Дивергенти

31

Лампите светват. Стоя сама и разтреперана в празна стая с бетонни стени. Падам на колене, притиснала ръце към гърдите. Тук не беше студено, когато влязох, но сега усещам мраз. Разтривам ръце, за да затопля настръхналата си кожа.

Никога преди не съм чувствала такова облекчение. Всички мускули в тялото ми се отпускат едновременно и аз пак дишам свободно. Не мога да си представя пак да мина през моята зона на страха, както го прави Тобиас. Преди това ми се струваше проява на голяма смелост, но сега ми прилича повече на мазохизъм.

Вратата се отваря и аз се изправям на крака. Макс, Ерик, Тобиас и неколцина, които не познавам, влизат в редица и се скупчват в кръг около мен. Тобиас ми се усмихва.

- Поздравления, Трис! - казва Ерик. - Ти успешно издържа последното изпитание.

Насилвам се да се усмихна. Не се получава. Още не мога да се отърся от спомена за пистолета, опрян в главата ми. Продължавам да усещам дулото между веждите си.

- Благодаря - казвам само.

- Има само още нещо, преди да те пуснем да се приготвиш за приемния банкет - продължава той. После привиква с жест един от непознатите зад себе си. Жена със синя коса му подава малка черна кутия. Той я отваря и вади оттам спринцовка с дълга игла.

Тялото ми се напряга при вида й. Оранжево-кафеникавата течност в нея ми напомня онова, с което ни инжектираха преди симулациите. Нали уж бях приключила с тях.

- Теб поне не те е страх от игли - казва той. - Инжектирам ти проследяващо устройство, което ще бъде активирано само ако те обявят за безследно изчезнала. Просто предпазна мярка.

- Колко често се случва хора да изчезват безследно? - питам със свити вежди.

- Не много често - нагло се ухилва Ерик. - Благодарение на Ерудитите разполагаме с тази технология. Днес инжектирахме всички членове на Безстрашните. Предполагам, че и останалите касти скоро ще го направят.

Стомахът ми се свива. Не мога да позволя да ме инжектират с нещо, изобретено от Ерудитите - вероятно дори от самата Джанийн. Но не мога и да откажа. Откажа ли, той отново ще се усъмни в лоялността ми към кастата.

- Добре - казвам със свито гърло.

Ерик пристъпва към мен със спринцовка в ръка. Отмятам косата от шията си и накланям глава. Гледам настрани, докато той почиства кожата ми с антисептично па-муче и вкарва иглата. Режеща, но кратка болка минава през врата ми. Той връща иглата обратно в кутията и залепва марля върху мястото, където ме е инжектирал.

- Банкетът е след два часа - казва накрая. - Твоето място в класирането сред останалите послушници, включително родените Безстрашни, ще бъде обявено на него. Късмет!

Малката група се изнизва от залата, но Тобиас се бави. Той спира край вратата и ми прави знак да го последвам.

Подчинявам се. Стъклената сграда над Ямата гъмжи от Безстрашни, някои от тях вървят по въжета над главите ни, други са се събрали на групи, приказват си и се смеят. Той ми се усмихва. Явно не е наблюдавал симулацията.

- Дочух, че ти си единствената, която е трябвало да преодолее само седем препятствия - казва. - Което на практика е нещо нечувано.

- Значи ти не си гледал симулацията?

- Гледах я само на екрана. Лидерите на Безстрашните са единствените, които виждат всичко - отговаря. - Изглеждаха истински впечатлени.

- Е, седем страха не са така впечатляващи като четири - отвръщам, - но и на това съм доволна.

- Ще се изненадам, ако не те класират първа - казва.

Влизаме в стъклената стая. Тълпата е още тук, но вече е доста оредяла, след като и последният послушник - моя милост - е преминал през зоната на страха.

Хората вътре ме забелязват след няколко секунди. Глв-дам да стоя близо до Тобиас, докато сочат към мен, но не мога да се измъкна толкова бързо, че да си спестя поздравленията, потупването по рамото и бодряшките възклицания. Оглеждам лицата около мен и си давам сметка колко чужди ще бъдат в очите на баща ми и брат ми и колко близки са за мен, въпреки металните халки и татуировките по ръцете, шията и гърдите. Отвръщам на усмивките им.

Спускаме се бавно по пътеките на Ямата и аз първа проговарям:

- Искам да те питам нещо - прехапвам устни. - Какво ти казаха за моята зона на страха?

- Всъщност нищо. Защо? - пита той.

- Просто питам. - Изритвам едно камъче от пътеката.

- Непременно ли трябва да се върнеш в спалното помещение? - казва той. - Ако имаш нужда от спокойствие и тишина, може да останеш с мен до началото на банкета.

Стомахът ми се свива.

- Какво има? - пита той.

Не искам да се връщам в спалното, но не искам и да изпитвам боязън от присъствието му.

- Да вървим! - казвам.

Той затваря вратата след нас и си събува обувките.

- Искаш ли вода? - пита.

- Не, благодаря. - Държа ръцете си преплетени пред тялото.

- Добре ли си? - казва, докосвайки бузата ми. Ш епата му обгръща главата ми от едната страна, дългите му пръсти се плъзгат по косата ми. Усмихва се и придържа главата ми, докато ме целува. По тялото ми бавно се разлива топлина. И страх, който пищи като аларма в гърдите ми.

Без да откъсва устни от моите, той сваля якето от раменете ми. Трепвам, когато го чувам да пада на пода, и се дръпвам рязко, очите ми смъдят. Не знам защо го правя. Изобщо не се чувствах по този начин, когато ме целуваше във влака. Притискам длани към лицето си, скривам очи в тях.

- Какво не е наред?

Тръскам глава.

- Само не казвай, че нищо ти няма. - Гласът му е студен. Той сграбчва ръката ми. - Хей, погледни ме!

Свалям ръце от лицето си и вдигам очи към него. Стъписана съм от обидата в погледа му и гнева, стаен в стиснатата му челюст.

- Понякога се питам какво е вътре в теб - казвам колкото се може по-спокойно. - Това..., каквото и да е то.

- Какво е онова вътре в мен ли? - повтаря той. После отстъпва назад, клатейки глава. - Ти си пълен идиот, Трис!

- Не съм идиот - казвам. - И точно затова си давам сметка, че има нещо странно сред толкова много момичета да избереш точно мен. Така че, ако търсиш само... хм, ти си знаеш..., онова...

- Какво? Секс ли? - озъбва ми се той. - Знаеш ли, ако търсех само това, ти определено нямаше да си първата, при която щях да отида.

Чувствам се така, сякаш току-що е забил юмрук в стомаха ми. Естествено, че няма да съм първата, при която ще отиде - нито първата, нито най-красивата, нито най-желаната. Притискам ръце към корема си и поглеждам настрани, преглъщайки сълзите. Не съм ревла. Нито ми е в характера да хленча. Примигвам няколко пъти, отпускам ръце и го поглеждам твърдо.

- Ще си ходя - казвам тихо. И тръгвам към вратата.

- Не, Трис! - Той сграбчва китката ми и ме дръпва обратно. Отблъсквам го силно, но той хваща и другата ми китка и стиска здраво ръцете ми.

- Съжалявам за думите си - казва. - В действителност имах предвид, че ти не си като другите. Разбрах го още щом те видях.

- Ти беше едно от препятствията в моята зона на страха. - Долната ми устна трепери. - Знаеше ли това?

- Какво? - Той пуска ръцете ми и в погледа му отново се появява обида. - Страхуваш ли се от мен?

- Не от теб - отвръщам. Прехапвам устната си, за да спре да трепери. - А от това да бъда с теб... Изобщо с някого. Досега не съм имала такава връзка, а ти си по-голям от мен, не знам какво очакваш и...

- Трис - започва строго той, - представа нямам какви илюзии си правиш, но това е нещо съвсем ново и за мен.

- Илюзии ли? - повтарям. - Искаш да кажеш, че ти не... - вдигам вежди. - О! 0! Просто предположих... - Сигурно защото аз съм толкова увлечена по него, си въобразявам, че с всички останали е така. - Така де, разбираш какво искам да кажа.

- Е, предположението ти е погрешно. - Той отклонява поглед. Страните му горят, сякаш е засрамен. - Нали знаеш, че можеш да споделиш всичко с мен - допълва по-късно. Взима лицето ми в ръце, пръстите му са студени, но дланите парят. - Много по-сговорчив съм, отколкото се представих по време на обучението, честна дума.

Вярвам му. Но това няма нищо общо с неговата сговор-чивост.

Той ме целува между веждите, по върха на носа, после внимателно спира устни върху моите. Имам чувството, че ще се пръсна всеки момент. По вените ми вместо кръв тече електрически ток. Искам да ме целува, искам го, но се боя докъде може да стигне това.

Ръцете му се плъзгат по раменете ми и пръстите му попадат върху превръзката. Той се дръпва назад със смръщено чело.

- Ранена ли си? - пита.

- Не. Нова татуировка. Вече заздравя, просто... Още не искам да я показвам.

- Може ли да погледна?

Кимам със свито гърло. Дръпвам ръкава си, измъквам ръка от него и оголвам рамото. Той задържа за секунда погледа си върху него, после прокарва пръсти отгоре. Те се надигат и спускат, следвайки очертанията на костите ми, които стърчат повече, отколкото ми се иска. Имам чувството, че навсякъде, където кожата му докосва моята, нещо при допира се променя. Усещам някакъв трепет в стомаха си. Не просто страх. Има и още нещо. Желание.

Той отлепва крайчето на превръзката. Очите му обхождат символа на Аскетите и той се усмихва.

- Имам същата - казва през смях. - На гърба.

- Наистина? Може ли да я видя?

Той залепва отново превръзката върху татуировката и покрива рамото ми с ризата.

- Да не искаш да се съблека, Трис?

В гърлото ми клокочи нервен смях.

- Само... донякъде.

Той кима, усмивката му внезапно угасва. Вдига поглед към мен и смъква ципа на дрехата си. Тя се свлича от раменете му и той я запраща върху стола край бюрото. Вече не ми е до смях. Не ми остава нищо друго, освен да го следя с очи.

Веждите му са събрани в центъра на челото, когато повдига долния край на тениската. После с едно плавно движение я измъква през главата.

Част от пламъците на Безстрашните покриват дясната му страна, но иначе гърдите му са недокоснати. Той отвръща поглед.

- Какво има? - питам, свъсила вежди. Той изглежда притеснен.

- Обикновено... не се показвам пред хората - отговаря. - Пред когото и да било.

- Мога да си обясня защо - казвам меко. - Виж се само!

Бавно започвам да обикалям около него. Върху кожата му са изрисувани символите на всички касти - този на Безстрашните е най-отгоре на гърба, точно под него е на Аскетите, а останалите три - по-дребни - са разположени отдолу. В продължение на няколко секунди разглеждам везните, знакът на Прямите, окото - символът на Ерудити-те, и дървото - емблемата на Миротворците. Нормално е да си татуира символа на Безстрашните, дали му убежище, и даже този на Аскетите, от които произхожда, също като мен. Но останалите три?

- Според мен допускаме грешка - меко казва той. - Всички подценяваме и пренебрегваме добродетелите на останалите касти, докато се опитваме да наложим нашите. Не желая да участвам в това. Искам да бъда едновременно безстрашен, безкористен, също така умен, и мил, и честен. - Той прави кратка пауза. - Най-трудно от всичко ми се удава да бъда мил.

- Никой не е съвършен - промълвявам. - Но не става така. Ако се отървеш от едно лошо качество, друго лошо качество заема мястото му.

Така аз изтъргувах малодушието срещу жестокост; смених безсилието със свирепост.

Прокарвам пръсти по символа на Аскетите.

- Трябва да ги предупредим. Скоро.

- Знам - отговаря. - Ще го направим.

Обръща се с лице към мен. Иска ми се да го докосна, но се боя от неговата голота; боя се, че той разголи и мен.

- Това плаши ли те, Трис?

- Не - казвам с пресипнал глас. После прочиствам гърлото си. - Не съвсем. Страх ме е само... от моето желание.

- Какво е то? - После чертите му се изопват. - Мен ли искаш?

Кимам бавно.

Той също кимва и нежно взима ръцете ми в своите. Придърпва дланите ми към корема си. Свежда очи, повдига ръцете ми нагоре към стомаха, после към гърдите и ги задържа върху шията си. Дланите ми изтръпват при допира с неговата кожа - гладка, топла. Лицето ми гори, но въпреки това, треперя. Той ме поглежда.

- Някой ден - казва, - ако все още ме искаш, двамата може... - Той прави пауза, прочиствайки гърлото си. - Двамата може...

Усмихвам се леко и обвивам ръце около него, преди да е довършил. Опирам буза в гърдите. Усещам ударите на сърцето му, учестени също като моя пулс.

- И ти ли се страхуваш от мен, Тобиас?

- Направо съм ужасен - отвръща с усмивка.

Извръщам глава и целувам вдлъбнатинката в основата на шията му.

- Може би след това вече няма да се появяваш в моята зона на страха - промърморвам.

Той свежда глава и ме целува бавно.

- Тогава всички ще ти викат Сикс(От англ. - шест).

- Фор и Сикс - казвам.

Целуваме се отново и този път усещането ми е близко, познато. Чувствам инстинктивно колко добре си пасват телата ни: неговата ръка около кръста ми, моите длани върху гърдите му, устните му, притискащи моите. Телата ни запазват спомена едно за друго.