Дивергенти

13

Когато на другата сутрин се тътря към залата за тренировки, прозявайки се на всяка крачка, заварвам там голяма мишена, поставена в единия край, а до вратата -маса с подредени върху нея ножове.

Пак упражнение за мерене по цел. Този път поне няма да боли.

Ерик стои в средата на помещението, стойката му е толкова непоклатима, сякаш вместо гръбнак има железен прът. Само при вида му добивам усещането, че въздухът в залата става по-тежък и започва да ме натиска към пода. Докато се подпираше на стената, поне можех да се правя, че изобщо не съществува. Сега вече няма как да се преструвам.

- Утре е последният ден на първа степен - обявява Ерик. - Тогава пак ще се обучавате в ръкопашен бой. Днес обаче ще тренирате как да се прицелвате. Всеки да вземе по три ножа! - Гласът му е по-дълбок от обикновено. - И внимавайте, когато Фор ви показва правилната техника на хвърляне!

Отначало никой не помръдва.

- Сега!

Започваме да се боричкаме за кинжалите. Не са тежки като пистолетите, но имам странно усещане, докато ги държа в ръце, сякаш бърша нещо непозволено.

- Днес е в лошо настроение - отбелязва Кристина.

- Някога да си го виждала в добро настроение? - промърморбам в отговор.

Но аз добре знам какво точно има предвид тя. Ако съдя по отровния поглед, с който Ерик измерва Фор всеки път, когато той не го гледа, явно снощната загуба го безпокои много повече, отколкото показва. Да плениш знамето на противника е въпрос на чест, а честта е изключително важна за Безстрашните. Много по-важна от разума или чувствата.

Наблюдавам ръката на Фор, когато мята ножа. При следващото хвърляне гледам стойката му. Той улучва целта при всяко хвърляне и издишва, щом запрати ножа.

- Стройте се в редица! - заповядва Ерик.

„Бързането - мисля си - няма да помогне." Така ми казваше майка, докато се учех да плета. Ще трябва да приема това като упражнение за ума, не за тялото. Ето защо първите няколко минути се упражнявам без нож, търсейки правилната стойка и усвоявайки правилното движение на ръката.

Ерик бързо крачи напред-назад зад нас.

- Май Дървената е получила доста удари по главата! -отбелязва Питър, стоящ през няколко човека от мен. -Ей, Дървената! Помниш ли какво е това нож?

Не му обръщам внимание. Продължавам да се упражнявам вече с нож в ръка, но не го мятам. Опитвам се да се абстрахирам от нервното сноване на Ерик зад гърба ми, от заядливите забележки на Питър, от сковаващото усещане, че Фор ме гледа, и запращам ножа напред. Той се преобръща и удря дъската. Острието не успява да се забие, но аз съм първата, уцелила мишената.

Ухилвам се доволно, когато Питър за пореден път пропуска целта. Просто не мога да се удържа.

- Ей, Питър - подвиквам, - помниш ли какво е това мишена?

Кристина изпръхтява подигравателно до мен и следващият й нож уцелва мишената.

Половин час по-късно Ал е единственият от кандидатите, който още не е улучил целта. Ножовете му или шумно падат на пода, или рикошират в стената. Докато всички останали отиваме до мишената, за да си вземем ножовете, той събира своите по пода.

Лицето на Ал става червено. Той запраща поредния нож, който се устремява на няколко крачки вдясно от мишената. Премята се във въздуха и се удря в стената.

- Какво беше това, послушник? - пита тихо Ерик, надвесвайки се над Ал.

Прехапвам устни. Това не е на добре.

- Той... ми се изплъзна - оправдава се Ал.

- Добре тогава, иди и си го вземи! - казва Ерик. После оглежда лицата на останалите послушници - всички са замрели и не се упражняват. - Казвал ли съм да спирате?

Ножовете отново полетяват към мишената. И друг път сме виждали Ерик ядосан, но сега е друго. Погледът е направо бесен.

- Да си го взема ли? - Ал е ококорил очи. - Но другите продължават да мятат.

-Е, и?

- Не искам да ме уцелят.

- Според мен може да разчиташ на умението на твоите приятели послушници да се прицелват по-добре от теб. - Ерик леко се усмихва, но очите му продължават да гледат злобно. - Върби и си вземи ножа!

Ал обикновено не възразява срещу нищо, което Безстрашните ни карат да правим. Според мен не защото го е страх; просто си дава сметка, че това е напълно безсмислено. Този път обаче той стиска широката си челюст. Стигнал едо предела на търпението си.

- Няма! - отсича.

- Малките и лъскави като мъниста очи на Ерик се впиват в лицето на Ал. - Да не те е страх?

- От това да ме прониже летящ нож ли? - отговаря Ал. - Да, страх ме е!

Тази негова откровеност е грешка. Не отказът, който Ерик можеше и да приеме.

- Всички да спрат! - изкрещява Ерик.

Летящите ножове замират заедно с разговорите в залата. Стискам здраво малкия си кинжал.

- Освободете ринга! - Ерик поглежда към Ал. - С изключение на теб.

Пускам кинжала и той пада върху прашния под с глухо тупване. Тръгвам подир останалите послушници към дъното на залата и те се скупчват пред мен, жадни да видят какво ще последва, а на мен ми се свива стомахът: Ал, изправен срещу яростта на Ерик.

- Застани пред мишената! - нарежда Ерик.

Огромните ръце на Ал се тресат. Той отстъпва заднешком към мишената.

- Ей, Фор! - Ерик поглежда през рамо. - Ще ми помогнеш ли?

Фор тръгва кьм Ерик, почесвайки веждата си с върха на ножа. Под очите му има тъмни кръгове и устата му е изкривена в напрегната усмивка - уморен е не по-малко от нас.

- Ще стоиш там, докато той мята ножовете - обръща се Ерик кьм Ал, - за да се научиш да не кръшкаш.

- Необходимо ли е наистина всичко това? - обажда се Фор. Гласът му звучи отегчено, но във вида му няма нищо такова. Лицето и тялото му са изопнати, нащрек.

Свивам ръцете си в юмруци. Колкото и небрежен да е тонът му, във въпроса е стаено предизвикателство. А Фор не си позволява често да предизвиква Ерик директно.

Отначало Ерик мълчаливо гледа Фор. Фор отвръща на втренчения му поглед. Секундите минават, а ноктите ми вече са се впили в дланите.

- Тук аз командвам, помниш ли? - казва Ерик толкова тихо, че едва го чувам. - Тук и навсякъде.

Лицето на Фор пламва, макар изражението му да не се променя. Той още по-здраво стиска ножовете, чак кокалче-тата му побеляват, докато се извръща към Ал.

Местя поглед от тъмните ококорени очи на Ал кьм треперещите му ръце, после кьм решително стиснатата челюст на Фор. Гневът клокочи в гърдите ми и изригва през устата.

- Престанете!.

Фор преобръща ножа в ръката си, пръстите му старателно опипват металното острие. Погледът, с който ме измерва, е толкова твърд, все едно е запратил камък по мен. Знам защо е така. Голяма глупост е да се обаждам, до-като Ерик е тук; изобщо е голяма глупост да се обаждам.

- Всеки идиот може да бъде изправен пред мишената -продължавам. - Това не доказва нищо, освен че ни тормозите. Което, доколкото си спомням, е признак на малодушие.

- В такъв случай това няма да е проблем за теб - казва Ерик. - Явно изгаряш от нетърпение да заемеш мястото му.

Последното нещо, което бих си пожелала, е да застана пред мишената, но вече няма връщане назад. Не си оставих никаква вратичка за измъкване. Докато си пробивам път през тълпата от послушници, някой ме блъска по рамото.

- Свършено е с хубавото ти личице! - просъсква Питър. - О, я чакай! Ти май и досега нямаше хубаво личице.

Връщам си равновесието и продължавам напред към Ал. Той ми кимва. Опитвам се да му се усмихна окуражително, но не ми се получава. Изправям се пред мишената и главата ми дори не стига центъра, но не това е от значение сега. Поглеждам към ножовете на Фор: единият е в дясната му ръка, другите два - в лявата.

Гърлото ми е пресъхнало. Аз няма да трепна. Ако го направя, ще покажа пред Ерик, че не е толкова лесно, колко-то го мислех; ще докажа, че съм малодушна.

- Ако трепнеш, Ал идва на твоето място - казва Фор бавно, внимателно. - Разбираш ли?

Кимвам.

Очите на Фор все още са впити в моите, когато вдига ръка, отмята лакът назад и хвърля ножа. Виждам само някакво просветване във въздуха, после чувам глухия удар. Ножът се е забил в дъската на педя разстояние от бузата ми. Затварям очи. Благодаря ти, боже!

- Стига ли ти толкова, Дървената? - пита Фор.

Пред очите ми е ококореният поглед на Ал, спомням си тихото му ридание нощем и поклащам глава.

-Не.

- Тогава си отвори очите! - Той потупва с пръст между веждите си.

Впервам поглед в него и плътно притискам ръце до тялото си, та никой да не забележи, че треперят. Той премества ножа от лявата в дясната си ръка и аз не виждам нищо друго, освен очите му, когато вторият нож се забива над главата ми. Този път е още по-близо от предишния - усещам го как вибрира точно над черепа ми.

- Хайде, стига вече, Дървената! - казва той. - Отстъпи мястото си на някой друг, та и той да усети какво е!

Защо ме подтиква да се предам? Нима иска да се проваля?

- Млъквай, Фор!

Затаявам дъх, когато той премества и последния нож от едната в другата ръка. Зървам светкавица в очите му, когато замахва назад и запраща ножа. Той лети право към мен, преобръщайки се с острието напред. Тялото ми се вдървява. Този път, когато се забива в дъската, болка прорязва ухото ми и кръвта започва да гъделичка кожата. Докосвам ухото си. Порязал го е.

Ако съдя по погледа му, направил го е нарочно.

- Ще ми се да можех да остана и да видя дали и другите сте толкова дръзки като нея - казва Ерик с омекнал глас, - но мисля, че за днес е достатъчно.

Той стиска рамото ми. Усещам пръстите му сухи и студени, а погледът, с който ме измерва, сякаш изисква нещо от мен; като че заслугата за онова, което извърших току-що, е изцяло негова. Не отвръщам на усмивката му. Онова, което направих, няма нищо общо с него.

- Занапред не трябва да те изпускам от поглед - добавя той.

Страхът започва да ме боде отвътре - в гърдите, в главата, по ръцете. Чувствам се така, сякаш начелото ми е жигосана думата ДИВЕРГЕНТ и ако той ме загледа по-продължително, ще успее да я разчете. Но той сваля ръка от рамото ми и отминава.

Двамата с Фор оставаме по местата си. Изчаквам залата да се опразни и вратата да се затвори, преди да го погледна отново. Той пристъпва към мен.

- Ухото ти... - понечва да заговори той.

- Ти го направи нарочно\ - изкрещявам.

- Да, така е - спокойно отговаря той. - А ти би трябвало да ми благодариш, че ти помогнах.

Стискам зъби.

- Да ти благодаря ли?! Ти за малко не ми отсече ухото и през цялото бреме ми се подиграваше. Защо трябва да съм ти благодарна?

- Знаеш ли, взе да ми писва, докато чакам да схванеш как стоят нещата.

Той ме пронизва свирепо с очи, но дори когато гледа свирепо, погледът му е загрижен. Нюансът на синьото в ирисите му е много необичаен, почти черен, с тясна ивица светлосиньо в лявото око, точно в ъгълчето.

- Да схвана ли? Какво да схвана? Че искаш да се докажеш пред Ерик какъв си мъжкар? И че си не по-малко садист от него!

- Не съм садист. - Той не крещи. А ми се иска да вика. Тогава би ме плашил по-малко. Надвесва лице близо до моето, което ми напомня как стоя на сантиметри от оголените зъби на атакуващото куче в теста за установяване на наклонностите, и казва: - Ако исках наистина да те нараня, не мислиш ли, че досега щях да го направя?

Прекосява стаята и толкова яростно забива ножа в масата, че той засяда там, а дръжката му щръква към тавана.

- Аз... - понечвам да извикам, но него вече го няма. Изкрещявам от разочарование и попивам кръвта, потекла от ухото ми.