Демонично стъкло

Осма глава

Стигнахме до входната врата, минавайки покрай една от прислужниците. Тя почистваше праха от мраморна масичка във фоайето, но вместо да използва четка с пера или почистващ препарат, държеше ръцете си над повърхността. Прахът се завихряше леко нагоре и изчезваше. Изглеждаше ми толкова странно, колкото компютърът или мобилният телефон биха изглеждали навремето. В „Хеката“ никой не употребяваше магия за ежедневни цели. Г-жа Касноф със сигурност не би ни позволила да използваме способностите си, за да чистим прах.

С баща ми не си казахме нищо, докато не излязохме навън.

— Виж — започнах. — Съжалявам, че докоснах магическия шкаф или каквото е там. Въобще не бях наясно.

Той си пое дълбоко въздух, докато се разхождахме по чакъла.

— Великолепно. Можеш ли да помиришеш това, Софи?

— Ъ-ъ… кое?

— Лавандулата. В абатство Торн има лавандула във всяка възможна градина. Особено силно се усеща във вечери като тази.

Подуших въздуха. Беше прав, наистина ухаеше приятно, а и вечерта бе красива. Не бе нито прекалено горещо, нито твърде хладено. По ливадата пълзяха сенки. Сигурно би ми харесало много повече, ако не бях в дом, пълен с демони.

Продължихме да вървим мълчаливо. Отпуснах глава на рамото му и се престорихме, че не е бил в ролята на най-отсъстващия баща за последните шестнайсет години.

Минахме по каменния мост и се насочихме към малко възвишение. Спряхме на върха му и се обърнахме към къщата.

Баща ми имаше право, гледката беше изумителна. Сгушено в долината, абатство Торн бе окъпано в лъчите на залязващото слънце. В далечината сякаш гората бе обвила имението, давайки му подслон и защита. Искаше ми се да мисля за гледката като за красива, но при вида му не можех да не си представя колко различен би бил животът ми, ако Алис никога не беше идвала тук.

— Обикнах тази къща от първия миг, в който я зърнах — каза баща ми.

— Само да беше малко по-големичка — промълвих. — Нужни са ми поне петстотин стаи, за да не ме хване клаустрофобията, нали разбираш?

Опитът ми за шега не се получи, но баща ми въпреки това се усмихна.

— Надявах се да ти хареса. В някакъв смисъл това е нашето родно място. Искаш ли да ти разкажа историята?

Въпреки че устата ми бе пресъхнала, а коленете ми трепереха, се насилих да звуча безгрижно.

— Да, може.

— Всички от семейство Торн са били тъмни вещици и вещери. В продължение на стотици години са успявали да скрият истината за себе си от хората, като същевременно са използвали магическите си сили, за да увеличават богатствата и влиянието си. Били са много амбициозни и умни, но не и опасни. Поне не и до началото на войната.

— Коя война?

Той ме изгледа изненадано.

— Не си ли учила за войната в „Хеката“?

Замислих се за часовете си от изминалата учебна година, но трябва да призная, че през голяма част от времето мислех за други неща, например за Арчър, Джена и кой е тайнственият нападател на момичетата. Кой би ме упрекнал, че не съм внимавала особено в час?

— Може и да сме учили, просто не помня.

— През 1935 година избухва война между Окото на Бога и Обществото на магическите съзнания. Това е много мрачен момент в нашата история. Има хиляди жертви и от двете страни. — Той спря за момент, за да избърше очилата си с кърпичка. — По това време са останали само двама души от семейство Торн — Вирджиния и по-малкият й брат Хенри. Идеята за възкресяването на демон, който да им помогне във войната срещу Окото на Бога, е на Вирджиния. Никой до този момент не е успявал да извърши такова нещо, но тя все пак е решила да пробва. Отнело й е години, но в един момент най-сетне е намерила ритуала в някакъв много древен гримоар.

— Предполагам, че става дума за онзи, заключения в библиотеката?

— Да. Според свидетелствата на Съвета тя е искала да изпълни ритуала сама, но председателят на Съвета е отказал. Предположил е, че е по-добре да пробват с обикновен човек. За късмет на Вирджиния имала е много момичета на разположение заради приютените ученички от девическото училище, които по това време са били в абатство Торн.

Побиха ме тръпки.

— И тя е избрала Алис.

— Да.

— Но защо? Сам каза, че е имало много момичета. Как е избрала точно нея? Изтеглила е името й от шапка или нещо подобно?

— Честно казано, нямам представа, Софи. Винаги съм смятал, че причината е в бременността на Алис в този момент. Възможно е бебето да е било от Хенри… е, във всеки случай Вирджиния не е споделила това с никого, а след ритуала вече не е имала възможност.

— В истории като тази винаги има таен дневник, заровен в корените на някое дърво, от който човек научава всички отговори. Има ли шанс нещо подобно да се случи тук?

— Опасявам се, че не. Както и да е, мисля, че знаеш остатъка от историята. Вирджиния изпълнила ритуала, но нещо се объркало. Никога няма да узнаем какво се е случило в онази нощ, но резултатът е, че Вирджиния и брат й са намерени мъртви, а Алис се е превърнала в демон.

— В чудовище — прошепнах, спомняйки си за сребристите нокти, които се прокрадваха към врата на Елодия.

Седнах на тревата и подпрях брадичката си с колене. Баща ми въздъхна и след миг седна до мен.

— Ще си изцапаш костюма.

— Имам достатъчно костюми. Знаеш ли, не за пръв път използваш тази дума, за да ни характеризираш. Може ли да знам защо?

Вдигнах вежди изненадано.

— Сериозно ли? Искаш да ти кажа защо „демон“ е равнозначно на чудовище за мен?

— Когато си мислеше, че си обикновена вещица, използваше ли думата „чудовище“, за да се самоопределиш?

— Естествено, че не.

— Нали знаеш, че вещиците, феите, зооморфите и демоните, всички имаме общ произход.

— Какво имаш предвид?

Баща ми откъсна стръкче трева и започна разсеяно да го къса.

— Започнали сме от ангели.

— Знам, че това се отнася за останалите магически същества — казах. — Появили са се от ангелите, които не са взели страна в конфликта между Бог и Луцифер.

Баща ми ме погледна в очите.

— Е, демоните са избрали страна. Грешната, както се оказало.

— И какво от това? Само защото са били ангели, това не ги… не ни прави от добрите.

— Не, но ни прави малко по-сложни от просто чудовища. Например ти не беше особено разочарована да откриеш, че си тъмна вещица, а техните сили са много подобни на нашите. В някакъв смисъл демонът е един много могъщ тъмен вещер.

— Или Хогарот Гнусния.

— Какво?

— Исках да кажа, че… когато Вирджиния призовала този демон да обсеби Алис, това значи ли, че самата Алис, истинската, е загубила душата си и на нейно място се е настанил демонът, който просто се е разхождал в тялото й?

Баща ми внезапно се разсмя:

— О, Боже, не! Ти това ли си мислеше през цялото време?

Скръсти ръце пред гърдите си.

— Ами откъде се предполага да знам? Не бих казала, че някой се е завтекъл със завидно усърдие да отговаря на всичките ми въпроси по „демонология“.

Той спря да се смее и придоби леко стеснителен вид.

— Права си, съжалявам. Не, когато един демон бъде призован, той не е нищо повече от огромна, тъмна… сила. В това се превръща един ангел, заточен в ада. Лишава се от всичко, освен от силата си. Те нямат имена, нито личности, нито дори тела. Не са нищо друго, освен чиста и концентрирана сила.

— Охо!

— Дори не е много правилно да се нарича обсебване. По-правилно би било смесване. Демонът променя всичко в човека, дори неговата ДНК. Това е причината да се предава по наследство, поради което ако бъдем сериозно ранени, не можем да умрем. Нашите сили ни лекуват. — Той кимна към белега на ръката ми. — Освен, разбира се, ако някой не използва демонично стъкло срещу нас. Но като цяло демон, който се е появил в резултат на ритуал за обсебване, запазва личността на човека, който е бил преди това.

— Само дето най-тъмната и най-могъщата магия, която светът познава, започва да тече във вените му — добавих.

— Именно.

Баща ми изглеждаше горд, а аз изведнъж си спомних Алис на сечището през онази нощ, ликуваща.

— Ти успя! — извика тя възторжено точно преди да отсека главата й.

Гърлото ми се сви.

— Щом Алис си е била все още Алис, защо имаше огромни нокти и пиеше кръв?

Баща ми сви рамене и протегна дясната си ръка. Дълги сребристи нокти изскочиха от края на пръстите му, а после изчезнаха също толкова бързо.

— Всяка вещица може да го направи, ако пожелае. Пробвай.

Загледах се в окаяните си нокти, изцапани с ягодов лак от последния път, когато Джена се опитваше да ми прави маникюр.

— Не, благодаря.

— А колкото до… другото, кръвта е много силна магия, много древна. Много вещици са я използвали в миналото. Приятелката ти Джена се храни с кръв. Всъщност точно това е начинът, по който са били създадени вампирите. Преди около хиляда години сборище от вещици е изпълнявало много сложен кръвен ритуал и…

— Алис убиваше хора — прекъснах го аз.

— Да, така е — отвърна той спокойно. — Толкова много черна магия може да побърка човек. Точно това се е случило с нея. Но не е казано, че ще се случи и с теб.

Той ме изгледа продължително, а на лицето му бе изписано напрежение.

— Софи, разбирам колебанието ти да приемеш същността, която си наследила, но е много важно да спреш да мислиш за демоните като за чудовища — той се протегна и хвана ръката ми. — Да спреш да мислиш за себе си като за чудовище.

Постарах се да звуча твърдо:

— Виж, разбрах, че се кефиш на цялата идея с демонизма, но видях как един демон уби моя приятелка. А г-жа Касноф ми каза, че майка ти изпаднала в подобно неконтролируемо състояние и убила баща ти. Така че не очаквай да повярвам, че да си демон е безобидно като малки котенца на слънчева светлина.

— Права си, не е. Но ако искаш да ме изслушаш и да научиш повече за това какво е да си демон, ще разбереш, че Очистването не е единственият ти шанс. Има начини за… фини настройки на уменията, които много намаляват шансовете да нараниш някого.

— Намаляват ги? Но не ги премахват, нали?

Баща ми поклати глава.

— Явно съм тръгнал по грешния път. — Звучеше отчаян. — Искам просто да разбереш, че… Софи, имаш ли някаква представа какво би било да минеш през Очистването? Ако предположим, че оцелееш, разбира се.

Имах. Може да звучи странно, но едно от първите неща, за които си помислих, е, че ще изглеждам като Ванди. Покрита с виолетови татуировки, дори по лицето. Няма да ми е лесно да обясня това в света на хората, но се надявам, че оправдание от рода на „прекарах луда ваканция“ би свършило работа.

Казах го на баща ми, а той отвърна:

— Не съм сигурен, че наистина разбираш какво точно се случва на този ритуал. Не е само това, че няма да можеш да правиш магии. Той разрушава жизненоважна част от теб. Очистването прониква в кръвта ти, изтръгва нещо, което е голяма част от теб, както например цветът на очите ти. Ти си родена да бъдеш демон, Софи, и затова душата и тялото ти ще се борят, за да те запазят такава. Може би до смърт.

Няма какво да отвърнеш на такава реч. Продължих да го гледам, докато той най-сетне не въздъхна.

— Ти си уморена, а всичко това ти дойде твърде много като за първа вечер тук. Ще те разбера, ако искаш да прекратим разговора.

— Не, не е това — възразих, но той продължи. Започнах да забелязвам, че това е много типичен и много дразнещ негов навик.

— Може би след като се наспиш добре, ще си много по-склонна да се вслушаш в нещата, които искам да ти кажа. — Той си погледна часовника. — А сега, ако ме извиниш, трябваше да се срещна с Лара преди петнайсет минути. Предполагам, че ще се ориентираш по пътя обратно към къщата.

— Тя е точно пред мен, така че сигурно ще се справя — промърморих, но баща ми вече слизаше по хълма.

Доста дълго останах така, обгърната от мрака, и наблюдавах абатство Торн, опитвайки се да осмисля всичко, което баща ми току-що ми каза. Бяха минали поне десет минути, когато осъзнах, че не съм го питала нищо за момичето и момчето демони и какво правят тук. Или как са се появили. Най-сетне се изправих, изтупах дънките си и се отправих към къщата.

По пътя си мислех за нещата, които баща ми сподели. Имах силите си от едва три-четири години, но те бяха част от мен. За първи път си признах, че мисълта за изтръгване на магията от тялото ми и може би умиране ме ужасяваше адски.

Но се страхувах да изживея живота си като тиктакаща бомба, независимо какво твърдеше баща ми за „фините настройки“. Докато имам магически сили, избухването винаги ще бъде една много реалистична възможност. В някакъв смисъл самото ми съществуване се бе превърнало в световен проблем.

Никъде не срещнах баща си, когато се прибрах в къщата, затова реших да се кача в стаята си. Преди да изляза, умирах от глад, но този разговор уби апетита ми. И макар да бях спала дълго следобед, нямах търпение да си взема горещ душ и да си легна.

Когато се върнах в стаята си, забелязах, че леглото ми е оправено. Зачудих се дали е дело на прислугата, или на някакво заклинание за подреждане.

Изведнъж забелязах снимката, поставена на възглавницата. Зачудих се дали баща ми я е оставил. Протегнах се да я взема, а ръцете ми трепереха. Беше черно-бяла снимка на група момичета, направена в градината на Торн. Половината бяха прави, а другата половина бяха клекнали пред тях, придърпали срамежливо полите си. Алис бе на първия ред. Загледах се за дълго в лицето й. Някак си ми беше много по-лесно да мисля за нея като за демон, обсебил тялото на прабаба ми. Много по-трудно бе да приема, че душата й все още си е била в тялото, когато прерязах гърлото й с меча от демонично стъкло.

Загледах се в чертите й на снимката. За какво ли си е мислила този ден? Дали й е харесвало тук?

Доколкото знам, е ползвала същата тази стая преди шейсет години. Само като си го помислих и ме побиха тръпки. Искаше ми се да я питам дали е имала предчувствие за ужасното нещо, което е било на път да й се случи, дали се е разхождала из хълмовете на Торн, изпълнена със същото страховито чувство, което изпитвах аз сега.

Но Алис, запечатана на снимката през 1939 година, беше едно усмихнато момиче, което не можеше да ми даде никакви отговори, а по лицето й не личеше да има и най-бегла идея какво й вещае бъдещето.

Какво вещае и за мен.