Дивергенти

11

На следващата сутрин не чувам нито алармата, нито звука от тътрещи се крака и разговорите на останалите послушници, докато се приготвят. Събуждам се чак когато Кристина ме разтърсва за рамото с едната ръка и ме тупа по бузата с другата. Вече е облечена с черно яке, чийто цип е вдигнат до брадичката. Дори и да има синини от схватката от предишния ден, те не личат върху тъмната й кожа.

- Хайде! - казва. - Строй се, преброй се!

Сънувах, че Питър ме е вързал за един стол и ме разпитва дали съм Дивергент. Отричам, а той ме удря, докато не призная. Събуждам се с мокри страни.

Каня се да кажа нещо, но успявам единствено да простена. Тялото толкова силно ме боли, че е мъчително дори да дишам. Никак не ми помага и това, че от пороя сълзи миналата нощ сега очите ми са отекли. Кристина ми подава ръка.

Часовникът показва осем. Трябва да бъдем на релсите до осем и петнайсет.

- Ще побързам и ще взема някаква закуска. Ти само... се приготви. Май ще ти трябва повечко време този път - казва тя.

Измърморвам нещо. После започвам да ровя в чекмеджетата под леглото за чиста риза, като се опитвам да не се прегъвам в кръста. За късмет Питър не е наоколо, та да види как се мъча. След като и Кристина излиза, спалното помещение остава празно.

Разкопчавам ризата си и започвам да изучавам голото си тяло, покрито със синини. За миг цветовете ме хипнотизират - яркозелено, тъмносиньо и кафяво. Обличам се колкото може по-бързо и оставям косата си разпусната, защото не мога да вдигна ръце и да я вържа.

Гледам отражението си в малкото огледало на стената и виждам някаква непозната. И тя е руса като мен, със същото тясно лице, но с това приликите приключват. Аз нямам насинено око, цепната устна и подута челюст. Аз не съм бледа като платно. Въпреки това, може и да съм аз, защото тя се движи, щом аз помръдна.

Когато Кристина се връща с по едно кексче във всяка ръка, седя на ръба на леглото и гледам втренчено развързаните си обувки. Трябва да се наведа, за да ги вържа. Ще ме боли, ако се наведа.

Кристина мълчаливо ми подава кексчето и коленичи отпред, за да ми завърже обувките. В гърдите ми нахлува благодарност, топла и малко болезнена. Може би във всеки от нас има по един Аскет, дори самият той да не го осъзнава.

Е, във всеки от нас, с изключение на Питър.

- Благодаря ти - казвам.

- Няма как да тръгнем оттук навреме, ако трябваше сама да се завържеш - отговаря тя. - Хайде! Нали поне можеш да ядеш и да ходиш едновременно?

Поемаме бързешком кьм Ямата. Кексчето има вкус на банан и е с орехи. Мама печеше подобен хляб, за да го раздава на безкастовите, но аз така и не успях да го опитам. Вече бях твърде голяма за такива глезотии. Сега се опитвам да не обръщам внимание на болката, която прорязва стомаха ми, щом се сетя за майка, и продължавам да куцукам подир Кристина, явно забравила, че нейните крака са по-дълги от моите.

Изкачваме стълбите, които водят от Ямата кьм стъклената сграда отгоре, и се втурваме към изхода. Всяко докосване на стъпалата ми до земята причинява болка в гръдния кош, но аз се опитвам да я преодолея. Стигаме до релсите в мига, когато влакът пристига с надута свирка.

- Къде се бавите толкова? - опитва се да надвика свирката Уил.

- Тая късокраката за една нощ се е превърнала в старица - отговаря Кристина.

- О, я да мълчиш! - Но за мен това изобщо не е шега.

Фор стои най-отпред на нашата група. Толкова е близо до релсите, че ако пристъпи само още сантиметър, влакът ще му отнесе носа. Той отстъпва, за да даде възможност на някой от нас да се качи пръв. Уил се мята във вагона доста тежко, като най-напред се приземява по корем, после прибира и краката, Фор хваща дръжката на вратата и се хвърля вътре, сякаш се е качил по стъпала и изобщо не е усетил тежестта на високото си метър и осемдесет тяло.

Изкуцуквам по-близо до вагона, кривя лице от болка, после стискам зъби и се вкопчвам в дръжката. Това много ще боли.

Ал ме подхваща под мишниците и с лекота ме издърпва вътре. Болката ме пронизва от глава до пети, но трае кратко. Забелязвам Питър зад него и бузите ми пламват. Ал явно иска да бъде мил с мен, затова му се усмихвам, но всъщност ми се ще хората да не са чак толкова мили. Сякаш Питър и без това няма достатъчно козове срещу мен.

- Зле ли ти е? - пита Питър и ме поглежда с престорено съчувствие - крайчетата на устните му се отпускат, извитите му вежди се свиват. - Или просто си малко... Дървена?

Той избухва в смях от собствената си шега, а Моли и Дрю се присъединяват. Моли има грозен смях - пръхти и тресе рамене, а Дрю се смее напълно беззвучно, затова изглежда така, сякаш нещо го боли.

- Всички благоговеем пред невероятната ти духовитост - вметва Уил.

- Точно така. Ти сигурен ли си, че не си от Ерудитите, Питър - добавя Кристина. - Чувала съм, че те нямат нищо против мамините дечица и женчовците.

Застанал до вратата, Фор се намесва, преди Питър да успее да изтърси нещо:

- Трябва ли да ви слушам караниците чак докато стигнем оградата?

Всички притихват, а Фор ни обръща гръб, застанал с лице към вратата на вагона. Хваща се за дръжките от двете й страни, разперил широко ръце, и отпуска тяло напред, като се провесва навън, макар краката му да са все още здраво стъпили вътре. Вятърът притиска ризата му към гърдите. Опитвам се да надзърна и да видя откъде минаваме - безкрайно море от порутени и изоставени постройки, които стават все по-малки, колкото по-нататък пътуваме.

Но на всеки няколко секунди извивам очи към Фор. Не знам какво очаквам да видя, нито какво ми се ще да видя. Правя го напълно несъзнателно.

- Какво, според теб, има навън? - питам Кристина, посочвайки към вратата. - Искам да кажа отвъд оградата.

Тя вдига рамене.

- Много ферми, предполагам.

- Сигурно... Но аз имах предвид онова отвъд тях. Срещу какво охраняваме града?

Тя прави страшна физиономия и заплашително извива пръсти.

- Чудовища!

Изразително подбелвам очи.

- От пет години дори няма охрана близо до оградата -казва Уил. - Не си ли спомняте, че едно време полицията на Безстрашните патрулираше и около сектора на безкас-товите?

- Помня - казвам. Спомням си също така, че баща ми беше един от онези, които гласуваха Безстрашните да се изтеглят от сектора на безкастовите в града. Според него бедните не се нуждаят от надзор; те имат нужда от помощ и ние можем да им я предоставим. Но не бих го споменала точно сега, на това място. Защото според Ерудитите това е поредното доказателство за некомпетентността на Аскетите.

- Да, бе, точно така! - казва той. - Бас ловя, че си ги виждала през цялото време.

- Това пък защо го каза? - питам, може би малко по-остро от необходимото. Нямам желание да ме свързват с безкастовите.

- Защото е трябвало да пресичаш сектора на безкастовите, за да отидеш на училище, нали така?

- Ама ти какво, назубрил си картата на града за удоволствие ли? - обажда се Кристина.

- Да - отговаря Уил, леко озадачен. - Ти не си ли?

Спирачките на влака изскърцват и той рязко забавя ход, а ние политаме напред. Все пак съм благодарна, че спира; сега ми е много по-лесно да се задържа права. Порутените сгради са изчезнали, на тяхно място сега има единствено жълти поля и релси. Влакът спира под някакъв навес. Спускам се върху тревата, като се придържам за дръжката за опора.

Пред мен се издига телена ограда с бодлива тел на върха. Щом стигам до нея, забелязвам, че се е опнала перпендикулярно на хоризонта чак докъдето погледът ми стига. Покрай нея има малки горички, някои от дърветата са изсъхнали, други са още зелени. От другата страна на оградата патрулира стражата на Безстрашните, въоръжена с пушки.

- Вървете след мен! - нарежда Фор. Гледам да съм близо до Кристина. Не ми се ще да го призная дори пред себе си, но се чувствам по-спокойна, когато е наблизо. Ако Питър пак реши да се заяжда, тя ще ме защити.

Мислено се укорявам, че съм толкова малодушна. Нападките на Питър не би трябвало да ме засягат и ще бъде най-добре да се усъвършенствам в ръкопашния бой, а не да мисля колко зле ми беше вчера. Освен това, е редно поне да опитам да се защитя сама, а не да се осланям на други хора.

Фор ни повежда към портата в оградата, широка колкото къща; тя се отваря към разбитото шосе, водещо към града. Когато идвах по тези места като дете, заедно със семейството ми пътувахме с автобус чак отвъд оградата. Там, във фермите на Миротворците, по цял ден беряхме домати, а потта избиваше през ризите.

Болката отново прерязва стомаха ми.

- Ако не сте сред първите петима при крайното класиране на инициацията, най-вероятно ще свършите тук -казва Фор, когато стигаме портата. - Като охрана на оградата все още имате някакъв шанс за напредък, той обаче не е особено голям. Може да станете и патрули около фермите на Миротворците, но...

- Каква е задачата на тези патрули? - пита Уил.

Фор вдига рамене.

- Предполагам, че ще разберете, ако един ден се озовете при тях. Както вече казах, в повечето случаи тези, които идват да охраняват оградата, остават тук до края на живота си. За ваше успокоение мога само да кажа, че според тях това не било чак толкова зле, колкото изглежда.

- Аха, поне няма да сме шофьори и да чистим мърсотията на другите, както правят безкастовите - шепне Кристина в ухото ми.

- Ти кой поред се класира? - обръща се Питър към Фор.

Не очаквам Фор да му отговори, но той го поглежда равнодушно и казва:

- Аз бях първи.

- И все пак избра да се занимаваш с това?. - Очите на Питър са ококорени и тъмнозелени. Щях да реша, че погледът му е самата невинност, ако не знаех що за ужасен човек е. - Защо не си отишъл в правителството?

- Защото не искам - равно отговаря Фор. Спомням си какво каза още първия ден за работата в контролния център, откъдето Безстрашните управляват охраната на града. Трудно ми е да си го представя заобиколен от компютри. Според мен мястото му е в залата за тренировки.

Още в училище изучавахме професиите, упражнявани от отделните касти. Възможностите за Безстрашните са най-ограничени. Изборът ни е между това да охраняваме оградата или да следим за сигурността на нашия град. Можем също така да останем в лагера на Безстрашните, да правим татуировки, да изработваме оръжия или просто да се бием помежду си за забавление. Също така може да работим за някого от лидерите на Безстрашните. Това ми звучи като най-добрия вариант за мен.

Единствената пречка е, че представянето ми досега е направо плачевно. Може да се окажа безкастова още в края на първа степен.

Спираме край портата. Неколцина от охраната на Безстрашните поглеждат към нас, но повечето не ни обръщат внимание. Прекалено са заети да отварят крилата на вратата - двойно по-високи и няколко пъти по-широки от тях, - за да пропуснат един камион.

Мъжът, който го кара, е с шапка, брада и е усмихнат. Спира камиона веднага след като минава портата и слиза от него. Каросерията е открита и между купчините щайги в нея седят още няколко Миротворци. Надзъртам в щайгите - пълни са с ябълки.

- Беатрис! - провиква се едно момче от Миротворците.

Изврьщам рязко глава по посока на гласа, когато чувам името си. Един от Миротворците в каросерията се надига. Има къдрава руса коса и познат нос - широк в ноздрите и тесен в горната част. Робърт. Опитвам се да си го спомня на Изборната церемония, но в главата ми единствено чувам отекването на пулса си. Кой ли още от нашите е трансфер? Дали и Сюзън също е напуснала кастата? Изобщо, останали ли са някакви послушници при Аскетите тази година? Ако кастата търпи загуби, това е и по наша вина - на Робърт, на Кейлъб, моя.

Робърт скача от камиона. Носи сива тениска и сини джинси. След миг колебание той тръгва към мен и ме взима в прегръдките си. Вдървявам се. Само Миротворците се прегръщат един друг за поздрав. Не помръдвам, докато не ме пуска.

Усмивката му помръква, когато ме поглежда отново.

- Какво е станало с теб, Беатрис? Какво се е случило с лицето ти?

- Нищо - казвам. - Просто тренирахме. Нищо особено.

- Беатрис ? - обажда се гъгнещ глас до мен. Моли се хили със скръстени на гърдите ръце. - Това ли е истинското ти име, Дървената?

- А ти откъде мислеше, че е съкратеното Трис?

- О, представа нямам! От слабачка, например? - Тя докосва брадичката си. Ако брадичката й беше малко по-голяма, можеше да служи за баланс на носа, но тя е дребна и почти се губи в челЬстта й. - О, не, това не започва с Трис. Моя грешка.

- Няма нужда да се заяждаш с нея - меко казва Робърт. -Аз съм Робърт, а ти коя си?

- Някой, на когото не му пука как се казваш - отговаря тя. - Що не се връщаш обратно в камиона? От нас не се очаква да ставаме гъсти с членове на другите касти.

- Защо ти не ни оставиш на мира? - озъбвам й се.

- Дадено. Не искам да заставам между теб и гаджето ти - отвръща тя. После се отдалечава ухилена.

Робърт ме поглежда тъжно.

- Не приличат на особено мили хора.

- Някои от тях наистина не са.

- Нали знаеш, че може да се върнеш у дома. Сигурен съм, че Аскетите ще направят изключение заради теб.

- Какво те кара да мислиш, че искам да се върна у дома? -питам с пламнали бузи. - Според теб няма да се справя тук, така ли?

- Не е заради това. - Той поклаща глава. - Не защото не би могла да се справиш, а защото не се налага да го търпиш. Заслужаваш да си щастлива.

- Това е моят избор. Точка по въпроса. - Поглеждам над рамото на Робърт. Охранителите от Безстрашните изглежда са приключили с проверката на камиона. Брадатият мъж се връща обратно на мястото на шофьора и зъ тваря вратата след себе си. - И още нещо, Робърт. Целта на моя живот не е просто... да съм щастлива.

- Нямали да ти е по-леко обаче, ако си щастлива? - казва той.

Преди да съм отговорила, той докосва рамото ми и се упътва към камиона. Едно от момичетата в каросерията държи банджо в скута си. Тя започва да дрънка на него, когато Робърт се настанява вътре и камионът потегля, отнасяйки надалече от нас звука от банджото и нейния чуруликащ глас.

Робърт ми маха, докато камионът се отдалечава и аз за пореден път си представям един друг възможен мой живот. Представям си се в каросерията на камиона, как пея заедно с момичето, макар никога досега да не съм пяла; как се заливам от смях, когато изкарвам фалшиво някой тон; как се катеря по дърветата да бера ябълки, неизменно спокойна и в безопасност.

Охраната на Безстрашните затваря и залоства портата след тях. Катинарът е от външната страна. Прехап-вам устни. Защо им е да заключват от външната, а не от вътрешната страна? Сякаш целта им е не да ни предпазят от нещо отвън, а да ни държат вътре.

Прогонвам тази мисъл от главата си. В това няма никакъв смисъл.

Фор се отдръпва от оградата, където допреди малко е говорил с една от охраната, преметнала пущка през рамо.

- Притеснява ме склонността ти да вземаш погрешни решения - казва той, когато стига на крачка от мен.

Скръствам ръце на гърдите.

- Това беше само двуминутен разговор.

- Според мен краткото време не прави постъпката ти по-мъдра. - Той свива вежди и докосва с пръсти посиненото ми око. Дръпвам рязко глава, но той не сваля ръката си. Вместо това навежда глава и въздиша. - Знаеш ли, ако се научиш да нападаш първа, ще се справяш много по-добре.

- Да нападам първа ли? - повтарям. - И как ще ми помогне това?

- Ти си бърза. Ако успееш да нанесеш няколко сполучливи удара, преди противникът да се е усетил какво става, може и да спечелиш. - Той свива рамене и ръката му пада долу.

- Изненадана съм, че знаеш това, след като напусна по средата на първия ми и единствен бой - казвам тихо.

- Не беше нещо, което държах да гледам - отговаря той.

„Това пък какво би трябвало да значи?"

Той направи малка пауза.

- Изглежда следващият влак е вече тук. Време е да вървим, Трис.