Дивергенти

28

Плътно се загръщам в якето. Доста дълго стоях навън. Бледото слънце огрява лицето ми и аз наблюдавам парата от дъха си във въздуха.

Е, поне едно нещо свърших: убедих Питър и приятелчетата му, че вече не сьм заплаха за тях. Сега просто трябва да се подсигуря, че когато утре премина през моята зона на страха, ще им дам да разберат колко са сгрешили. До вчера провалът изглеждаше немислим. Днес обаче не съм толкова сигурна.

Прокарвам пръсти през косата си. Сълзливото ми н^ строение се е изпарило. Сплитам косата си на плитка и я завързвам с ластичето, което е на китката ми. Сега вече пак съм си аз. Само от това имам нужда: да помня коя съм. Аз съм тази, която няма да позволи някакви незначителни подробности от рода на момчета и надвиснала смъртна заплаха да я отклонят от пътя й.

Разсмивам се и клатя глава. Това ли съм аз наистина?

Дочувам свирката на влака. Железопътните релси заобикалят лагера на Безстрашните и се изгубват в неизвестна посока, където погледът ми не стига. Къде ли е началото им? Къде свършват? Какъв ли е светът отвъд тях? Тръгвам към линията.

Искам да се върна у дома, но това е невъзможно. Ерик ни предупреди да не демонстрираме особена привързаност към родителите в Деня за свиждане. Значи, ако сега се върна у дома, това ще бъде предателство към Безстрашните. Не мога да си го позволя. Но той не ни забрани да се срещаме с хора от други касти, с изключение на онази, от която сме дошли. А майка каза да навестя Кейлъб.

Знам, че не ми е позволено да напускам лагера без придружител. Въпреки това, не мога да се овладея. Крача все по-бързо и по-бързо, докато накрая вече тичам. Движейки ритмично ръце, бягам заедно с последния вагон, докато не успявам да се хвана за дръжката и да се метна вътре, кривейки лице от болката, пронизала нараненото ми тяло.

Озовала се веднъж във вагона, лягам по гръб край вратата и гледам как лагерът на Безстрашните се изгубва някъде далече зад мен. Не искам да се връщам там. Ако реша да избягам и да стана безкастова, това ще бъде най-смелата постъпка в живота ми. Днес обаче се чувствам като истинска страхливка.

Въздухът свисти около тялото ми и се провира между пръстите. Провесила съм ръка през ръба на вагона и тя сече насрещния вятър. Не мога да се върна у дома, но мога да открия частица от него. Кейлъб присъства във всеки от детските ми спомени, той е част от мен самата.

Влакът намалява ход, наближавайки центъра на града. Сядам, за да видя как ниските къщи се превръщат във все по-високи постройки. Ерудитите обитават огромните каменни сгради, които се издигат над тресавището. Хващам се за дръжката и се надвесвам извън вагона, колкото да видя накъде водят релсите. Железопътната линия се спуска почти на нивото на улицата, преди да завие на изток. Вдишвам миризмата на мокър паваж и тиня.

Влакът слиза надолу и забавя скорост. Тогава скачам. Краката ми изтръпват от удара и аз правя няколко крачки напред, за да запазя равновесие. Тръгвам по средата на улив цата, отиваща на юг, към тресавището. Голата земя пред мен се простира докъдето поглед стига. Кафява равнина, която някъде далече среща хоризонта.

Завивам наляво. Сградите на Ерудитите се мержелеят пред мен, мрачни и непознати. Как ли ще открия Кейлъб там?

Ерудитите протоколират всичко, това е в природата им. Все някъде трябва да пазят списъците на техните послушници. Все някой има достъп до тези списъци, аз само трябва да ги открия. Оглеждам сградите. По силата на логиката централната постройка сигурно е най-важната. Значи трябва да започна от нея.

Навсякъде гъмжи от членове на кастата. Според правилата на Ерудитите всеки от тях трябва да има поне едно синьо нещо по дрехите. Синият цвят стимулира отделянето на успокояващи хормони в мозъка, а „спокойният ум е ясен ум". Този цвят е и отличителен за цялата каста. Сега ми се вижда прекалено ярък. Напоследък съм свикнала с приглушена светлина и тъмни дрехи.

Очаквам да ми се наложи да си пробивам път с лакти през навалицата и, както обикновено, на всяка крачка да мърморя „Простете!", но се оказва, че не е необходимо. Откакто сьм една от Безстрашните, вече всички ме забелязват. Тълпата ми прави път и очите им ме проследяват, докато отминавам. Свалям ластичето от плитката си и разтърсвам глава, преди да мина през централния вход.

Затварям вратата след себе си и вдигам глава. Помещението е огромно, тихо и мирише на покрити с прах книги. Паркетът на пода скърца под краката ми. По протежение на цялата стена са наредени книжни шкафове, но изглежда служат само за украса, защото масите в средата на помещението са заети от компютри и никой не чете книги.

Всички са се втренчили в мониторите с напрегнати, съсредоточени погледи.

Трябваше да се досетя, че централната сграда на Ерудитите е библиотека. Един портрет на отсрещната стена привлича вниманието ми. Два пъти е по-висок от мен и четири пъти по-широк, а на него е нарисувана привлекателна жена с бледосиви очи и очила - Джанийн. При вида й сякаш пламък опърля гърлото ми. Представителят на Ерудитите - именно тя е автор на доклада срещу баща ми. Не ми хареса още откакто баща ми започна своите тиради по време на вечеря, а сега направо я мразя.

Под портрета има гравирана плоча с надпис: „Знанието води към благоденствие".

Благоденствие. За мен тази дума носи негативен смисъл. Аскетите я използват, за да опишат прекаленото самоугаждане.

Как стана така, че Кейлъб избра да бъде един от тези хора? Всичко - и онова, което правят, и онова, към което се стремят - е погрешно. Но и той сигурно мисли същото за Безстрашните.

Приближавам към писалището под портрета на Джанийн. Младият мъж зад него изобщо не вдига поглед, докато казва:

- С какво мога да ви бъда полезен?

- Търся един човек - отговарям. - Името му е Кейлъб. Знаете ли къде мога да го открия?

- Не ми е разрешено да давам лична информация - отвръща вежливо той, докато трополи с пръсти по екрана пред себе си.

- Той ми е брат.

- Не ми е разре...

Удрям с длан върху писалището, той трепва, губи концентрация и ме поглежда над очилата. Всички глави се обръщат към мен.

- Повтарям - гласът ми реже като нож, - че търся един човек. Той е послушник тук. Не може ли поне да ми кажете къде да го открия?

- Беатрис? - произнася глас зад мен.

Обръщам се и пред мен стои Кейлъб с книга в ръка. Косата му е пораснала и вече покрива ушите. Носи синя тениска и очила с правоъгълни рамки. Въпреки че изглежда като напълно непознат и на мен вече не ми е позволено да го обичам, аз се втурвам към него и го прегръщам с всичка сила.

- Имаш татуировка - казва. Гласът му е приглушен.

- Ти имаш очила - отвръщам. Отстъпвам назад и при-свивам очи. - Зрението ти е отлично, Кейлъб, защо ти е това?

- Ами... - Той хвърля поглед към масите наоколо. - Хайде, ела да излезем навън!

Напускаме сградата и пресичаме улицата. Трябва да подтичвам, за да го настигна. Срещу централата на Ерудитите някога е имало парк. Сега просто му казват „Милениум" - ивица гола земя и няколко ръждясали метални статуи; едната е абстрактна и представлява посребрен мамут; другата има формата на бобено зърно и до нея приличам на джудже.

Спираме на бетонната площадка край металното бобено зърно, наоколо са насядали на малки групи Ерудити, които четат книга или вестник. Кейлъб сваля очилата и ги пъха в джоба, после прокарва пръсти през косата си. Очите му неспокойно отбягват моя поглед. Сякаш се срамува от нещо. Сигурно и аз би трябвало да се засрамя. Татуирана съм, с разпусната коса и нося прилепнали към тялото дрехи. Въпреки това, не ме е срам.

- Какво търсиш тук? - пита.

- Исках да се върна у дома - казвам, - а ти си част от него.

Той стиска устни.

- Не изглеждаш особено доволен от срещата - добавям.

- Направо загубих ума и дума при вида ти - казва той и слага ръце на раменете ми. - Нали знаеш, че това не е разрешено. Такива са правилата.

- Хич не ми пука - казвам. - Изобщо не ме е грижа, разбра ли?

- А би трябвало. - Гласът му е ласкав, но в очите му пак се появява познатият неодобрителен поглед. - Ако беше на мое място, нямаше да искаш да се забъркваш в неприятности със сегашната ти каста.

- Това пък какво трябва да значи?

Но аз знам съвсем точно какво означава това. За него моята нова каста е най-безмилостната от петте, нищо повече.

- Просто не искам да си навлечеш беда. И няма нужда да беснееш срещу мен - казва той и накланя глава. - Какво се е случило с теб?

- Нищо. С мен нищо не е станало. - Затварям очи и се почесвам по врата. Дори да можех да му обясня всичко, нямаше да го направя. Не мога дори да помисля за това.

- Смяташ ли...? - Той забива поглед във върховете на обувките си. - Смяташ ли, че си направила правилния избор?

- Не мисля, че има такъв - отговарям. - Ами ти?

Той се озърта. Хората, които минават покрай нас, ни зяпат. Погледът му пробягва по лицата им. Все още е притеснен, но причината може би не съм аз. Сигурно е заради тях. Хващам го за ръката и го повличам под арката на бобеното зърно. Влизаме в кухата му утроба. Виждам отражението си навсякъде, обрамчено от овала на извитите повърхности, проядено от ръждиви петна и мърсотия.

- Какво става? - питам, хващайки двете му ръце. Досега не бях забелязала тъмните кръгове около очите му. - Какво не е наред?

Кейлъб опира длан в металната повърхност. В отражението главата му е малка и сплескана от едната страна, а ръката му сякаш е огъната назад. М оето отражение е дребно и дундесто.

- Става нещо голямо, Беатрис. Нещо страшно се е объркало. - Очите му са огромни и оцъклени. - Не знам точно какво се случва, но хората постоянно сноват напред-назад, говорят шепнешком, а Джанийн всеки ден държи речи за това колко корумпирани са Аскетите, само за това говори.

- Ти вярваш ли й?

- Не. Май не. Аз не... - Той клати глава. - Вече не знам в какво да вярвам.

- Напротив, знаеш - казвам остро. - Ти много добре знаеш кои са родителите ни. Познаваш и нашите приятели. Или мислиш, че бащата на Сюзън е корумпиран?

- Че какво знам аз? Какво стигаше до мен? На нас не ни позволяваха да задаваме въпроси, Беатрис; не ни позволяваха да познаваме нещата отвътре. Докато тук... - Той вдига очи и в плоската окръжност на огледалото точно над нас забелязвам дребните ни фигурки с размера на пръст. Това, мисля си, е истинският ни образ: отраженията ни са толкова нищожни, колкото сме и самите ние в действителност. - Тук всеки има свободен достъп до информацията - продължава той. - И тя винаги е на разположение.

- Това не е кастата на Прямите. Тук има и лъжци, Кейлъб. Също така има много умни хора, които знаят как да те манипулират.

- Мислиш ли, че нямаше да разбера, ако някой ме манипулира?

- Ако са толкова умни, колкото ги мислиш, тогава няма как да разбереш. Даже няма да се усетиш.

- Сама не знаеш какви ги плещиш - казва той и клати глава.

- Да, бе. Как изобщо може да знам какво представлява една корумпирана каста. Аз просто преминавам през своята инициация при Безстрашните, за бога - отвръщам. -Поне си давам сметка от какво съм част, Кейлъб. А ти предпочиташ да забравиш онова, което знаем още от раждането си - че тези хора са алчни и арогантни и доникъде няма да те доведат.

- Мисля, че трябва да си вървиш, Беатрис. - Гласът му става твърд.

- С удоволствие - отговарям. - А, не че има някакво значение, но майка каза да ти предам да проучиш серума за симулация.

- Значи си я видяла? - Той изглежда огорчен. - Тя защо не...

- Защото Ерудитите вече не допускат Аскети в техния лагер. Тази информация не е ли стигнала до теб?

Стрелвам се покрай него, изхвърчавам от огледалната пещера и тръгвам по тротоара. Не трябваше да напускам лагера на Безстрашните. Сега там се чувствам като в свой дом. Поне оттук изглежда така, там съвсем ясно си давам сметка къде се намирам - върху плаващи пясъци.

Тълпата по тротоара оредява и аз вдигам поглед, за да разбера каква е причината. На няколко крачки пред мен стоят двама Ерудити със скръстени ръце.

- Извинете - казва единият, - но ще трябва да дойдете с нас.

Единият върви толкова плътно след мен, че усещам дъха му във врата си. Другият ме въвежда в библиотеката и тръгва по коридора към асансьорите. Подът извън централната зала е от бели теракотени плочки, а стените излъчват светлина като тавана в стаята за тестване на наклонностите. Сиянието им се отразява в сребристата врата на асансьора и аз присвивам очи, за да мога да виждам.

Опитвам се да запазя самообладание. Задавам си стандартните въпроси от обучението ми при Безстрашните. „Какво ще направиш, ако някой те нападне в гръб?" Представям си как забивам лакът в стомаха или слабините му. В този момент ми се иска да съм въоръжена. Това са мисли, типични за Безстрашните, но сега вече са и мои.

„Какво ще направиш, ако си нападната едновременно от двама души?" Следвам мъжа по пустия коридор със сияещи стени и влизам след него в някакъв кабинет. Стените са от стъкло - вече мога да се досетя коя каста е построила сградата на училището ми.

Една жена седи зад метално бюро. Вглеждам се в лицето й. Същото, което господства в библиотеката на Ерудитите; то е отпечатано и във всяка статия, която кастата публикува. Откога го мразя? Дори не си спомням колко време мина.

- Седни! - нарежда Джанийн. Гласът й звучи познато, особено когато е вбесена. Воднистите й сиви очи се впиват в мен.

- Предпочитам да остана права.

- Седни! - повтаря тя. Сега вече съм сигурна, че съм чувала този глас и преди.

Чух го в подземния коридор да говори с Ерик, преди да ме нападнат. Чух как тя спомена Дивергентите. И преди това - чух го...

- Вашият глас беше в симулацията - казвам. - Говоря за симулацията при теста за установяване на наклонностите.

Тя е заплахата, за която ме предупредиха Тори и майка ми. Това е опасността за Дивергентите. Сега седи право пред мен.

- Правилно. Засега тестът за определяне на наклонностите е най-великото ми постижение като учен - отговаря. - Прегледах твоите резултати от теста, Беатрис. Очевидно има някакъв проблем. Твояттест не е бил записан, а резултатите са обработени и подадени ръчно. Знаеше ли това?

-Не.

- Известно ли ти е, че си едното от двете лица, определени чрез теста като Аскети, които после са преминали към Безстрашните?

- Не - отговарям, опитвайки се да прикрия стъписването си. Нима двамата с Тобиас сме единствените? Само че неговият резултат е неподправен, а моят е фалшифициран. Тогава излиза, че е само той. Стомахът ми се свива при мисълта за Фор. Точно сега не ме е грижа какъв гений е. Той ме нарече жалка.

- Какво те накара да избереш Безстрашните? - пита тя.

- Какво общо има това със случая? - Опитвам се да смекча тона, но не ми се получава. - Ще ме порицаете, че съм напуснала кастата и търся брат си? „Кастата над кръвта!", нали така? - Замълчавам. - Нека обаче първо се замислим какво правя във вашия кабинет. Не сте ли прекадено важна клечка, за да се занимавате с мен?

Изглежда това леко разклаща нейната самоувереност.

Устата й се свива за миг.

- Ще оставя на Безстрашните да те порицаят - казва и се обляга назад в стола.

Слагам ръце върху гърба на стола, на който съм отказала да седна, и впивам пръсти в облегалката. Зад Джанийн има прозорец, който гледа към града. В далечината един влак прави ленив завой.

- Що се отнася до присъствието ти тук... Любопитството е характерна черта на моята каста. Докато прехвърлях резултатите от теста, забелязах, че в още една от твоите симулации има грешка. Тя също не е била записана. Знаеше ли за това?

- Откъде имате достъп до моите резултати? С тях разполагат само Безстрашните.

- Тъй като Ерудитите са разработили симулациите, ние имаме... споразумение с Безстрашните, Беатрис. - Тя вирва глава и ми се усмихва. - Просто се грижа нашата технология да работи изрядно. Ако тя проявява някакъв дефект при теб, трябва да взема мерки това повече да не се случва, ясно ли ти е?

Ясно ми е само едно: тя ме лъже. Изобщо не я е грижа за технологията, а подозира, че нещо не е наред с моите резултати от теста. Също като лидерите на Безстрашните и тя души за Дивергенти. След като майка настоява Кейлъб да проучи серума за симулациите, явно Джанийн го е изобретила.

Но каква заплаха може да крие способността ми да манипулирам симулациите? Какво общо има тя с някого от Ерудитите, с хората изобщо?

Не мога да си отговоря на нито един от тези въпроси. Но погледът, с който Джанийн ме следи, ми напомня за погледа на връхлитащото куче в теста за наклонностите - злият поглед на хищник. Очевидно има желание да ме разкъса на парчета. Сега обаче нямам намерение да се просна по корем, за да покажа покорство. Този път и аз трябва да се превърна в атакуващо куче.

Усещам как сърцето ми се е качило в гърлото.

- Не знам как действа симулацията - казвам, - но веществото, с което ме инжектираха, ми разстрои стомаха.

Възможно е вниманието на провеждащия симулацията да е било съсредоточено главно върху този проблем. През цялото време дебнеше да не повърна и сигурно затова не е направил запис. И при следващата симулация пак ми прилоша.

- При теб обичайно ли е да имаш проблеми със стомаха, Беатрис? - Гласът й е като острие на бръснач. Тя тропа с ниско изрязаните си нокти по стъкления плот.

- Още от малка - отговарям, колкото може по-спокойно. Пускам облегалката на стола и правя крачка встрани с намерение да седна. Не мога да си позволя да покажа нервност, макар вътрешностите ми да са оплетени на топка.

- Показала си висок успех при симулациите - продължава Джанийн. - Как си обясняваш това?

- Аз съм смела - отговарям, без да отклонявам поглед от нейния. В очите на всички касти Безстрашните изглеждат по един и същи начин. Безочливи, агресивни, импулсивни. Наперени. Трябва да се държа така, както се очаква от мен. Ухилвам се самодоволно насреща й. - И съм най-добрият послушник, който някога са имали.

Привеждам се напред и опирам лакти върху коленете си. Ще трябва да продължа в същия дух, за да я убедя.

- Искате да знаете защо избрах точно Безстрашните, така ли? - казвам. - Защото ми писна. - Давай, давай. Лъжите трябва да звучат достоверно. - Писна ми да бъда покорна мишка и да върша само добри дела. Затова реших да се махна.

- Значи родителите ти изобщо не ти липсват? - деликатно подпитва тя.

- Питате дали ми липсва постоянно да ме хокат, че съм се погледнала в огледалото? Или да ми нареждат да мълча по време на вечеря? - Тръскам глава. - Не. Това не ми липсва. Те вече не са моето семейство.

Лъжата пърли гърлото ми, докато я изричам. А може това да са сълзите, които преглъщам. Виждам отново как майка стои зад мен с гребен и ножици в ръка и едва-едва се усмихва, докато подстригва косата ми. Иска ми се да крещя, вместо да я оскърбявам по този начин.

- Да разбирам ли... - Джанийн свива устни и млъква за миг, преди да довърши изречението, - че си съгласна с докладите, които касаят политическите лидери в този град?

Докладите, които очернят семейството ми като корумпирано и жадно за власт, които наричат родителите ми нравоучителни диктатори? Същите доклади, в които личи прикрита заплаха и се правят намеци за преврат? От тях ми се повдига. А откакто знам, че именно тя ги пише, направо ми се иска да я удуша.

Усмихвам се.

- От цялото си сърце и душа - отговарям.

Един от лакеите на Джанийн, мъж със синя яка на ризата и очила, ме откарва до лагера на Безстрашните в лъскав сребрист автомобил, какъвто досега не съм виждала. Моторът е почти беззвучен. Когато го питам за подробности около колата, той казва, че този е от автомобилите, задвижвани със слънчева енергия. После се впуска в детайлни обяснения как панелите върху покрива трансформират слънчевата светлина в енергия. След шейсетина секунди вече не го слушам, а просто зяпам през прозореца.

Представа нямам какво ще правят с мен, като се върна. Подозирам само, че ще бъде нещо много лошо. Представям си как краката ми се люлеят над бездната и прехапвам устни.

Когато колата спира пред стъклената сграда над лагера на Безстрашните, Ерик вече ме чака на вратата. Хваща ме за ръка и ме повежда вътре, без да благодари на шофьора. Пръстите му стискат толкова силно, че сигурно мястото скоро ще посинее.

Изпречва се пред мен точно на входа. Започва да пука кокалчетата на ръцете си. Като изключим това, е напълно неподвижен.

Неволно започвам да се треса.

Лекото пук на ставите му е единственият доловим звук, освен собственото ми дишане. С всяка секунда той учестява ритъма. Когато това най-накрая приключва, Ерик сплита пръсти пред тялото си.

- Добре дошла обратно при нас, Трис!

- Ерик.

Той трьгва към мен, крачейки предпазливо.

- Какво... - първата дума е произнесена тихо - точно -добавя, този път по-силно - си въобразяваше?

- Аз... - Толкова е близо, че виждам по лицето му дори дупките, оставени от металните халки на пиърсинга. - Не знам.

- Изкушавам се да те обявя за предател, Трис - продължава той. - Да си чувала някога фразата „Кастата над кръвта!"?

Виждала съм Ерик да върши ужасяващи неща. Чувала съм го да изрича ужасяващи неща. Но никога не съм го виждала такъв. Това вече не е познатият ми маниак, той се владее съвършено и е напълно целеустремен. Предпазлив и тих.

За пръв път осъзнавам какъв точно е Ерик: Ерудит, действайки под прикритие като един от Безстрашните, гений и садист, ловец на Дивергенти.

Искам да побягна.

- Недоволна ли си от живота тук? Да не би случайно да съжаляваш за своя избор? - Веждите му, обкичеии с метални халки, се повдигат въпросително, челото му се сбръчква. - Ще ми се да чуя обяснението ти защо предаде Безстрашните, себе си и мен... - той се удря в гърдите, - като си позволи да проникнеш в централата на друга каста.

- Аз... - Поемам си дълбоко въздух. Той ще ме убие, ако разбере каква съм в действителност, усещам го. Ръцете му се свиват в юмруци. Тук съм съвсем сама, ако нещо с мен се случи, никой няма нито да види, нито да разбере.

- Ако не можеш да дадеш обяснение - меко казва той, - ще бъда принуден да преосмисля мястото ти в класирането. А тъй като явно си твърде привързана към предишната си каста, може да се наложи да преразгледам класирането на твоите приятели. Сигурно малкото момиче от Аскетите ще приеме второто предупреждение по-сериозно.

Първата ми мисъл е, че не може да го направи, защото е нечестно. После обаче осъзнавам, че точно това ще направи и дори за секунда няма да се поколебае. Напълно е прав: при мисълта, че заради безразсъдната ми постъпка някой друг ще бъде изхвърлен от кастата, страх смазва гърдите ми.

- Аз... - опитвам отново.

Но вече ми е трудно да дишам.

Тогава вратата се отваря. Влиза Тобиас.

- Какви ги вършиш? - обръща се той към Ерик.

- Разкарай се оттук! - отговаря Ерик, гласът му е по-висок и вече не така монотонен. Звучи като предишния Ерик, когото познавам. Изражението му също се променя, става по-живо и променливо. Гледам го захласната колко леко може да превключва и се питам какъв е замисълът зад всичко това.

- Няма - отговаря Тобиас. - Тя е просто едно глупаво момиче. Нямаш причина да я мъкнеш тук и да я разпитваш.

- Просто едно глупаво момиче, значи! - изсумтява Ерик. - Ако беше просто едно глупаво момиче, нямаше да се класира първа, нали така?

Тобиас притиска носа си и ме поглежда през пръсти. Опитва се да ми каже нещо. Започвам трескаво да мисля. Какво ме посъветва наскоро Фор?

Единственото, за което се сещам, е: „Престори се, че си уязвима!" Това и преди ми е помагало.

- Аз... Аз бях толкова объркана, че не знаех какво да направя. - Пъхам ръце дълбоко в джобовете си и забивам поглед в земята. После толкова силно се ощипвам по крака, че ми избиват сълзи и вдигам очи към Ерик, подсмърчайки. -Опитах се да... и... - клатя глава.

- Какво се опита? - настоява Ерик.

- Да ме целуне - обажда се Тобиас. - Аз я отблъснах и тя си плю на петите като някое петгодишно хлапе. Наистина няма за какво да я обвиняваш, освен за глупостта й. - И той изсумтява презрително.

Ерик гледа известно време ту към мен, ту към Тобиас, после избухва в смях - прекомерно висок и твърде продължителен, който звучи заплашително и стърже слуха ми като шкурка.

- Не е ли малко старичък за теб, а, Трис? - пита той и отново се изсмива.

Бърша бузата си, сякаш трия сълза.

- Сега вече мога ли да си вървя?

- Добре - казва Ерик. - Но да знаеш, че ти е забранено друг път да напускаш лагера без придружител, ясно ли е? -После се обръща към Тобиас. - А ти... по-добре си отваряй очите на четири повече никой от трансферите да не прекрачи извън лагера. И никой да не се опитва да те целува оттук нататък.

- Дадено - подбелва очи Тобиас.

Напускам първа, излизам отново навън и разтърсвам длани, за да спра нервното им потрепване. Сядам на паважа и обвивам коленете си с ръце.

Загубила съм представа колко дълго седя така, с наведена глава и затворени очи, когато вратата пак се отваря. Може да са минали двайсет минути, може да е един час. Тобиас върви към мен.

Ставам и скръствам ръце, очаквайки да си получа мъмренето. Първо го ударих, после си навлякох неприятности с Безстрашните - няма как да мине без мъмрене.

- Какво? - започвам първа.

- Добре ли си? - Между веждите му се появява гънка и той внимателно докосва бузата ми. Отблъсквам ръката му.

- Чакай да помисля - отговарям. - Най-напред ме обикват пред всички, после ми се налага да си бъбря с жената, която се опитва да унищожи предишната ми каста, накрая Ерик едва не изхвърля приятелите ми от Безстрашните. Май съм имала страхотен ден, Фор.

Той поклаща глава и вдига поглед към порутената тухлена сграда от дясната му страна, която бледо наподобява лъскавата спирала от стъкло зад гърба ми. Трябва да е много древна. Никой вече не строи с тухли.

- На теб пък защо изобщо ти пука? - продължавам. -Нали можеш да бъдеш както жесток инструктор, така и загрижено гадже. - Изпъвам рамене при думата „гадже". Нямах намерение да я използвам толкова лекомислено, но вече е твърде късно. - А може да изпълняваш и двете роли едновременно.

- Аз не съм жесток - озъбва ми се той. - Тази сутрин те защитих. Как, според теб, щяха да реагират Питър и малоумните му приятели, ако бяха разбрали, че ние с теб...? -Той въздъхва. - Тогава никога нямаше да победиш. Щяха да си обяснят резултата ти с това, че си ми любимка, а не с твоите способности.

Отварям уста да възразя, но не мога. Наум ми идват няколко остроумни забележки, но ги преглъщам. Той има право. Бузите ми пламват и аз се опитвам да ги разхладя, като опирам длани в тях.

- Не беше нужно да ме унижаваш само за да им докажеш нещо - казвам най-накрая.

- А ти нямаше нужда да тичаш при брат си само защото съм те наранил - отговаря той. После се почесва по тила. - Но все пак това свърши работа, а?

- За моя сметка.

- Не съм очаквал, че ще ти подейства така. - Той свежда поглед и свива рамене. - Понякога забравям, че е възможно да те нараня. Че изобщо някой е способен да те нарани.

Пъхам ръце в джобовете и прикляквам. Обзема ме странно чувство - сладка, болезнена немощ. Той е постъпил така, защото е вярвал в моята сила и издръжливост.

У дома Кейлъб беше силният, защото можеше да бъде самоотвержен, защото всички добродетели, пенени от родителите ми, му бяха присъщи по природа. Никой досега не е бил толкова убеден в моята сила.

Надигам се на пръсти, протягам врат и го целувам. Само устните ни се докосват.

- Ти си велик, да знаеш. - Поклащам глава. - Винаги си наясно точно какво трябва да направиш.

- Само защото предварително дълго съм го обмислял - отговаря той и бързо ме целува. - Как иначе щях да оправя това, ако ти и аз... - После се дръпва и се усмихва. - Правилно ли чух, че ме нарече „гадже", Трис?

- Не е точно така - свивам рамене. - Защо? Така ли искаш да ти викам?

Той прокарва ръка по тила ми, повдига с пръсти брадичката ми и моето чело опира в неговото. За миг оставаме така, той е затворил очи, дъхът ни се смесва. Усещам неговия пулс във върховете на пръстите му. Долавям как дишането му се ускорява. Изглежда притеснен.

- Да - казва най-накрая. После усмивката му се стопява. - Според теб успяхме ли да го убедим, че си просто едно глупаво момиче?

- Надявам се - отговарям. - Понякога да си дребен е от полза. Не съм толкова сигурна, че успях да убедя Ерудитите обаче.

Крайчетата на устата му увисват и той ме поглежда мрачно.

- Трябва да ти кажа нещо.

- Какво?

- Не сега. - Той се озърта. - Да се срещнем отново тук в единайсет и половина. Не казвай на никого къде отиваш.

Кимвам, той се обръща и изчезва също толкова неусетно, както и дойде.

- Къде се губиш цял ден? - посреща ме Кристина, когато се връщам в спалното помещение. То е празно, явно всички останали са на вечеря. - Търсих те навън, но така и не те открих. Всичко наред ли е? Загази ли, задето удари Фор?

Поклащам глава. Само мисълта да й разкажа къде съм била наистина, изцежда силите ми. Как бих могла да обясня това импулсивно мятане във влака и посещението при брат ми? Или зловещото спокойствие в гласа на Ерик, до-като ме ратитваше. Или, като за начало, причината, поради която избухнах и ударих Тобиас?

- Просто трябваше да се махна. Разхождах се много дълго - казвам. - Не съм загазила. Той ми се навика, аз се извиних... Това е.

Внимавам да я гледам право в очите, докато говоря, и ръцете ми да стоят спокойно.

- Хубаво - казва тя. - Защото имам нещо да ти казвам.

Тя хвърля поглед през рамото ми към вратата, после се надига на пръсти и оглежда всички легла - сигурно за да се увери, че са празни. След това слага ръце върху раменете ми.

- Можеш ли да се държиш като момиче поне за няколко секунди? - пита.

- Аз съм си винаги момиче - отвръщам намръщено.

- Знаеш много добре какво искам да кажа. Става дума за глупаво, досадно момиче.

Започвам да навивам един кичур около пръста си.

- Миии, да.

Тя се ухилва толкова широко, че успявам да видя дори кътниците й.

- Уил ме целуна.

- Какво? - повтарям. - Кога? Къде? Как стана?

- А, значи си могаа да бъдеш и момиче. - Тя се изправя и сваля ръце от раменете ми. - И така, малко след дребната случка с теб, двамата обядвахме заедно, после излязохме да се поразходим край железопътната линия. Просто си говорехме... вече не си спомням за какво. После той изведнъж спря, наведе си и... ме целуна.

- Ти подозираше ли, че те харесва? - питам. - Искам да кажа, усещаше ли нещо?

- Не! - разсмива се тя. - Това беше най-хубавото. После продължихме да се разхождаме и да си приказваме, като че нищо не е станало. Е, поне докато и аз не го целунах.

- Откога го харесваш?

- Не знам. Даже мисля, че отначало не го харесвах. Но после едни дребни неща... Как ме прегърна на погребението, как отваря вратата пред мен, сякаш съм момиче, а не някой, който е способен да го направи на пух и прах.

Избухвам в смях. Внезапно ми се прищява да й разкажа за Тобиас и за всичко онова, което се случи между нас. Но същата причина, която накара Тобиас да се престори, че между нас няма нищо, ме спира. Не искам тя да си помисли, че мястото ми в класирането има нещо общо с нашите отношения.

Ето защо просто казвам:

- Много се радвам за теб.

- Благодаря - отвръща тя. - И аз съм щастлива. Преди това си мислех, че всичко е ужасно... Сама знаеш.

Тя сяда на ръба на леглото ми и обхожда с поглед спалното. Някои от послушниците вече са си опаковали нещата. Скоро ще се пренесем в апартаменти в другия край на лагера. Ония, които получат държавна работа, ще се преселят в стъклената сграда над Ямата. Вече ще мога да спя спокойно, без да се притеснявам, че Питър ще ме нападне. И няма да се налага всеки ден да гледам празното легло на Ал.

- Направо не ми се вярва, че всичко свършва - казва тя. -Сякаш вчера пристигнахме, но в същото време имам чувството, че цяла вечност не съм била у дома.

- Липсва ли ти? - Облягам се на таблата на леглото.

- Да. - Тя повдига рамене. - Някои неща обаче са си същите. И там всички са толкова шумни, както и тук, това -добре. Но тук е някак по-лесно. По всяко време знаеш къде си спрямо останалите, защото ти се казва. Няма никакви... манипулации.

Кимам. Моето възпитание в кастата на Аскетите ме подготви за тази страна от живота на Безстрашните. Аскетите също не са манипулатори, но не са и прями.

- Не ми се вярва обаче, че щях да издържа инициацията при Прямите. - Тя тръска глава. - Вместо симулации, там те подлагат на детектор на лъжата. По цял ден, всеки ден. Последният тест... - Тя бърчи нос. - Дават ти онова нещо, дето му викат серум на истината, ти заставаш пред всички и започват да ти задават много лични и интимни въпроси. Идеята е, че като си кажеш и майчиното мляко, вече изобщо няма да има за какво да лъжеш. Тъй като всичките ти кирливи ризи вече са на показ, не ти остава нищо друго, освен да казваш истината.

Представа нямам кога успях да натрупам толкова много тайни в себе си. Това, че съм Дивергент. Страховете. Истинските ми чувства към приятелите и семейството, към Ал, Тобиас. Инициацията при Прямите би извадила на бял свят неща, до които дори симулациите не могат да се докоснат, тя би ме превърнала в пълна развалина.

- Звучи ужасно - казвам.

- Винаги съм знаела, че не мога да бъда една от Прямите. Не че не се опитвам да бъда честна, но всеки има неща, които предпочита да премълчи. Освен това, държа да имам пълен контрол над съзнанието си.

Май с всички е така.

- Както и да е - заключава тя. После отваря шкафа вляво от леглата. Когато открехва вратата, оттам излита молец и размахва белите си крила пред лицето й. Кристина така изпищява, че сърцето ми слиза в петите.

- Махни го! Махни го, махни го, махни го! - крещи тя.

Молецът отлита нанякъде.

- Отиде си - казвам. После избухвам в смях. - Ти се боиш от молци?

- Те са отвратителни. Тия хартиени криле и глупавите им буболечи телца... - Тя свива рамене.

Заливам се от смях. Толкова силно се смея, че се налага да приседна на леглото и да се хвана за корема.

- Никак даже не е смешно - сумти тя. - Е, добре де, може и да е смешно. Мъничко.

Когато се срещаме с Тобиас късно през нощта, той ме хваща за ръката, без да пророни дума, и ме повлича към железопътната линия.

Мята се в преминаващия вагон със смайваща лекота и издърпва и мен. Политам към него, бузата ми опира гърдите му. Той плъзва пръсти по ръцете ми и ме придържа за лактите, докато вагонът се люлее по стоманените релси. Наблюдавам как стъклената сграда над лагера на Безстрашните се стопява зад нас.

- Какво е това, дето трябваше да ми кажеш? - крещя, за да надвикам вятъра.

- Не сега - отговаря той.

Отпуска се на пода и ме дръпва при себе си; двамата седим, опрели гърбове до стената, аз съм с лице към него, краката ми са оставили следа по прашния под. Вятърът дърпа кичури от косата ми и ги разпилява по лицето. Той обгръща лицето ми с ръце, показалците му се плъзгат зад ушите ми и притиска устни към моите.

Дочувам скърцането на колелата върху релсите, когато влакът намалява скоростта, значи наближаваме центъра на града. Въздухът е студен, но устните и дланите му са топли. Той наклонява глава и целува кожата на шията ми точно под челюстта. Доволна съм, че наоколо е шумно и той не може да чуе как въздишам.

Вагонът се разклаща, аз губя равновесие и опирам ръка о пода, за да се задържа. Секунда по-късно си давам сметка, че съм се опряла на бедрото му. Усещам костта под дланта си. Би трябвало да се дръпна, но нямам желание да го направя. Навремето той ми каза да бъда смела. Когато се изправих пред летящите към лицето ми ножове или скачах от покрива, и през ум не ми е минавало, че ще ми трябва не по-малко храброст в този кратък миг от живота. Но наистина е така.

Помествам се, премятам крак през него и сядам отгоре му, после го целувам. Сърцето ми се е качило в гърлото. Той изопва гръб и аз усещам ръцете му върху раменете си. Пръстите му се плъзгат по гърба ми чак до талията и навсякъде, откъдето минават, ме полазват тръпки. Той разтваря няколко сантиметра от ципа на якето ми, а аз притискам длани към бедрата си, за да спра треперенето им. Не би трябвало да се притеснявам. Това е Тобиас.

Студеният въздух близва голата ми кожа. Тобиас се дръпва назад и внимателно оглежда татуировката върху ключиците ми. Пръстите му ги поглаждат и той се усмихва.

- Птици - казва. - Врани ли са? Все забравям да те питам.

Правя усилие да отвърна на усмивката му.

- Гарвани. По един за всеки член от моето семейство - отговарям. - Харесват ли ти?

Той не отговаря. Само ме придърпва към себе си и целува нежно всяка една от птиците. Притварям очи. Докосванията му са едва доловими, чувствени. Гъсто и топло като мед усещане се разлива по тялото ми и забавя хода на мислите ми. Той допира бузата ми.

- Не искам да прекъсваме, но трябва да слезем - казва.

Кимвам и отварям очи. Надигаме се и той ме дръпва след себе си към отворената врата на вагона. Влакът е намалил скоростта и вятърът вече не е толкова силен. Минава полунощ, светлините по улиците са изгасени и сградите изникват като призраци от мрака, после отново потъват обратно в него. Тобиас вдига ръка и посочва към една група постройки, толкова далече от нас, че ни се виждат не по-високи от пръст. Те са единственото светло петно в морето от мрак наоколо. Централата на Ерудитите.

- Явно градските наредби изобщо не ги интересуват -казва той, - защото там свети по цяла нощ.

- Никой ли не го е забелязал досега? - свъсвам вежди.

- Сигурен съм, че и други са го видели, но нищо не се прави, за да спре това. Изглежда не искат да си създават проблеми по такъв дребен повод. - Тобиас свива рамене, но напрежението върху лицето му ме притеснява. - Питам се обаче, с какво толкова се занимават Ерудитите, че да им трябва осветление и през нощта.

Той се обръща към мен и се обляга на стената.

- Трябва да знаеш две неща за мен. Първо, че съм крайно подозрителен към хората като цяло - започва. - В характера ми е да очаквам винаги най-лошото от тях. Второ - страшно ме бива с компютрите.

Кимвам. Той беше споменал, че работи с компютри, но някак не мога да си го представя по цял ден пред монитора.

- Преди няколко седмици, още преди да започне вашето обучение, открих достъп към засекретените файлове на Безстрашните. Очевидно още не сме толкова добри в засекретяването на информация като Ерудитите - казва. - Онова, което видях, ми прилича на военни планове. Кодирани команди, списъци с припаси, карти. Все неща от този род. А тези файлове бяха изпратени от Ерудитите.

- Война! - Махам косата от лицето си. Обвиненията на баща ми по адрес на Ерудитите, които слушам, откакто се помня, ме направиха подозрителна към тяхната каста. Собственият ми опит в лагера на Безстрашните ме накара да се отнасям с подозрение към властта и човечеството като цяло. Ето защо не съм шокирана, че някоя от кастите може да се готви за война.

А и Кейлъб го каза. „Става нещо голямо, Беатрис." Вдигам очи към Тобиас.

- Война срещу Аскетите ли?

Той хваща ръцете ми, преплита пръсти с моите и казва:

- Да, срещу кастата, която контролира правителството.

Стомахът ми се свива.

- Всички тези доклади целят да предизвикат недоволство срещу Аскетите - продължава той, зареял поглед към града извън вагона. - По всичко личи, че Ерудитите искат да ускорят процеса. Представа нямам как можем да им се противопоставим... И дали това изобщо е възможно.

- Но защо им е на Ерудитите да се съюзяват с Безстрашните? - питам.

После една мисъл се заражда в главата ми, покосява ме като удар в стомаха и разяжда вътрешностите ми. Еруди-тите нямат оръжие и не знаят как да водят война, затова пък Безстрашните го умеят.

Поглеждам Тобиас с широко отворени очи.

- Те ще се възползват от нас - казвам.

- Чудя се само какво са намислили, за да ни накарат да се бием.

Казах и на Кейлъб, че Ерудитите знаят как да манипулират хората. Те могат да подхвърлят лъжлива информация, за да принудят някои от нас да се бият, или пък да се възползват от алчността на други - има много начини. Освен това, колкото са манипулатори, толкова са и педанти, ето защо няма да оставят нищо на случайността. Ще искат да са сигурни, че всички човешки слабости са атакувани. Но как?

Вятърът разпилява косата върху лицето ми, накъсвайки гледката на ивици, но аз вече не правя опит да прибера кичурите.

- Нямам представа - отговарям.