Дивергенти

21

Вратата към Ямата се затваря зад гърба ми и аз оставам сама. Не съм минавала по този тунел от Изборната церемония насам. Спомням си как вървях тогава - с колебливи крачки, озъртайки се за лъч светлина пред себе си. Сега стъпките ми са уверени и вече не ми е нужна светлина.

От разговора с Тори са минали четири дни. През това време Ерудитите пуснаха още две статии срещу Аскетите. В първата ги обвиняваха, че отнемат от останалите касти луксозни неща като автомобили и пресни плодове, за да подсилят вярата им в нуждата от себеотрицание. Когато го прочетох, си спомних за сестрата на Уил, Кара, която обвиняваше майка ми, че има скрити запаси.

Втората статия обсъждаше недостатъците на определени членове на правителството, търсейки техните корени в кастата, към която принадлежат. Тя повдигаше въпроса, защо в правителството трябва да има само хора, които се самоопределят като безкористни. Статията прокламираше връщането към демократичен избор на политическа система като в миналото. В това има доста смисъл, което ме накара да заподозра, че става дума за революционна пропаганда, маскирана като здрав разум.

Стигам края на тунела. Под отвора за скокове все така е опъната мрежа. Качвам се по стълбите към дървената платформа, където Фор ми помогна да стъпя на крака след скока, и се хващам за гредата, на която е завързана мрежата. Когато пристигнах тук, нямаше да мога да се вдигна на ръце, но сега го правя почти без усилие и се претъркулвам в центъра на мрежата.

Над мен са пустите сгради, чиито върхове се подават през ръба на дупката. И небето - тъмносиньо и беззвездно. Няма луна.

Статиите ме разтревожиха, затова пък имам приятели, които да ме развеселят, а това не е никак малко. Когато публикуваха първата статия, Кристина омая един от готвачите в кухнята на Безстрашните и той ни позволи да опитаме тестото за тортата. След втората Юрая и Марлийн ме научиха да играя карти и изкарахме така два часа в столовата.

Тази вечер обаче искам да остана сама. Нещо повече, искам да си припомня какво ме доведе и защо бях толкова твърдо решена да го направя, че дори се хвърлих от покрива на висока сграда, още преди да съм разбрала що за хора са Безстрашните. Прокарвам пръсти през дупките на мрежат а под мен.

Исках да бъда като Безстрашните, които виждах в училището. Исках да съм шумна, дръзка и свободна като тях. Но те все още не бяха станали пълноправни членове в своята каста; те само си играеха на Безстрашни. Също като мен, когато скочих от покрива.Тогава не знаех що е страх.

През последните четири дни изпитах четири вида страх. В единия случай бях завързана за кол, а Питър разпалваше огън под краката ми. После пак се давех, но този път насред океана, а водата бушуваше около мен. След това блюдавах как на всички от моето семейство кръвта им изтича, докато накрая не умират. При четвъртия ме за-бедоха на едно стрелбище и ме принудиха да застрелям роднините си. Сега вече знам какво е страх.

Вятърът нахлува през отвора и свисти около мен, а аз затварям очи. В мислите си отново стоя на ръба на покрива. Разкопчавам копчетата на сивата си униформа на Аскет, откривам ръцете си, показвам тялото си, което никой досега не е виждал толкова разголено. Свивам ризата на топка и я запращам в гърдите на Питър.

Отварям очи. Грешка. Не съм скочила от покрива, защо-то искам да бъда като Безстрашните. Скочила съм, защо-то вече съм била като тях и съм искала да им го покажа. Водело ме е желанието да разкрия онази част от мен, която Аскетите изискваха да прикривам.

Протягам ръце над главата си и отново оплитам пръсти в мрежата. Разпервам крака настрани, покривайки възможно най-голяма част от мрежата. Нощното небе е пусто и притихнало, за първи път от четири дни насам и в главата ми е същото.

Притискам с ръце главата си и дишам дълбоко. Днешната симулация е като вчерашната: някой ме е завел насила на стрелбището и ме принуждава да застрелям семейството си. Когато вдигам глава забелязвам, че Фор ме гледа.

- Знам, че симулацията не е действителност - казвам.

- Няма нужда да ми го обясняваш - отговаря той. - Ти обичаш семейството си. И не искаш да го застреляш. Това е съвсем естествено.

- Симулацията е единственото място, където мога да ги видя - продължавам. Макар и да не го иска от мен, аз се чувствам длъжна да обясня защо ми е толкова трудно да се изправя пред този свой страх. Сплитам пръсти, после пак ги разделям. Ноктите ми са изгризани до кръв - сигурно ги гриза, докато спя. Всяка сутрин се събуждам с разкървавени ръце. - Те ми липсват. Твоето семейство някога... липсвало ли ти е?

Фор свежда очи.

- Не - отговаря равно той. - Никога. Но това е изключение.

Толкова голямо изключение, че успява да ме откъсне от представата как опирам пистолет в гърдите на Кейлъб. Какво ли ще да е било семейството му, щом изобщо не го е грижа за тях?

Застоявам се с ръка върху дръжката на вратата и поглеждам назад къмФор.

„И ти ли си като мен? - питам безмълвно. - И ти ли си Дивергент?"

Опасно е да произнасям тази дума дори наум. Той задържа очите си върху моите и колкото по-дълго мълчим, толкова по-малко строг ми изглежда. Дочувам ударите на сърцето си. Вече прекалено дълго го гледам, но и т о й не отклонява поглед. Имам чувството, че и двамата се опитваме да къ жем нещо на другия, което той не чува. Сигурно само така ми се струва. Твърде дълго - сега дори още повече; сърцето ми бие по-силно отпреди, а неговите спокойни очи ме поглъщат цялата.

Отварям вратата и се втурвам по коридора.

Не трябва да му позволявам така лесно да ме вади от равновесие. Не е редно да мисля за нещо друго, освен за инициацията. Редно е симулациите повече да ме притесняват; защо не подкопават съзнанието ми, както се случва с останалите послушници. Кристина ходи с тъмни кръгове около очите. Дрю вече изобщо не спи - само гледа втренчено стената, свит на кълбо в леглото си. Ал всяка нощ се буди с крясъци от кошмарите си, после плаче, заровил лице във възглавницата. В сравнение с това, моите кошмари и изгризалите нокти са нищо работа.

Виковете на Ал ме будят всеки път. Лежа, вперила поглед в пружините на леглото отгоре. Питам се какво, по дяволите, не е наред при мен, та продължавам да се чувствам силна, когато всички останали са на път да загубят разсъдъка си. Дали това, че съм Дивергент, ме крепи? Или е нещо друго?

Когато се връщам в спалното помещение, очаквам да заваря обичайната картина: неколцина послушници, които лежат проснати върху леглата, вперили поглед в нищото. Но сега те са на крака и са се скупчили в единия край на помещението. Ерик стои пред тях и държи черната дъска, но тя е обърната с гръб към мен - не мога да видя написаното. Изправям се до Уил.

- Какво става? - прошушвам. Моля се само да не е някоя нова статия, защото не съм сигурна, че мога да понеса толкова насочена срещу мен неприязън.

- Класирането за втора степен - отговаря той.

- Мислех, че след втора степен няма да има отпаднали -просъсквам.

- Няма отпаднали. Просто нещо като временно класиране.

Кимвам с глава.

Видът на черната дъска ме кара да се чувствам напрегната, сякаш нещо плува в корема ми. Ерик я вдига над главата си и я окачва на стената. Когато отстъпва настрани, в стаята се възцарява мъртва тишина. Протягам врат да видя какво е написано.

Името ми е на първо място.

Всички глави се извръщат към мен. Продължавам да чета списъка. Кристина и Уил са съответно на седмо и девето място. Питър е втори, но когато поглеждам времето срещу името му, забелязвам, че разликата между неговото и моето време е подозрително голяма.

Средното време на Питър при симулациите е осем минути. Моето е две минути и четиридесет и пет секунди.

- Добра работа, Трис! - тихо произнася Уил.

Кимвам, без да откъсвам поглед от дъската. Трябва да съм доволна от класирането, но си давам сметка какво означава това. Ако Питър и неговите приятелчета досега ме мразеха, оттук нататък ще ме презират. Сега аз съм на мястото на Едуард. И може моето око да е следващото, което ще избодат. Или нещо още по-лошо.

Търся името на Ал и го намирам на последно място. Групата послушници бавно се разпръсква, докато накрая не оставаме само аз, Питър, Уил и Ал. Ще ми се да утеша Ал. Да му кажа, че единствената причина да се справям по-добре от него е някаква аномалия в мозъка ми.

Питър бавно се обръща, напрежението се усеща във всяка фибра на тялото му. Начинът, по който ме гледа сега, е повече от крьвнишки - погледът му е изпълнен с ненавист. После се отправя към леглото си. В последния момент обаче рязко се обръща и ме блъсва в стената, приковавайки с ръце раменете ми за нея.

- Няма да позволя някаква Дървена да е преди мен - съска той, надвесил лице толкова близо до моето, че усещам спарения му дъх. - Как го направи, а? Как, дявол да те вземе, го направи?!

Той ме придърпва няколко сантиметра към себе си, после отново ме блъска в стената. Стискам зъби, за да не извикам, въпреки че болката от удара минава като шило през гръбнака ми. Уил сграбчва Питър за яката и го дръпва по-далече от мен.

- Остави я на мира - казва. - Само страхливците налитат на малки момичета.

- Малко момиче, а? - ехидно повтаря Питър, освобождавайки се от ръката на Уил. - Ти сляп ли си, или си просто тъп? Тя ще те изхвърли от класирането и от Безстрашните изобщо. Ще останеш с празни ръце само защото знае как да манипулира хората, а ти - не. Дай знак, когато схванеш, че тя накрая ще ни съсипе всичките.

Питър изхвръква от спалното помещение. Моли и Дрю тръгват след него, а по лицата им е изписано отвращение.

- Благодаря - казвам и кимвам на Уил.

-Това истина ли е? - тихо отвръща той. - Наистина ли се опитваш да ни манипулираш?

-И как за бога, го правя това? - озъбвам се в отговор. -Просто се старая да се представя добре, както и всички останали.

- Знам ли! - Той свива рамене. - Като се преструваш на слаба, за да те съжаляваме. А после пък ставаш страшно корава и ни шашкаш.

- Да ви шашкам ли? - повтарям. - Аз съм ти приятел. За нищо на света не бих го направила.

Той нищо не казва. Усещам, че не ми вярва - не напълно.

- Не ставай глупак, Уил! - обажда се Кристина, скачайки от леглото. После ме поглежда без никакво съчувствие и добавя: - Тя не се преструва.

Кристина ни обръща гръб и излиза, без да тряска вратата след себе си. Уил тръгва подир нея. Двамата с Ал оставаме сами в спалното. Първият и последният в списъка.

Ал никога не е изглеждал дребен, но точно сега сякаш се е смалил - раменете му са отпуснати, тялото му се е сгърчило като смачкана хартия. Седи на ръба на леглото.

- Добре ли си? - питам.

- Разбира се - отговаря.

Лицето му е алено. Отбягвам погледа му. Да питам такова нещо, е просто отбиване на номер. Всеки, който има очи, ще разбере, че Ал хич не е добре.

- Още не всичко е свършило - казвам. - Може да дръпнеш в класирането, ако...

Гласът ми секва, когато той вдига очи. Даже не знам как бих завършила това изречение. Втора степен няма никаква особена полза за обучението ни. На това ниво от инициацията просто проникват дълбоко в душите ни, за да разберат що за хора сме и да изпитат куража ни.

- Ето, виждаш ли? - казва той. - Не е чак толкова просто.

- Знам.

- Съмнявам се - клати глава той. Брадичката му трепери. - За теб е лесно. Всичко ти се удава толкова лесно.

- Не е вярно.

- Напротив, така е. - Той стиска очи. - И хич не ми помагаш, като се преструваш, че и на теб ти е трудно. Не вярвам... Съмнявам се, че изобщо можеш да ми помогнеш.

Чувствам се така, сякаш отгоре ми се е излял порой и дрехите ми са натежали от водата; сякаш самата аз съм тежка, несръчна и безполезна. Не зная какво точно искаше да каже: че никой не е способен да му помогне или че точно аз не мога да му помогна, но нито едното, нито другото ме успокоява. Искам да му помогна. Но сьм безсилна да го направя.

- Аз... - започвам с намерението да се извиня, но за какво толкова има да се извинявам?! Че аз сьм подходяща за Безстрашните, а той не е? Или че не намирам правилните думи?

- Аз просто... - Сълзите, които досега напираха в очите му, рукват, мокрейки бузите. - ... искам да остана сам.

Кимвам и го оставям. Никак не е добре да го изоставям точно в този момент, но не мога да се насилвам. Вратата щраква зад мен, а аз продължавам да вървя.

Минавам покрай една чешмичка и тръгвам из тунелите, които ми се виждаха безкрайни първия ден. Сега дори не ми правят впечатление. Не за първи път посрамвам семейството си, откакто съм дошла, но този път не разбирам защо се чувствам така. Досега при всеки провал знаех какво трябва да върша, но предпочитах да не го правя. Сега просто не знам какво да правя. Нима съм загубила способността си да предугаждам от какво се нуждаят хората? Нима съм се разделила с част от себе си?

Продължавам да вървя.

Незнайно как, попадам в същия коридор, където седях в деня на заминаването на Едуард. Не искам да съм сама, но май нямам голям избор. Затварям очи и се съсредоточавам върху студения каменен под, вдишвайки влажния подземен въздух.

- Трис! - вика някой откъм дъното на коридора. Юрая тича насреща ми. Зад него са Лин и Марлийн. Лин държи кекече.

- Знаех си, че ще те открия тук. - Той прикляка близо до мен. - Разбрах, че си първа в класирането.

- Значи искаше само да ме поздравиш? - подхилвам се. - Е, благодаря.

- Все някой трябва да го направи - отговаря той. - Предположих, че приятелите ти едва ли преливат от възторг, след като си ги изпреварила. Затова стига си подсмърчала и идвай с нас. Смятам да прострелям това кексче върху главата на Марлийн.

Идеята е толкова нелепа, че не се удържам и се разсмивам. Надигам се и тръгвам след Юрая към дъното на коридора, където ни чакат Марлийн и Лин. Лин ме посреща с присвити очи, но Марлийн се хили.

- Защо не празнуваш? - пита тя. - Ако продължаваш все в този дух, мястото в челната десетка ти е гарантирано.

- .Явно е прекалено Безстрашна в очите на останалите послушници - обажда се Юрая. - И прекален Аскет, за да празнува - отбелязва Лин.

Правя се, че не съм я чула.

- Как ти хрумна да стреляш по кекече върху главата на Марлийн?

- Тя се обзаложи с мен, че не съм достатъчно точен да уцеля дребен предмет от сто крачки - обяснява Юрая. - Аз пък се хванах на бас, че на нея не й стиска да застане пред дулото, докато се целя. Добре се получи, наистина.

Залата за тренировки, където за първи път хванах пистолет, не е далече от тайния коридор. Стигаме до нея за по-малко от минута и Юрая пали осветлението. Не е по-различна от последния път, когато бях тук: мишените в единия край на помещението, в другия - маса с наредени върху нея пистолети.

- Тия неща просто се търкалят тук без надзор, така ли? - питам.

- Да, обаче не са заредени. - Юрая повдига ризата си. В колана на панталона му е затъкнат пистолет, точно под татуировката. Вглеждам се в нея, за да разбера какво изобразява, но той бързо смъква ризата. - Е - продължава, -върви пред мишената!

Марлийн се отдалечава на леки подскоци.

- Нали не смяташ наистина да стреляш по нея? - обръщам се към Юрая.

- Това не е истински пистолет - прошепва Лин. - Зареден е с пластмасови куршуми. Най-много да я одраска по лицето и да й остави белег. Ти за какви ни мислеше, глупачке?

Марлийн застава пред една от мишените и закрепва кекечето върху главата си. Юрая присвива едното си око и се прицелва.

- Чакай! - провиква се Марлийн. После откъсва парче от кекечето и го натъпква в устата си. - Давай! - нарежда след това, но думите се смесват с храната в устата й. После окуражително вдига палец към Юрая.

- Доколкото разбирам, и ти си се класирала добре -обръщам се към Лин.

Тя кимва.

- Юрая е втори. Аз съм на първо място. Марлийн е четвърта.

- Ти си на първо място само благодарение на косата -вметва Юрая, докато се прицелва. После натиска спусъка. Кекечето отхвръква от главата на Марлийн. Тя дори не мигва.

- И двамата печелим! - крещи Марлийн.

- Липсва ли ти старата каста? - обръща се Лин към мен.

- Понякога - отговарям. - Там беше по-спокойно. И не толкова изтощително.

Марлийн вдига кекечето от пода и забива зъби в него.

- Ама че гадост! - провиква се Юрая.

- Целта на инициацията е да се разкрие истинската ни същност. Поне Ерик твърди така - продължава Лин и повдига едната си вежда.

- Според Фор целта й е да ни подготви.

- Е, те двамата не се разбират особено.

Кимвам. Фор ми каза, че идеята на Ерик за пътя на Безстрашните не е правилна, но така и не ми обясни каква според него е правилната идея. От време на време мога и сама да се досетя - Безстрашните ме приветстват, кога-то скачам от покрива на сградата; мрежата от ръце, която ме посреща в края на стоманеното въже - но тези примери все още не са достатъчни. Дали Фор е чел манифеста на Безстрашните? В това ли вярва - във всекидневните прояви на храброст?

Вратата на залата за тренировки се отваря. Шона, Зийк и Фор влизат в мига, когато Юрая стреля по една от мишените. Пластмасовото топче отскача от центъра и се търкулва по пода.

- Така си и знаех! - шумът идва оттук - казва Фор.

- А то да се окаже моят брат идиот - добавя Зийк. - Не ви е разрешено да сте тук след заниманията. Внимавайте, защото Фор ще каже на Ерик и тогава най-малкото ще ви скалпират.

Юрая бърчи нос срещу брат си, но оставя настрана пистолета с пластмасови куршуми. Марлийн прекосява помещението, продължавайки да отхапва от кекечето, а Фор отстъпва от вратата, за да ни направи път.

- Нали няма да кажеш на Ерик? - пита го Лин, недоверчиво присвила очи.

- Не, няма - отговаря Фор. Когато минавам покрай него, слага ръка на гърба ми, за да ме накара да побързам. Дланта му се притиска между плешките ми. Потръпвам и се моля да не го е усетил.

Другите вървят по коридора, Зийк и Юрая се блъскат един друг, Марлийн си разделя остатъка от кекечето с Шона, Лин крачи най-отпред. Поемам след тях.

- Почакай за момент - спира ме Фор. Обръщам се, чудейки се коя негова версия стои сега пред мен - онзи, който непрекъснато ме хока, или дши, който се покатери на виенското колело заедно с мен. Той се усмихва леко, но очите му не се смеят, погледът му е напрегнат и притеснен.

- Мястото ти е точно тук, нали знаеш? - казва. - Ти си една от нас. Скоро всичко ще свърши, така че просто се дръж, става ли?

Той се почесва зад ухото и поглежда настрани, сякаш се е засрамил от онова, което току-що каза.

Гледам го втренчено. Усещам пулсациите на сърцето из цялото си тяло, даже в пръстите на краката. Чувствам се така, сякаш върша нещо неразумно, но нищо не ми пречи да си тръгна още сега. Не съм сигурна кое ще бъде по-добро или по-полезно за мен. Не съм сигурна дали изобщо ме е грижа за това.

Посягам и взимам ръката му в своята. Пръстите му се преплитат с моите. Едва дишам.

Вдигам очи към него, той гледа надолу към мен. За дълго оставаме така. После аз дръпвам ръката си и хуквам след Юрая, Лин и Марлийн. Сигурно сега ме мисли за глупачка или откачалка. Може и да си го заслужавам.

Добирам се до спалното помещение преди всички останали и когато те започват да се точат, аз вече съм в леглото и се преструвам на заспала. Нямам нужда от никого, не и ако ще ме гледат по същия начин, както когато всичко ми върви. Ако успея да издържа инициацията, ще стана една от Безстрашните и вече няма да ми се налага да ги виждам.

Нямам нужда от тях, но дали наистина искам да е така? Всяка моя татуировка е знак за тяхното приятелство. Почти всеки път, когато съм се смяла с глас в това мрачно място, е било заради тях. Не желая да ги загубя. Но имам чувството, че това така или иначе вече е станало.

След близо половин час, през който мислите ми бясно препускат, аз се обръщам по гръб и отварям очи. Спалното помещение вече е тъмно - всички са по леглата. „Сигурно са изтощени от усилието да негодуват срещу мен",- мисля си с изкривена усмивка. Сякаш не стига, че произлизам от най-мразената каста, ами сега съм и трън в очите им.

Ставам от леглото да пийна бода. Не че съм много жадна, но имам нужда да върша нещо. Босите ми крака шляпат по пода, с ръка леко се придържам до стената, за да вървя по права линия. Един син глобус сияе над чешмичката в коридора.

Отмятам косата си през рамо и се навеждам. В мига, в който устните ми докосват водата, в дъното на коридора се разнасят гласове. Промъквам се дебнешком към тях с надеждата тъмнината да ме скрие.

- Досега няма никакви признаци за това. - Това е гласът на Ерик.

Признаци за какво?

- Но и ти все още не ги познаваш добре - отвръща някой. Женски глас, студен и някак познат, но сякаш чут в просъница, а не от реален човек. - Военната подготовка не може нищо да ти покаже. При симулациите обаче, Дивергентите, ако има такива, могат да бъдат разкрити. Затова трябва да прегледаме записите няколко пъти, за да сме съвсем сигурни.

От думата Дивергенти ме побиват тръпки. Гърбът ми е все още опрян до каменната стена. Надвесвам се напред, за да видя чий е този познат глас.

- Не забравяй защо накарах Макс да те назначи! - продължава гласът. - Най-важната ти задача винаги е била да ги разкриваш. Винаги.

- Не съм го забравил.

Примъквам се още няколко сантиметра напред с надеждата, че все още не могат да ме видят. Чийто и да е този глас, явно тя дърпа конците тук; тя е причината за издигането на Ерик като водач; тя иска да ме види мъртва. Протягам врат, за да ги зърна, преди да са завили зад ъгъла.

Някой ме сграбчва изотзад.

Понечвам да изкрещя, но една ръка запушва устата ми. Мирише на сапун и дланта й е толкова голяма, че покрива долната част от лицето ми. Започвам да се мятам, но ръцете, които ме държат, са много силни. Впивам зъби в един от пръстите.

- Олеле! - провиква се груб глас.

- Млъквай и й дръж устата затворена! - Този глас е по-висок от повечето мъжки гласове и е по-ясен. Питър.

Черна лента покрива очите ми и нов чифт ръце я завързват на тила. Боря се за всяка глътка въздух. Най-малко две ръце държат моите и ме влачат напред, друг чифт ръце ме бутат в гърба, насочвайки ме накъде да вървя. Една ръка е върху устата ми и заглушава виковете. Трима души. Гърдите ме стягат. Не мога сама да надделея над трима души.

- Много ми е любопитно как точно някой от Дървените моли за милост - казва Питър с тих кикот. - Хайде, побързайте!

Опитвам се да се съсредоточа върху ръката на устата ми. Трябва да има някаква особеност, която ще ми помогне да разпозная чия е. Поне неговата самоличност мога да открия. Трябва да го направя още сега, иначе ще се паникьосам.

Дланта е потна и мека. Стискам зъби и дишам само през носа. Ароматът на сапун ми е познат. Лимонова трева и градински чай. Същата миризма обиюювсно се разнася около леглото на Ал. От устата ми се откъсва ридание. В стомаха ми се образува буца.

Дочувам звук на вода, която се разбива в скали. Близо сме до бездната - трябва да сме някъде над нея, ако се съди по силата на шума. Стискам устни, за да не се разкрещя. Ако наистина сме над бездната, вече знам какво се канят да правят с мен.

- Хайде, вдигай я!

Започвам да се мятам и грубата им кожа жули моята, но всичко е безсмислено. Крещя, давайки си сметка, че никой не може да ме чуе.

Въпреки това, ще оцелея до утрешния ден! Непременно.

Ръцете ме преобръщат, повдигат ме и блъскат гърба ми в нещо твърдо и студено. Ако се съди по неговата широчина и извивка, това трябва да е метален парапет. Това е метален парапет, същият, който огражда бездната. Започвам да хриптя и влажна мъгла плъзва по тила ми. Ръцете ме натискат и огъват гърба ми над парапета. Краката ми увисват във въздуха. Сега само от моите нападатели зависи дали ще полетя във водата долу.

Тежка ръка опипва гърдите ми.

- Сигурна ли си, че си на шестнайсет, Дървената? Не ти давам повече от дванайсет - изсмива се третото момче.

В гърлото ми се надига жлъч и аз мъчително преглъщам горчилката.

- Ей, я чакайте, май открих нещо! - Ръцете му ме мачкат . Хапя език, за да не изпищя. Нов изблик на смях.

Ръката на Ал освобождава устата ми.

- Престанете! - тросва се той. Разпознавам ниския му характерен глас.

Когато Ал ме пуска, аз пак започвам да се мятам и гърча. Успявам да стъпя на земята. Този път хапя с всичка сила ръката, която е най-близо до устата ми. Чувам писък и още по-силно стискам челюсти, вкусвайки потеклата кръв. Нещо твърдо ме удря по лицето. Бяла светкавица прорязва главата ми. Сигурно щях да усетя болка, ако адреналинът не циркулираше из тялото ми като сярна киселина.

Момчето дръпва ухапаната си ръка и ме стоварва на земята. Удрям лакътя си в камъните и вдигам ръце да махна черната превръзка от очите. Един ритник ме запраща встрани и изкарва въздуха от дробовете ми. Давя се, кашлям, но продължавам да опипвам тила си. Някой стиска сноп от косата ми и удря главата ми в нещо твърдо. От устата ми се откъсва болезнен писък и ми причернява.

С вдървени несръчни пръсти продължавам да опипвам главата си, за да открия възела на превръзката. Вдигам тежалата си ръка, смъквам превръзката и примигвам. Картината пред очите ми е размита и образите подскачат.

Успявам да различа как някои тича към нас, а друг бяга - някаква едра фигура: Ал. Вкопчвам се в парапета до мен и се вдигам на крака.

Питър стиска с ръка гърлото ми и ме вдига във въздуха, палецът му се е забил под брадичката ми. Косата му, обикновено лъскава и пригладена, сега е разрошена и прилепнала за челото. Чертите на бледото му лице са разкривени, а зъбите - стиснати. Той ме провесва над бездната и пред очите ми започват да играят разноцветни кръгове - зелени, розови и сини, - които постепенно скриват лицето му. Той дума не обелва. Правя опит да го ритна, но краката ми са прекалено къси. Дробовете ми пищят за глътка въздух.

Дочувам вик и Питър ме пуска.

Разпервам ръце, докато пропадам. Жадно поемам въздух и лактите ми се удрят в парапета. Увивам ръце около преградата и простенвам. Влажната мъгла обвива глезените ми. Светът се люлее и кръжи около мен, а някой лежи на дъното на Ямата - Дрю - и пищи. Разнасят се тъпи удари. Ритници. Стонове.

Примигвам няколко пъти и се опитвам да фокусирам единственото лице пред мен. То е изкривено от ярост. Очите му са тъмносини.

- Фор - гласът ми едва изграква.

Затварям очи и две ръце ме хващат за раменете. Той ме издърпва през парапета и ме притиска към гърдите си, вдига ме и подпъхва ръка под коленете ми. Притискам лице о рамото му и над мен внезапно се спуска мъртва тишина.