Дивергенти

20

Дишам през носа. Вдишване, издишване. Вдишване.

- Това е просто симулация, Трис - тихо казва Фор.

Но греши. Последната симулация се промъкна и в реалния ми живот, независимо дали съм будна, или спя. Стана кошмар, в който не само има врани, но и се чувствам като в симулацията - ужасена и безпомощна. А това, подозирам, е истинският ми страх. Получавам внезапни пристъпи на паника под душа, по време на закуска, по пътя към стаята за симулации. Ноктите ми са така изгризани, че чак пръстите ме болят. При това не съм единствената, която се чувства така, сигурна съм.

Въпреки това, кимвам и затварям очи.

Около мен е мрак. Последното, което си спомням, е металният стол и иглата в ръката ми. Този път не се нъ мирам в полето, наоколо няма врани. Сърцето ми тупка в очакване. Какви ли чудовища ще изпълзят от тъмното и ще ме накарат да загубя ума и дума? Колко ли дълго ще трябва да ги чакам?

Синьо кълбо лумва над главата ми, после още едно, изпълвайки стаята със светлина. Намирам се на дъното в Ямата, близо до бездната, около мен са се скупчили останалите послушници, ръцете им са скръстени на гърдите, лицата -безизразни. Търся Кристина и я виждам да стои сред тях. Никой не помръдва. От тази неподвижност гърлото ми се стяга.

Забелязвам нещо пред себе си - собственото си бледо отражение. Докосвам го и пръстите ми срещат стъкло, студено и гладко. Вдигам очи. Над мен също има стъкло. Намирам се в стъклен куб. Натискам с ръце стъкления капак отгоре - да видя дали мога да го отворя. Той не помръдва. Запечатана съм вътре.

Сърцето ми учестява ритъма си. Не искам да съм затворена в този капан. Някой барабани с прьсти върху стъклото отпред, Фор. Сочи към краката ми и нагло се хили.

Преди няколко секунди краката ми бяха още сухи. Сега обаче стоя във вода, сантиметър дълбока, и чорапите ми са подгизнали. Навеждам се да разбера откъде се просмуква, но тя сякаш извира от нищото и постепенно покачва нивото си. Поглеждам към Фор, но той само вдига рамене. После застава сред послушниците.

Нивото на водата бързо се вдига. Вече покрива глезените ми. Удрям с юмруци по стъклото.

- Ей! - викам. - Пуснете ме да изляза!

Водата пълзи по голите ми прасци, студена и нежна. Блъскам още по-силно по стъклото.

- Извадете ме оттук!

Поглеждам към Кристина. Тя се навежда към Питър, който стои до нея, и прошепва нещо в ухото му. После и драмата се разсмиват.

Водата стига до бедрата ми. Сега удрям по стъклото и с двата юмрука. Вече не се опитвам да привлека вниманието им, искам да се освободя. Обезумяла, блъскам по стъклото с всички сили. Отстъпвам назад, засилвам се и удрям с рамо стената един път, два пъти, три, четири. Блъскам, докато рамото ме заболява. Викам за помощ, гледам водата, която вече стига до кръста ми, до ребрата, до гърдите.

- Помощ! - крещя. - Моля ви! Помощ!

Бия с длани по стъклото. Ще умра в този капан. Прокарвам треперещи ръце през косата си.

Виждам Уил да стои сред останалите послушници и нещо започва да се върти из главата ми. Нещо, което той ми е казал. „Хайде, мисли!" Вече не се опитвам да разбия стъклото. Трудно ми е да дишам, но въпреки това, трябва да опитам. Ще ми е необходим въздух, колкото да издържа няколко секунди.

Тялото ми се издига безтегловно във водата. Плувам близо до тавана и протягам врат, когато водата покрива брадичката ми. Задъхвам се. Долепям лице до стъклото, всмуквайки малкото останал въздух. След това водата напълно ме покрива, запечатвайки ме в стъклената кутия.

„Не се паникьосвай!" Няма полза от този съвет - сърцето ми бясно бие, а мислите ми безразборно се разпиляват. Мятам се из водата и бия по стените. Ритам стъклото, колкото сила имам, но водата смекчава удара. „Симулацията е единствено в главата ти."

Крещя и водата пълни устата ми. Щом като всичко е само в главата ми, значи мога да го контролирам. Водата пари очите ми. Безизразните лица на послушниците са обърнати към мен. На тях изобщо не им пука.

Изкрещявам отново и блъскам с длан стената. Дочувам някакъв звук. Нещо трещи. Когато отдръпвам ръката си, забелязвам пукнатина в стъклото. Удрям с другата ръка близо до мястото и образувам втора пукнатина, която се разпълзява встрани от дланта ми на дълги закривени нишки. Гърдите ми горят, сякаш току-що съм погълнала огън. Ритам стената. Пръстите на краката ме заболяват от силния удар и дочувам продължителен нисък звук.

Стъклото потреперва, а натискът на водната маса върху гърба ми ме изстрелва напред. Отново имам въздух.

Поемам си дъх и сядам. Задавям се, а ръцете ми треперят, Фор стои от дясната ми страна, но вместо да ми помогне да стана, просто ме наблюдава.

- Какво? - питам.

- Как успя да го направиш?

-Кое?

- Да счупиш стъклото.

- Представа нямам. - Фор най-после ми подава ръка. Про-весвам крака от едната страна на стола и когато се изправям, съм стабилна. Спокойна.

Той въздъхва, хваща ме за лакътя и почти ме влачи, до-като ме извежда от стаята. Минаваме бързо по коридора, после аз спирам и си издърпвам ръката. Той мълчаливо ме гледа. Нищо няма да ми каже, ако не го попитам.

- Какво? - настоявам.

- Ти си от Дивергентите - отговаря той.

Зяпвам го, а страхът ме разтърсва като електрически ток. Той знае. Но как е успял да разбере? Може аз да съм се изпуснала. Сигурно съм казала нещо не на място.

Трябва да се държа нормално. Отпускам се назад, опирам рамене до стената и казвам:

- Какво е това Дивергенти?

- Не се прави на глупачка - отговаря той. - Още миналия път заподозрях нещо, но сега вече е очевидно. Ти манипулираш симулацията; ти си Дивергент. Ще залича данните. Ако не искаш да свършиш на дъното на бездната обаче, трябва да измислиш как да го прикриваш по време на симулациите! А сега моля да ме извиниш.

Той се отправя обратно към стаята за симулация и затръшва вратата след себе си. Сърцето ми се е качило в гърлото. Аз мога да манипулирам симулацията; аз разбих стъклото. Даже не знаех, че това действие ме издава като

Дивергент.

Ами той откъде разбра?

Отлепвам се от стената и продължавам по коридора. Някой трябва да отговори на моите въпроси и знам точно кой е той.

Тръгвам право към ателието за татуировки, където за последно видях Тори.

Навън няма много народ, защото е ранен следобед и пове-чето са на работа. В ателието заварвам трима души: другият татуист, който рисува лъв върху ръката на един мъж, и Тори, ровеща из купчина хартия в ъгъла. Когато влизам, тя вдига очи.

- Здрасти, Трис! - поздравява. После хвърля поглед към другия татуист, който е прекалено съсредоточен в заниманието си, за да ни обърне внимание. - Ела да идем отзад.

Следвам я зад завесата, която разделя помещението надве. Зад нея има няколко стола, резервни игли за татуиране, мастило, блокове с листа хартия и рисунки в рамки. Тори дърпа плътно завесата и сяда на един от столовете. Разполагам се до нея и започвам да барабаня с пръсти по коляното само за да правя нещо с ръцете си.

- Какво става? - пита тя. - Как върви симулацията?

- Много добре. - Кимам няколко пъти с глава. - Както разбирам, даже прекалено добре.

-Аха.

- Моля те, обясни ми - продължавам тихо, - какво по дяволите е... - Поколебавам се. Не трябва да произнасям думата „Дивергенти" точно тук. - Какво съм аз, по дяволите? И какво общо има това със симулациите?

Изражението на Тори рязко се променя. Тя се отпуска назад и скръства ръце. Поведението й става предпазливо.

- Освен всичко останало, ти... Ти си от онези, които осъзнават, че са подложени на симулация и че всичко, през което минават, всъщност не е действително - отговаря. - Ти си от хората, които могат да манипулират симулацията и дори да я прекратят. Освен това... - Тя се надвесва напред и ме поглежда в очите. - Ти освен това си от Безстрашните, което означава, че те чака смърт.

Някаква тежест затиска гърдите ми, сякаш всяко нейно изречение се е стоварило върху тях. Напрежението ме разпъва отвътре, докато накрая едва мога да го понеса. Трябва или да се разплача, или да се разкрещя, или...

Дрезгаво се изсмивам, но смехът тутакси замира.

- Значи ще умра - казвам.

- Не е задължително - отговаря тя. - Ръководството на Безстрашните още не е разбрало за теб. Аз веднага изтрих от системата данните от твоя тест за наклонности и после на ръка те вписах като Аскет. Но нека това не те заблуждава - ако надушат каква си всъщност, те ще те убият.

Гледам я безмълвно. Не прилича на луда. Изглежда стабилна, макар и леко напрегната, но досега никога не ми е давала повод да я мисля за неуравновесена. Знае ли се обаче. Откак-то се помня, в нашия град не е имало убийство. Дори отделни хора да са способни на убийство, за ръководителите на касти това е немислимо.

- Гони те параноята - казвам. - Лидерите на Безстрашните няма да ме убият. Хората не постъпват така. Отдавна вече не го правят. Нали това е целта на всички... касти.

- О, така ли мислиш? - Тя поставя длани върху коленете и се втренчва право в мен, а чертите й се изопват от внезапно появила се жестокост. - Направиха го с брат ми, защо на теб да ти се размине, а? Какво те прави толкова специална?

- Брат ти ли? - повтарям и присвивам очи.

- Точно така. Брат ми. И двамата дойдохме тук от кастата на Ерудитите, само дето резултатите от неговия тест бяха неокончателни. В последния ден от симулациите откриха тялото му на дъното на бездната. Казаха, че било самоубийство. Само че брат ми се справяше много добре с обучението, ходеше с едно момиче от послушниците и беше щастлив. - Тя тръсва глава. - Ти също имаш брат, нали? Не мислиш ли, че би усетила, ако той мисли да се самоубива?

Опитвам се да си представя как Кейлъб отнема живота си. Дори мисълта за това ми изглежда абсурдна. Дори да е напълно отчаян, това не би било изход за него.

Ръкавите на Тори са навити и аз забелязвам татуирана река върху дясната й ръка. Дали я е направила след смъртта на брат си? Или пък реката е поредният страх, който е преодоляла?

Тя снижава глас.

- По време на втора степен от обучението Джорджи се справяше наистина добре и напредваше много бързо. Каза ми, че симулациите изобщо не са страшни за него... приемаше ги просто като игра. Затова инструкторите проявиха интерес към него. И се събраха всички в стаята за симулации, когато беше вътре, вместо да оставят неговия инструктор да докладва резултата. През цялото време си шепнеха нещо по негов адрес. В последния ден за симулации единият от лидерите на Безстрашните специално дойде да го види. А на следващия ден Джорджи вече го нямаше.

Аз самата бих могла да се справям добре със симулациите, ако разбера коя е силата, дето ми помогна да разбия стъклото. Тогава ще стана толкова добра, че всички инструктори да ме забележат. Това е възможно, но бих ли го направила?

- Това ли е всичко? - питам. - Просто манипулирам симулацията?

- Съмнявам се - отговаря тя, - но това е всичко, което аз знам.

- Колко души знаят за това? - питам настоятелно, мислейки за Фор. - Говоря за манипулирането на симулацията.

- Тези хора са два вида - отговаря тя. - Онези, които искат да те убият. И такива, които лично са го изпитали. Или са го научили от някой потърпевш като мен.

Фор ми каза, че ще изтрие записа с разбиването на стъклото в симулацията. Той не иска да ме убие. Дали и той не е Дивергент? Или пък някой от семейството му е такъв? Може би приятел? Гадже?

Пропъждам тази мисъл от главата си. Няма да му позволя да ми отклони вниманието точно сега.

- Не разбирам - произнасям бавно, - какво ги е грижа лидерите на Безстрашните, че мога да манипулирам симулацията?

- Ако знаех, досега да съм ти казала. - Тя стиска устни. -Единственият извод, който си направих, е, че не ги вълнува толкова манипулирането на симулацията само по себе си, колкото го приемат като симптом на нещо друго. Нещо, което наистина ги притеснява.

Тори взима ръката ми и я притиска между двете си длани.

- Помисли върху това - казва. - Тези хора те обучават как да използваш оръжие. Как да се биеш. А ти продължаваш да си въобразяваш, че не биха те наранили. Или че няма да те убият.

Тя пуска ръката ми и се изправя.

- Трябва да се връщам, иначе Бъд ще започне да разпитва. Бъди предпазлива, Трис!