Стигаме въртележката. Някои от дървените кончета са олющени и непощадени от времето, опашките им са отчупени, а седлата - натрошени на трески, Фор вади знамето от джоба си.

- До десетина минути другият отбор също ще си избере място - казва той. - Предлагам да използвате това време, за да си изработите стратегия. Може и да не сте всички от Ерудитите, но умствената подготовка е един от аспектите на вашата инициация. Това безспорно е и най-важната страна в нея.

Той има право. За какво ти е тренирано тяло, ако умът ти е плитък.

Уил взима знамето от Фор.

- Някои трябва да останат тук и да пазят, а останалите - да открият скривалището на противника - казва той.

- Брей! Така ли мислиш? - Марлийн издърпва знамето от ръката на Уил. - Кой те сложи начело, бе, трансфер?

- Никой - казва Уил. - Но все някой трябва да свърши тая работа.

- Може би трябва да наблегнем на отбранителната стратегия. Да ги изчакаме да дойдат тук и тогава да им видим сметката! - предлага Кристина.

- Така постъпват само женчовците - казва Юрая. - Гласувам за това всички да се пръснем. Знамето е скрито добре, така че няма защо да го пазим.

Всички започват да говорят в хор и от минута на минута гласовете им се извисяват все повече. Кристина защитава плана на Уил; послушниците, родени Безстрашни, гласуват за атака; и всички спорят кому се пада да вземе окончателното решение, Фор седи на крайчеца на въртележката, облегнат на крака на едно от дървените кончета. Очите му са вдигнати към небето, където няма нито една звезда, само пълната луна наднича през тънкия слой облаци. Мускулите на ръцете му са отпуснати, той е кръстосал длани зад врата си. Изглежда съвсем удобно разположен, въпреки пушката, преметната през рамо.

Затварям очи за секунда. Защо той успява така бързо да ме разсее? Налага се да се концентрирам.

Какво ли щях да кажа, ако можех да над викам гласовитата борба за надмощие зад гърба си? Няма как да действаме, докато не разберем местоположението па другия отбор. Възможно е да са навсякъде в радиус от три километра, макар че спокойно можем да изключим тресавището от тази територия. Така или иначе няма да ги открием, като спорим как да проведем издирването или колко души да пратим по петите им.

Трябва да огледаме местността от най-високото място.

Хвърлям поглед през рамо, за да се убедя, че никой не ме наблюдава. Никой не гледа към мен, затова поемам към виенското колело с леки тихи стъпки, като притискам с една ръка пушката към гърба си, за да съм безшумна.

Щом вдигам очи към най-високата точка на виенското колело, гърлото ми се свива. По-високо е, отколкото предполагах; толкова високо, че едва виждам кабинките на върха. Единственото предимство на това високо съоръжение е, че е проектирано да издържа на тежест. Ако се покатеря, поне няма да се катурне под мен.

Сърцето ми започва да бие ускорено. Наистина ли рискувам живота си за това - да спечеля любимата игра на Безстрашните?

Наоколо е толкова тъмно, че едва виждам останалите, но когато се взирам в огромните ръждясали подпори, които държат колелото, различавам стъпала. Всяка от подпорите е с широчината на раменете ми и стълбата няма перила, за които да се хвана, но все пак е по-добре да се качваш по стъпала, отколкото да се катериш по спиците на колелото.

Вкопчвам се в първото стъпало. То е тънко и толкова ръждясало, че може всеки момент да се разпадне в ръцете ми. Отпускам се с цялата си тежест на най-долната пречка, за да изпробвам здравината й, и даже подскачам, за да се уверя, че ще ме издържи. Усилието предизвиква болка, която прерязва ребрата ми и аз сгърчвам лице.

- Трис - произнася нисък глас зад мен. Странно, това не ме стряска. Сигурно защото се превръщам в една от Безстрашните и вече съм винаги нащрек. Или пък защото гласът му е приглушен, мек и почти гальовен. Каквато и да е причината, все пак поглеждам през рамо. Фор стои зад мен, преметнал пушката напряко през гърба си също като мен.

- Какво? - отвръщам.

- Дойдох да разбера дали знаеш какво вършиш.

- Търся по-високо място - казвам. - Според мен засега не правя каквото и да било.

Виждам как се усмихва в мрака.

- Добре. Идвам и аз.

За момент не казвам нищо. Той не ме гледа така, както понякога съм виждала да ме наблюдават Уил, Кристина или Ал - сякаш съм твърде малка и прекалено слаба, за да има полза от мен, което предизвиква тяхното съжаление. Но след като настоява да дойде с мен, значи все пак се съмнява в способностите ми.

- Ще се справя - казвам.

- Несъмнено! - откликва той. Не долавям сарказма в гласа му, но съм сигурна, че го има. Не може да е другояче.

Започвам да се катеря и когато се изкачвам на няколко крачки над земята, той също тръгва нагоре. Движи се по-бързо от мен и скоро ръцете му започват да се залавят за стъпалото, на което току-що съм стояла.

- Е, кажи сега! - обажда се той тихо, докато продължаваме да се катерим. Звучи така, сякаш е останал без дъх. -Според теб каква е целта на това упражнение. Имам предвид играта, не самото катерене.

Поглеждам надолу към паважа под нас. Сега изглежда много далеч, а не съм стигнала и една трета от височината. Над мен има платформа, точно под центъра на колелото. Тя е моята цел. Даже не ми се мисли как ще се спусна обратно. Лекият бриз, който полъхваше бузите ми долу, сега настойчиво ме блъска отстрани. Колкото по-високо се изкачвам, толкова по-силен ще става. Трябва да съм готова за това.

- Да се научим да градим стратегии - отговарям. - И вероятно да работим в екип.

- В екип, значи - повтаря той. Смехът засяда в гърлото му. Звучи по-скоро като трескаво дишане на човек, обзет от паника.

- Може и да греша - продължавам. - Май наистина работата в екип не е сред приоритетите на Безстрашните.

Сега вятърът става силен. Притискам се силно към бялата подпора на колелото, за да не падна, но това прави катеренето по-трудно. Долу под мен въртележката съвсем се е смалила. Едва виждам хората от моя отбор под тентата. Някои отсъстват - разузнавателният екип сигурно вече е потеглил.

- Това трябва да е един от приоритетите - обажда се Фор. - До неотдавна беше така.

Но аз не го слушам, защото височината ме замайва. Дланите вече ме болягп от стискане на металните пръчки на стълбата, коленете ми треперят, но не съм сигурна от какво точно. Не височината ме плаши - тя ме кара да се чувствам жива, пълна с енергия; всички органи, съдове и мускули в тялото ми трептят на една и съща честота.

После си давам сметка каква е причината. Той. Нещо в него ме кара да се чувствам така, сякаш всеки момент ще полетя надолу. Или ще се втечня. Или ще избухна в пламъци.

Ръката ми едва не изпуска следващото стъпало.

- Я ми кажи - проговаря отново той с пресекливо дишане, - каква е връзката според теб между това да градиш стратегии и... храбростта?

Въпросът ме подсеща, че всъщност той е мой инструктор и се очаква да науча нещо от всичко това. Пред луната минава облак и светлината й пробягва през ръцете ми.

- Ами... това те подготвя за действие - казвам най-накрая. - Щом усвоиш стратегиите, после може да ги използваш. - Чувам дишането му зад гърба си, шумно и бързо. -Добре ли си, Фор?

- Ти човек ли си, Трис? Да се покатериш толкова нависоко... - Той си поема дъх. - Това изобщо ли не те плаши?

Поглеждам към земята през рамо. Ако сега полетя надолу, ще загина на място. Но не мисля да падам.

Силен порив на вятъра ме удря отляво и премества надясно тежестта на тялото ми. Ахвам и се вкопчвам в стъпалата, загубила равновесие. Студената ръка на Фор обхваща единия от хълбоците ми, пръстите му откриват ивица гола кожа точно под ръба на тениската. Той стиска, задържа ме и внимателно ме отмества наляво, възстановявайки баланса ми.

Сега вече и на мен ми е трудно да дишам. Спирам за миг, впила поглед в ръцете си, с пресъхнала уста. Все още го усещам на мястото, където ме докосна, дългите и тесни пръсти на ръката му.

- Добре ли си? - тихо пита той.

- Да - отговарям, гласът ми звучи напрегнато.

Продължавам мълчаливо да се катеря, докато не стигам платформата. Ако се съди по неравните краища на металните прътове, тук навремето е имало парапет, който вече не съществува. Сядам и се примъквам към ръба, за да направя място за Фор. И без дори да се замисля, провесвам крака през ръба. Фор обаче се е свил, опрял е гръб о металната подпора и диша тежко.

- Страх те е от височини - казвам. - Как тогава си оцелял в лагера на Безстрашните?

- Абстрахирах се от този страх - отговаря той. - Когато взимам решения, се преструвам, че го няма.

Впивам поглед в него за секунда. Невъзможно е да се овладея. За мен има голяма разлика между това изобщо да не изпитваш страх и да действаш, независимо от страховете си, както прави той.

Явно твърде дълго съм го зяпала.

- Какво? - казва тихо.

- Нищо.

Отмествам очи и зарейвам поглед над града. Трябва да се съсредоточа. Изкачих се чак дотук, защото имах цел.

Градът е тъмен като катран, но дори и да имаше някаква светлина, пак нямаше да видя много надалече. Висока сграда препречва погледа ми.

- Не сме се изкачили достатъчно високо - казвам. Оглеждам се. Над мен се издигат препречени бели греди, скелетът на колелото. Ако се покатеря предпазливо, мога да стъпвам на подпората на колелото и кръстосаните метални прътове, за да се закрепя. Поне доколкото е възможно. - Аз продължавам нагоре - добавям и ставам на крака. Вкопчвам се в една от металните греди и се повдигам. Остра болка разкъсва натъртените ми ребра, но аз не й обръщам внимание.

- За бога, Дървената! - простенва той.

- Не е нужно и ти да идваш - казвам, впила поглед в плетеницата от метални решетки над главата си. Пъхам крак на пресечната точка на две от тях и се изтласквам нагоре, вкопчваОки се междувременно в следващата греда. За миг се залкглявам и сърцето ми бие така бясно, че не усещам нищо друго. Всяка мисъл, успяла да се процеди през неговите удари, пулсира в същия ритъм.

- Напротив - отговаря той.

Това си е чиста лудост и аз много добре го знам. Отклонение само на милиметър в погрешната посока, едно мигновено колебание и с мен е свършено. Жега нахлува в гърдите ми и аз се усмихвам, докато вкопчвам ръце в следващата греда. Изтласквам се нагоре, ръцете ми треперят, свивам крака под себе си и вече стоя на следващата греда. Когато се закрепвам, поглеждам надолу към Фор. Но вместо него, виждам земята под себе си.

Дъхът ми секва.

Представям си как тялото ми лети надолу, блъска се в металните греди и пропада; виждам потрошените си крайници върху паважа, също като сестрата на Рита, която не успя да уцели покрива, Фор се залавя за гредите с две ръце и се оттласква нагоре с лекота, сякаш се изправя в леглото си. Но на него не му е нито леко, нито удобно тук - всяко мускулче на ръцете му е изпъкнало. Глупаво е да мисля за това сега, когато съм на стотина крачки над земята.

Сграбчвам следващата метална греда, откривам друго място, където да закрепя крака си. Когато отново поглеждам към града, сградата вече не спира погледа ми. Изкачила съм се достатъчно нависоко, за да зърна очертанията на града върху небето. Повечето сгради са като черни силуети върху тъмносиния му фон, но червените светлини върху покрива на Цитаделата горят. Те примигват двойно по-бавно от ударите на сърцето ми.

Улиците между сградите приличат на тунели. В продължение на няколко секунди се взирам в мрака под мен - едва различавам границата между постройките, небето, улиците и полето. После виждам слаба мигаща светлинка.

- Видя ли това? - казвам, сочейки.

Когато стига непосредствено до мен, Фор престава да се катери и поглежда над рамото ми; брадичката му е точно до главата ми. Дъхът му гали ухото ми и на мен отново ми се завива свят, също както при изкачването по стълбата.

- Да - отговаря той и по лицето му се разлива усмивка. - Това идва откъм парка в края на кея. - фигури. Около парка е голо поле, но дърветата в него могат да послужат за прикритие. Явно и това не е достатъчно.

- Добре - казвам. Поглеждам през рамо към него. Толкова сме близо един до друг, че забравям къде се намирам; вместо това, забелязвам как ъгълчетата на устата му са извити надолу - също като моите - и виждам белега на брадичката му. - Хм - продължавам. После прочиствам гърлото си. - Започвай да се спускаш надолу! Аз идвам след теб.

Фор кима и тръгва надолу. Кракът му е толкова дълъг, че лесно намира място къде да стъпи и провира тяло между гредите. Дори в тъмното виждам зачервените му ръце, които треперят.

Пренасям тежестта си върху единия крак и стъпвам върху гредата под мен. Тя изпуква и полита надолу, удряйки се шумно в десетина други греди, докато не се стоварва на паважа. Увисвам на скелета на колелото, а краката ми се клатят във въздуха. От гърлото ми излиза задавен стон.

-Фор!

Правя опит да открия друга опора за краката си, но най-близката греда е на няколко крачки под мен, докъдето не мога да стигна. Дланите ми се потят. Спомням си как ги трия о крачолите на панталона преди Изборната церемония, преди шеста за установяване на наклонностите, преди всеки важен момент, който съм преживяла и едва успявам да потисна писъка си. Ще се изпусна. Ще се изпусна.

- Дръж се! - провиква се тои. - Само се дръж, имам нещо наум.

Той продължава да се спуска надолу. Движи се в погрешна посока - би трябвало да идва към мен, а не да се отдалечава. Поглеждам към дланите си, които толкова здраво стискат тънката решетка, че кокалчетата им са побелели. Пръстите ми са тъмночервени, почти лилави. Едва ли ще ме удържат още дълго.

Няма да изкарам още много.

Стискам очи. По-добре да не гледам. По-добре да се престоря, че това изобщо не се случва. Чувам как кецовете на Фор скърцат върху метала, стъпките му са бързи.

- Фор! - надавам вой. Може би си е отишъл. Може би ме е изоставил. Може би това е изпитание за моята издръжливост, за храбростта ми. Вдишвам през носа и издишвам през устата. Броя вдишванията и издишванията, за да се успокоя. Едно, две. Вдишване, издишване. „Хайде, Фор!" - е единствената ми мисъл, - „Хайде, направи нещо!"

После долавям нещо да стене и пука. Решетката, на която вися, се разклаща и аз крещя през стиснатите си зъби, докато се боря да се задържа.

Колелото се движи.

Въздухът свисти между китките и глезените ми, а вятърът бликва в силна струя. Отварям очи. Движа се -спускам се към земята. Разсмивам се на глас, обзета от истерия, докато паважът приближава все повече и повече. Но постепенно скоростта, с която се движа, се увеличава. Ако не успея да скоча навреме, кабинките и въртящото се колело ще повлекат тялото ми и тогава наистина ще умра.

Всяко мускулче в тялото ми се изопва до скъсване, докато се нося към земята. Когато вече виждам пукнатините по алеята, се пускам и тялото ми пада надолу с краката напред. Коленете ми се огъват под тежестта, разпервам ръце и се претъркулвам колкото се може по-далече. Бетонът на настилката издрасква лицето ми и аз се обръщам точно навреме, за да видя как една от кабинките се носи насреща ми като гигантска обувка, готова да ме смаже. Претъркулвам се отново и дъното на кабинката охлузва рамото ми.

Спасена съм.

Скривам лицето си в длани. Не се и опитвам да стана. Сигурна съм, че ако го направя, ще се свлека обратно на земята. Чувам стъпки и ръцете му обхващат китките ми. Оставям го да ми открие очите.

Той плътно обгръща едната ми длан с двете си ръце. Топлината на кожата му прогонва от пръстите ми болката от стискането на металната греда.

- Добре ли си? - пита, сплел здраво ръце в моите.

-Да.

Той избухва в смях.

След секунда и аз се разсмивам. Подпирам се на свободната си ръка и сядам. Давам си сметка колко сме близо един до друг - най-много на десетина сантиметра разстояние. Въздухът между нас е наситен с електричество. Ще ми се да сме още по-близо.

Той става и ме вдига на крака. Колелото продължава да се върти, предизвиквайки вятър, който отвява косата ми назад.

- Можеше да ми кажеш, че виенското колело все още работи - казвам. Опитвам се гласът ми да звучи нормално.

- Тогава изобщо нямаше да ни се налага да се катерим.

- Щях да ти кажа, ако знаех - отговаря той. - Но не можех да те оставя просто да висиш там и рискувах. Хайде, време е да им отмъкнем знамето!

Фор се поколебава за момент, после хваща ръката ми, пръстите му се сключват от вътрешната страна на лакътя ми. Ако бяхме в друга каста, той щеше да ми остави време да се съвзема, но той е от Безстрашните, затова ми се усмихва и тръгва към въртележката, където хората от нашия отбор охраняват знамето. А аз подтичвам и куцукам покрай него. Все още се усещам слаба, но умът ми работи на пълни обороти, особено сега, когато ръката му ме е обгърнала.

Кристина е кацнала върху едно от кончетата на въртележката, дългите й крака са кръстосани, а едната й ръка е стиснала пръта, който държи пластмасовото животно изправено. Знамето ни е зад нея, проблясващ в мрака триъгълник. Още трима послушници, родени Безстрашни, са се пръснали между очуканите и мръсни фигури. Единият е поставил ръка върху главата на кончето и издрасканите очи на животното ме гледат през неговите пръсти. Най -голямата от Безстрашните седи на крайчеца на въртележката и почесва с пръст веждата си, продупчена с пиърсинги на четири места.

- Къде отидоха останалите? - пита Фор.

Изглежда не по-малко развълнуван от мен, очите му са широко отворени и преливат от енергия.

- Вие ли пуснахте колелото? - пита най-голямото момиче. - Какви ги вършите, бе, хора? Вместо да си правите този труд, можехте просто да извикате: „Хей, ние сме тук! Елате и ни хванете!". - Тя клати глава. - Ако и тая година изгубя, срамът ще бъде направо непоносим. Три поредни години!

- Колелото не е важно сега - казва Фор. - Ние знаем къде са те.

- Ние? - повтаря Кристина, местейки поглед от Фор към мен и обратно.

- Точно така, докато вие се помайвахте, Трис се изкатери на виенското колело, за да се огледа за другия отбор - обяснява той.

- И какво правим сега? - пита през прозявка един от послушниците, роден Безстрашен.

Фор ме поглежда. Погледите на останалите послушници, включително и на Кристина, бавно се отместват от него към мен. Помръдвам рамене, готова да ги вдигна и да кажа, че не знам, но после представата за кея, опнат пред мен, изниква в съзнанието ми. Озарява ме идея.

- Разделяме се на две - казвам. - Четирима от нас отиват от дясната страна на кея, трима - наляво. Другият отбор е в парка в края на кея, така че групата от четирима души напада, докато останалите трима се промъкват покрай тях и отиват да пленят знамето им.

Кристина ме гледа така, сякаш ме вижда за първи път. Не я виня.

- Добре звучи - казва най-голямото момиче и пляска с ръце. - Нека тази нощ победим, става ли?

Кристина идва с мен в групата, която се отделя надясно, заедно с Юрая, чиято усмивка изглежда искрящо бяла на фона на бронзовата му кожа. Досега не съм забелязала, че има татуирана змия зад ухото. Втренчвам се за момент в опашката й, която се вие около меката част, но Кристина хуква напред и аз трябва да я догоня.

Налага се да тичам два пъти по-бързо, за да нагодя късите си крачки към дългите й крака. Докато препускаме, си давам сметка, че само на един от нас е писано да грабне знамето и ще бъде без значение, че именно моят план и информацията, с която се сдобих, са причината за победата, ако не го пленя именно аз. Макар едва да си поемам дъх, започвам да тичам още по-бързо и скоро съм по петите на Кристина. Притискам пушката към тялото си и държа пръста си готов на спусъка.

Стигаме края на кея и аз стискам зъби, за да не ме издаде шумното дишане. Забавяме ход и стъпките ни вече не вдигат толкова силен шум, затова пак се оглеждам за примигващата светлинка. Сега, когато съм на земята, тя е много по-силна и лесно се забелязва. Посочвам я, Кристина кимва и тръгва към нея.

В следващия миг дочувам толкова силен вой, че подскачам. Долавям въздушните експлозии при изстрелването на топчетата с боя и тяхното пръскане, когато достигат целта. Нашият отбор е нападнал, противникът тича насреща ни и знамето е останало почти неохранявано. Юрая се прицелва и улучва последния от охранителите в бедрото. Охранителят, ниско момиче с пурпурна коса, гневно запраща пушката си на земята.

Спринтирам, за да настигна Кристина. Знамето виси от един клон, високо над главата ми. И двете с Кристина посягаме към него.

- Хайде, Трис! - казва тя. - Ти и без това си героят на деня. Пък и знаеш, че не можеш да го стигнеш.

Тя ме поглежда покровителствено като човек, наблюдаващ дете, което се прави на възрастен, и дръпва знамето от клона. После, без да ме погледне, се извръща и надава победоносен вик. Гласът на Юрая се присъединява към нейния и аз дочувам хор от още четири гърла, които крещят в далечината.

Юрая ме тупа по рамото, а аз се опитвам да забравя как ме погледна Кристина. Може пък да има право - днес аз вече се доказах. Не искам да съм алчна; не искам да приличам на Ерик и да се страхувам от силата на другите.

Победоносните викове стават заразителни и аз също надигам глас, тичайки към съотборниците си. Кристина е вдигнала високо знамето, всички се трупат около нея и се вкопчват в ръката й, за да го вдигнат още по-нагоре. Няма как да се добера до нея, затова ухилена заставам настрани.

Една ръка докосва рамото ми.

- Добра работа - тихо казва Фор.

- Направо не мога да повярвам, че пропуснах това! - клати глава Уил. Вятърът, който нахлува през отворената врата на вагона, разпилява косата му във всички посоки.

- Вие свършихте много важна работа, като не ни се пречкахте из краката - казва Кристина, сияеща.

Ал простенва.

- Защо трябваше да съм в другия отбор?

- Защото животът е несправедлив, Албърт. И целият свят е в заговор срещу теб - подмята Уил. - Ей, я дайте пак да погледна знамето!

Питър, Моли и Дрю седят в ъгъла срещу останалите. Гърдите и гърбовете им са опръскани със синя и розова боя, а видът им е посърнал. Приказват си тихо и крадешком поглеждат към нас, особено към Кристина. Това е единствената полза да не държа знамето в момента - поне не съм под нечий прицел. Поне не повече от обикновено.

- Значи ти се покатери по виенското колело, така ли -обажда се Юрая. Той с клатушкане прекосява вагона и сяда до мен. Марлийн, момичето с кокетната усмивка, идва след него.

- Да - казвам.

- Много хитро от твоя страна. Направо... като Ерудит - включва се Марлийн. - Аз съм Марлийн.

- Трис - представям се. В къщи сравнението с Ерудит звучеше обидно, но тя го казва като комплимент.

- Знам коя си - казва тя. - Няма как да не запомниш името на първия скочил.

Сякаш са минали години, откакто скочих от върха на стъклената сграда в униформата си на Аскет, направо десетилетия.

Юрая вади едно от топчетата с боя в пушката си и го стиска между палеца и показалеца. Влакът се люшва наляво и той се опира на мен, пръстите му мачкат топчето, докато струя розова боя с гадна миризма не опръсква лицето ми.

Марлийн се залива от смях. Бавно изтривам боята от лицето си, после я размазвам върху бузата му. Във вагона се разнася миризма на рибено масло.

- Ей! - Той отново стиска топчето срещу мен, но дупката не е насочена както трябва и боята се изстрелва в устата му. Юрая се дави и пресилено кашля.

Избърсвам лицето си с ръкав и се смея толкова силно, че чак коремът ме заболява.

Ако животът ми оттук нататък ще бъде все такъв: бурен смях, дръзки действия и приятна умора, която изпитваш след тежък, но ползотворен ден, тогава ще съм доволна. Докато Юрая чегърта езика си с пръсти, осъзнавам, че единственото, което се иска от мен, е да издържа инициацията, а после ще управлявам сама живота си.