Дивергенти

33

Търся начин да остана насаме с Тобиас след обявяване на класирането, но около него се е събрала гъста тълпа от послушници и членове, а триумфът им е толкова бурен, че го отнася надалече от мен. Решавам да се измъкна от спалното, щом всички заспят, за да го открия. Преодоляването на зоната на страха обаче така е изцедило силите ми, че скоро се унасям.

Събужда ме скърцането на пружина и тътренето на крака. Прекадено е тъмно, за да видя ясно какво става, но когато очите ми свикват с мрака, забелязвам Кристина да завързва връзките на обувките си. Отварям уста да я попитам какви ги върши, но в същия момент съзирам в другия край на помещението Уил да навлича ризата си. Всички останали са будни, но никой не гъква.

- Кристина! - изсъсквам. Тя не гледа към мен, затова я хващам за рамото и я разтърсвам. - Кристина!

Тя обаче продължава да завързва връзките на обувките си.

Сърцето ми се свива, когато виждам лицето й. Очите й са отворени, но с празен поглед, а лицевите мускули - отпуснати. Тя се движи с полуотворена уста, без да гледа къде върби - не е будна, но изглежда сякаш е. Всички останали са като нея.

- Уил? - викам го, прекосявайки стаята. Щом приключват с обличането, всички послушници се подреждат един до друг. После тръгват навън, марширувайки в колона. Хващам ръката на Уил, за да го спра, но той продължава да върви напред. Стискам зъби и го тегля с всички сили, забивайки пети в пода. Той просто ме повлича със себе си.

Всички те са сомнамбули.

Започвам трескаво да търся обувките си. Не мога да остана тук сама. Завързвам ги бързешком, намятам якето и хуквам навън, настигам бързо колоната послушници и изравнявам крачка с тях. Трябват ми няколко секунди, за да осъзная, че се движат в съвършен синхрон - стъпка с един и същи крак напред, мах с една и съща ръка назад. Старая се да им подражавам, доколкото мога, но този ритъм е твърде странен за мен.

Маршируваме към Ямата, но при входа й първите от колоната завиват наляво. Макс стои в коридора и ни наблюдава. Сърцето ми започва да блъска в гърдите и аз се опитвам да наподобя празния поглед на останалите. Втренчвам се пред себе си, съсредоточена в ритъма на стъпката. Тялото ми се напряга като пружина, когато минавам покрай него. Той ще разбере. Ще усети, че не съм с приспано съзнание като останалите и с мен ще се случи нещо лошо, знам си го.

Тъмните очи на Макс се плъзгат над мен.

Изкачваме се по някакви стъпала и продължаваме в си-щия ритъм последователно по четири коридора. Последният преминава в огромна пещера. Вътре има тълпа от Безстрашните.

Виждам дълга редица маси с някакви черни купчини върху тях. Не успявам да различа какво е, докато не наближавам съвсем. Оръжие.

Разбира се. Ерик каза, че всеки един от Безстрашните е бил инжектиран вчера. Затова сега кастата се състои само от лунатици, послушни и обучени да убиват. Съвършените войници.

Взимам пистолет, кобур и колан също като Уил, който върви точно пред мен. Опитвам се да повтарям неговите движения, но не мога да предвидя какво ще направи в следващия момент, затова се суетя повече, отколкото би ми се искало. Стискам зъби. Остава да разчитам на това, че никой не ме гледа.

Щом се въоръжавам, тръгвам подир Уил и останалите послушници към изхода.

Не мога да участвам във война срещу Аскетите, срещу семейството си. По-добре да умра. Зоната на страха доказа това. Пред мен няма голям избор. Постепенно планът ми се избистря. Трябва да се преструвам, докато стигна колкото може по-близо до сектора на Аскетите в града. Ще спася семейството си. Без значение какво ще стане след това. Залива ме вълна на облекчение.

Колоната послушници върви по тъмен коридор. Нито виждам Уил пред себе си, нито по-напред от него. Кракът ми среща нещо твърдо, политам напред и разпервам ръце. Коляното ми се удря в ръб - стъпало. Изправям се. Толкова съм напрегната, че чак зъбите ми тракат. Не са забелязали това. Прекалено тъмно е. За бога, дано наистина е достатъчно тъмно.

Когато стълбището завива, в пещерата нахлува светлина и аз най-после мога пак да различа раменете на Уил пред себе си. Съсредоточавам се да вляза в неговия ритъм, когато стигаме върха на стълбището и преминаваме покрай друг от лидерите на Безстрашните. Сега вече знам кои са истинските водачи, защото те единствени са будни.

Е, не са съвсем единствените. Сигурно и аз съм будна, защото съм Дивергент. Щом е така, тогава и Тобиас трябва да е буден. Освен ако не съм се заблудила за него.

Трябва да го открия.

Заставаме край железопътната линия в редица, която се простира чак докъдето стига периферното ми зрение. Влакът спира пред нас, вратите на всички вагони са отворени. Един по един всичките ми приятели от послушниците се качват във вагона отпред.

Не мога да обърна глава, за да потърся Тобиас в навалицата, но скришом поглеждам встрани. Лицата отляво са ми непознати. На няколко крачки вдясно от мен обаче забелязвам високо момче с късо подстригана коса. Може и да не е той, няма как да сьм сигурна, но не трябва да изпускам удобния случай. Нямам представа как да се добера до него, без да привлека вниманието върху себе си. Но трябва някак да го настигна.

Вагонът пред нас се напълва и Уил се отправя към следващия. Това ми дава идея и вместо да спра, когато той спира, се промъквам още няколко крачки надясно. Всички наоколо са по-високи от мен, телата им ще ме прикриват. Правя още една крачка вдясно, стискайки зъби. Прекалено много движения. Ще ме хванат. „Моля ви, не ме хващайте!

Един от членовете на Безстрашните с празен поглед подава ръка на момчето пред мен, то я поема, но движенията и на двамата са като на роботи. Стискам подадената ми ръка, без да поглеждам нагоре и се качвам във вагона.

Изправям се и се озовавам лице в лице с онзи, който ми помогна да се кача. Очите ми отскачат нагоре само за секунда, за да го огледам. Тобиас, със същия празен поглед като всички останали. Нима съм сбъркала и той не е Дивергент? Сълзи напират в очите ми, но аз ги преглъщам и се дръпвам от него.

Около мен се трупат и други, заставаме в четири ре-диии, рамо до рамо. После се случва нещо странно - нечии пръсти се преплитат с моите и една длан опира вътрешността на ръката ми. Тобиас, хванал ръката ми.

Тялото ми се съживява от прилива на енергия. Стискам ръката му и той ми отвръща със същото. Той е буден. Права бях.

Изгарям от желание да го погледна, но се насилвам да стоя мирно и да гледам право напред, докато влакът потегля. Той бавно движи палеца си в кръг по дланта ми. Иска да ме успокои, но вместо това ме напряга още повече. Имам нужда да поговоря с него. Имам нужда да го погледна.

Не виждам накъде тръгва влакът, защото момичето пред мен е много високо. Гледам втренчено в тила й и се концентрирам върху ръката на Тобиас в моята, докато колелата не започват да скърцат по релсите. Нямам представа колко време съм стояла така, но гърбът ме боли, значи е било доста дълго. Спирачките на влака стържат, докато спира. Сърцето ми блъска в гърдите толкова силно, че ми е трудно да дишам.

Малко преди да скочим от вагона, с периферното зрение виждам Тобиас да обръща глава към мен и крадешком го поглеждам. Тъмните му очи ме гледат настойчиво и той казва:

- Бягай!

- Семейството ми - прошепвам.

После продължавам да гледам право пред себе си и ко-гато идва моят ред, скачам от вагона. Тобиас върви пред мен. Трябва да се концентрирам в тила му, но улиците, по които минаваме, са ми познати и постепенно преставам да обръщам внимание на колоната Безстрашни отпред. Минавам покрай мястото, откъдето на всеки шест месеца заедно с майка ми взимахме нови дрехи за семейството; ето я спирката на автобуса, където навремето сутрин го чаках за училище; тротоарът е толкова разбит, че двамата с Кейлъб трябваше да играем на прескочи кобила, за да стигнем от другата страна.

Сега всичко е съвсем различно. Сградите са пусти и тъмни. По улиците гъмжи от войска на Безстрашните, която марширува в отсечен ритъм, с изключение на офицерите, застанали на всеки стотина метра. Те ни наблюдават как преминаваме или пък на групички обсъждат нещо. Няма признаци да се държат по-особено. Наистина ли са дошли да воюват?

Изминавам близо километър, преди да открия отговора на този въпрос.

Дочувам пукотевица. Не мога да се огледам, за да разбера откъде идва звукът, но колкото по-нататък вървя, толкова по-силен и остър става той. Най-накрая различавам изстрели от оръжие. Стискам челюсти. Трябва да продължавам да вървя, трябва да гледам право пред себе си.

Някъде напред забелязвам въоръжена жена от Безстрашните да блъска на колене мъж със сиви дрехи. Разпознавам човека - той е един от членовете на съвета. Жената вади пистолет от кобура и с празен поглед стреля в тила на мъжа.

Жената има сив кичур в косата. Това е Тори. Едва не се свличам на земята.

„Продължавай да вървиш!" Очите ми смъдят. „Продължавай да вървиш!"

Минаваме с маршова стъпка покрай Тори и падналия член на съвета. Едва не се разридавам, когато прекрачвам главата му.

После войниците пред мен спират и аз правя същото. Гледам да стоя неподвижно. Единственото ми желание е да открия Джанийн, Ерик и Макс и да ги застрелям. Ръцете ми треперят, невъзможно е да ги овладея. Дишам учестено само през носа.

Пореден изстрел. С ъгълчето на дясното си око забелязвам как някакво сиво петно пада на паважа. Ако продължава така, няма да остане нито един от Аскетите.

Войниците на Безстрашните изпълняват безпрекословно неизречените заповеди, без колебание и без въпроси. Водят група Аскети към една от близките сгради, сред тях има и деца. Море от войници в черно охранява входа. Единствените, които не различавам сред множеството, са лидерите на Аскетите. Може би всички те са вече мъртви.

Един по един войниците на Безстрашните преди мен поемат в една или друга посока, за да изпълнят някаква заповед. Скоро ръководителите ще забележат, че каквито и сигнали да приемат останалите, аз не ги получавам. Какво ще правя, когато това се случи?

- Ама че яко! - възкликва мъжки глас отдясно. Зървам кичур дълга мазна коса и сребърни халки. Ерик. Той ме мушка с показалец в бузата и аз едва се удържам да не блъсна ръката му.

- Наистина ли не ни виждат? Нито ни чуват? - пита женски глас.

- Напротив, могат да виждат и да чуват. Но не възприемат по същия начин онова, което виждат или чуват - обяснява той. - Получават команди от нашите компютри посредством предавателите, които им инжектирахме... - При тези думи той притиска пръст в шията ми на инжектираното място, за да й го покаже. „Стой мирно! - казвам си. Мирно, мирно, мирно!" - И ги изпълняват безпрекословно.

Ерик прави крачка встрани и ухилен се надвесва към лицето на Тобиас.

- Ето това вече е красота - казва. - Легендарният Фор.

Вече никой няма да си спомня, че съм бил на второ място, нали? И никой повече няма да ме пита: „Какво е да си минал инициацията с човек, който има само четири страха. -Той измъква пистолета си и го опира в дясното слепоочие на Тобиас. Пулсът ми бие до пръсване в черепа. Не може да стреля, няма да го направи. Ерик вирва глава.

- Мислиш ли, че някой ще обърне внимание, ако го застрелят при нещастен случай?

- Давай да вървим! - казва жената, в гласа й звучи отегчение. Явно и тя е от водачите на Безстрашните, щом има правото да даде разрешение на Ерик. - Той вече е никой.

- Жалко, че не прие предложението на Макс, Фор. Жалко за теб, разбира се - тихо процежда Ерик, докато зарежда куршум в цевта.

Дробовете ми горят, сдържам дъха си близо минута. С ъгълчето на окото забелязвам ръката на Тобиас да помръдва, но моята вече е на пистолета. Опирам дулото в челото на Ерик. Очите му се разширяват, чертите на лицето му се отпускат и за миг той изглежда като останалите войници сомнамбули на Безстрашните.

Показалецът ми се свива около спусъка.

- Дръпни пистолета от главата му - казвам.

- Няма да ме застреляш - отговаря Ерик.

- Това е любопитна теория - отвръщам. Но наистина не съм способна да го убия, не мога. Стискам зъби и отпускам ръката си, прострелвайки крака на Ерик. Той изкрещява и стиска крака си с две ръце. В мига, в който пистолетът вече не е насочен в главата му, Тобиас вади своето оръжие и стреля в крака на спътницата на Ерик. Не чакам да видя дали я е улучил. Грабвам ръката на Тобиас и побягвам.

Ако успеем да стигнем до пряката, ще изчезнем между сградите и няма да могат да ни открият. Остава ни да изминем около двеста метра. Чувам стъпки зад нас, но не се обръщам. Тобиас сграбчва ръката ми и силно я стиска, дърпайки ме напред, по-бързо, отколкото някога съм тичала в живота си; по-бързо, отколкото изобщо мога да тичам. Препъвам се подир него. Чувам изстрел.

Болката е остра и внезапна, започва от рамото и пуска електрически стрели по цялото ми тяло. Викът засяда в гърлото ми и аз падам, бузата ми се охлузва о паважа. Вдигам глава, забелязвам коленете на Тобиас край мен и крещя:

- Бягай!

Когато ми отговаря, гласът му е спокоен и тих:

- Няма.

След секунди сме обкръжени, Тобиас ми помага да стана, поемайки тежестта на тялото ми. Болката замъглява погледа ми. Войниците на Безстрашните са ни наобиколили с насочено оръжие.

- Дивиргенти - казва Ерик, застанал на куц крак. Лицето му е бяло като платно. - Предайте оръжието!