Демонично стъкло

Шестнайсета глава

За щастие тази нощ нямах кошмари и спах непробудно почти до обяд. Сигурно щях да спя и още, ако вратата на стаята ми не се бе отворила.

— Изчезвай, Джена — промърморих аз, без да отварям очи.

— Веднага, ако бях Джена — отвърна плътен глас, който определено не принадлежеше на Джена.

Събитията от предната нощ нахлуха в ума ми и си спомних как Арчър ми каза да задържа монетата, за да може да ме намери, и как я оставих под възглавницата си.

Изправих се толкова бързо, че направо счупих звуковата бариера, но се оказа, че на прага стои Кал, а не Арчър. Отдъхнах си с облекчение, но и с леко разочарование.

— Здравей — казах и се надявах косата ми да не е огромна рошава купчина, макар да бях сигурна, че е, понеже я виждах с периферното си зрение.

— Здравей.

— В стаята ми си.

— Така е.

— Това разрешено ли е?

— Е, нали сме сгодени — каза той безизразно.

Изгледах го и отместих косата от лицето си. Не знаех дали това е шега или не. С Кал никога не можеш да си сигурен.

— Искаш да ме гледаш как спя ли? Защото ако е така, с годежа ни е направо приключено.

Устните на Кал се разтеглиха в нещо, което би могло да е усмивка.

— За всяко нещо ли имаш остроумен отговор?

— Ако е възможно, да. Е, защо си тук?

— За да разбера как мина снощи.

Сърцето ми заблъска болезнено и единственото, за което можех да мисля, беше онази златна монета, прогаряща дупка под възглавницата ми.

— Добре мина. Знаеш как е, село. Жалко, че трябваше да го пропуснеш.

— Да — каза той и потърка челюстта си с ръка. — Беше много странно. Баща ти каза, че има само няколко болни растения, които трябва да погледна, но ставаше така, че веднага щом излекувам едно, следващото започваше да оклюмва. Наложи се да се занимавам с всеки храст в цялата градина. Приключих чак към десет вечерта.

— Това е много странно наистина — казах аз, макар някакво подозрение да започна да се оформя в ума ми.

Едва ли съм единствената, която е осъзнала, че Кал няма да хареса особено идеята за ходене в „Шели“.

— Научи ли нещо за Ник и Дейзи?

А, да. Тази част от мисията ми се оказа пълен провал.

— Не, не точно. Беше много скучна вечер.

Въпреки целия опит, който натрупах в последно време, не ме биваше много в лъжите, а Кал не бе идиот. Той ме гледа няколко секунди, а после каза:

— Баща ти се прибра рано тази сутрин. Убийци на Окото са нападнали някакъв клуб в Лондон тази нощ.

— О-о! — възкликнах аз. — Сигурно е било ужасно.

— Да — отвърна Кал, като продължаваше да ме гледа в очите. — Явно са имали информация, че дъщерята на председателя ще е там заедно с други двама демони и вампир.

Усетих как пребледнявам.

— Гадост. Той бесен ли е?

Кал сви рамене.

— Може да се каже. И аз не съм много възхитен от това.

Отметнах завивката и станах от леглото, като придържах нощницата си.

— Кал, ще ми се наложи да се разправям с ядосания си баща. Моля те, не вкарвай излишен мачовски драматизъм.

Той ме хвана за китката.

— Нищо подобно не правя. И не съм ядосан на теб, а на тях. Не е трябвало да те водят там.

Ръката му беше топла за разлика от моята.

— Предполагам, че са искали да бъдат мили — обясних аз. — А и казаха, че Окото никога не е правило нападения там досега.

Пръстите му се свиха около китката ми почти до болка.

— Значи търсеха теб?

— Да… Така изглежда.

Някой почука на вратата. Кал пусна ръката ми и подскочихме изненадани, когато Лара отвори вратата. Ако г-жа Касноф беше хванала Кал в стаята ми при затворена врата, а ние и двамата още по пижами, щеше да има много гневни погледи, присвити устни, думи като „крайно неприемливо“ и т.н.

Но Лара изглеждаше… радостна. Изражението й бе дори леко самодоволно.

— Софи, баща ти те очаква в библиотеката.

— Добре. Нека да си взема душ и слизам.

— Той също така ме помоли да ти предам, че иска да си облечеш нещо различно от дънки и гуменки.

Това малко ме пообърка, но не исках да го показвам на Лара.

— Имам рокля — казах аз.

— Отлично — отвърна тя, но не си тръгна.

— Предполагам, това е намек да те оставя — каза Кал и се изчерви. — Ще се видим по-късно, Софи.

Когато двамата с Лара излязоха, аз подпрях чело на прозореца и въздъхнах. В градината фонтанът пръскаше блестящи струи, а вятърът донесе ухание на лавандула, което баща ми много харесваше. В светлината на деня беше много лесно да си представя, че снощната случка е плод на въображението ми.

Почувствах се малко по-добре, като си взех душ. Ясно е, че баща ми ще е бесен. Може дори да ми се развика. Ще трябва да го понеса.

Единствената рокля, която си носех, бе бяла лятна рокля на сини цветчета. Беше красива, но предполагам, че се очакваше да облека нещо по-официално. Използвах заклинание, за да я превърна в семпла черна рокля без ръкави. Добавих лека жилетка и колие с перли, преди да осъзная, че отново използвам магическите си сили.

„Да, но това заклинание не беше кой знае какво“ — помислих си аз. Шансовете магията ми да се превърне в застрашителна и неконтролируема, докато правя заклинания за промяна на облеклото си, са много малки.

И въпреки това ми направи впечатление колко лесно се върнах към навика си да използвам магия.

Успях да сплета косата си. Реших да не си слагам грим, понеже си мислех, че колкото по-невинна изглеждам, толкова по-трудно ще му е на баща ми да хвърля огън и жупел с поглед или каквото там бащите правят.

Преди да изляза, грабнах златната монета изпод възглавницата и се огледах. В стаята нямаше места за криене, така че в крайна сметка добавих джоб на роклята и сложих монетата вътре.

Баща ми стоеше пред големия прозорец с ръце, скръстени зад гърба в типичната поза „толкова съм разочарован от потомството си“.

— Татко? Лара ми каза, че си искал да ме видиш.

Той се обърна и устата му представляваше абсолютна права линия.

— Да. Добре ли си прекарахте снощи с Ник и Дейзи?

Едва се удържах да не бръкна в джоба си и да стисна монетата.

— Не точно.

Той не каза нищо, така че прекарахме известно време в мълчание, докато накрая започна да не ме свърта.

— Виж, ако мислиш да ме наказваш, просто искам да минаваме нататък.

Той продължи да ме гледа.

— Искаш ли да ти кажа как прекарах вечерта си? Всъщност не беше точно вечер, понеже продължи до ранните часове на утрото.

Изстенах вътрешно. Г-жа Касноф използваше тази тактика понякога, за да изброи по колко начини лошото ми поведение я е наранило.

Сигурно са го научили в онези елитни училища за непровинили се вещери.

— Да.

— Прекарах тези часове на телефона. Знаеш ли с кого разговарях?

— С някоя от онези горещи линии?

— Де да беше така — просъска през зъби той. — Не. Бях зает да уверявам поне трийсет влиятелни вещици, вещери, зооморфи и феи, че дъщеря ми, бъдещият председател на Съвета, не е причинила наранявания на поне дузина души, докато се е опитвала да избяга от нощен клуб по време на нападение от страна на Окото на Бога.

— Не съм ги наранила! — възкликнах аз. После си спомних колко силно се блъснаха в стената и потрепнах. — Е, поне не нарочно.

Баща ми наведе глава и подпря челото си с два пръста.

— По дяволите, София.

— Съжалявам. Наистина. Опитах се да им помогна. Повалих всички убийци на Окото, които ги преследваха.

— Не — каза той и вдигна глава. — Не, вината е моя. Трябваше да се погрижа за това още щом пристигна.

— С кое?

— Ела с мен. Имаме много работа.

Баща ми разпери ръка, сякаш трябваше да тръгна първа, но аз си останах на мястото. Чувствах се напълно объркана. Когато мама ми беше ядосана, тя просто крещеше и с това приключвахме.

Преглътнах.

— Къде отиваме? Искам и Джена да дойде.

Каквото и да бе намислил баща ми, не исках да се справям с него сама.

Но той се усмихна загадъчно и отвърна:

— Опасявам се, че г-ца Талбът си има компания.

— Какво имаш предвид?

— Научих, че г-ца Талбът и Виктория Станфорд са станали близки по време на престоя й в Савана миналата година. За щастие точно сега г-ца Станфорд получи неколкоседмична ваканция от задълженията си за Съвета. Помислих си, че би се радвала да прекара известно време с Джена.

— Довел си Викс тук?

Той се обърна отново към прозореца и кимна към нещо там.

— Полетът й пристигна късно тази нощ.

Доближих се до него. На ливадата пред входа Джена вървеше ръка за ръка с много бледо и красиво момиче, главите им се докосваха. Викс изглеждаше на шестнайсет, но при положение, че работи за Съвета, предполагам, е малко по-голяма.

Джена се смееше. Гърлото ме стегна от чувство, което донякъде беше радост за Джена, донякъде ревност, че трябва да я споделям, донякъде гняв.

Спомних си изражението на баща ми в първия ден, когато Джена се застъпи за мен и с г-жа Касноф ни нарекоха как?

Непобедим отбор.

— Добър ход — промърморих аз.

Очаквах да отрече, но той каза просто:

— Да, и аз така си помислих. А сега ела.

Хвърлих още един поглед на Викс и Джена, надявайки се да погледне към мен и да й помахам, но тя не се обърна.