Демонично стъкло

Трийсет и трета глава

Старата мелница остана зад гърба ми и изведнъж се потопих отново в реалността. Сега вече знаех, че Арчър иска да е с мен точно колкото и аз го исках, но все още имаше много неща, които заставаха между нас. Като начало — практически всички, които познавах, искаха да го убият и всички, които той познаваше, искаха да убият мен. Макар това да бе най-сериозната пречка, имаше и други. Не само заради нещата, които останалите щяха да си помислят. Свикнах с идеята, че един ден ще бъда председател на Съвета, свикнах да не мисля за себе си като за някакво чудовище. Сега се смятам за нещо… ами, по-полезно. Ценно, ако щеш.

В момента, в който някой научеше за мен и Арчър, всичко това щеше да изчезне.

Стигнах до лабиринта от жив плет в градината пред къщата.

Ето, трябваше да помисля и за Кал.

При мисълта за него се препънах леко. Не мисля, че ще му разбия сърцето или нещо такова. С Кал сме само приятели и може да се интересува от мен малко, но смятам, че това е ефект от годежа. Нали и аз се опитвах да си падна по него само защото така би ми било по-лесно?

Колкото повече се доближавах до къщата, толкова повече се изпаряваха щастливите ми мисли. Окото беше семейството на Арчър. А Съветът се бе превърнал в моето. Никой от нас не би се отказал от своите, така че къде щеше да приключи всичко това?

Ох, защо е нужно да мисля за толкова много неща? Защо не мога да съм обикновено момиче, което се наслаждава, че най-после усеща топлината на споделената любов?

Минах се през задната врата и една от прислужничките там ми се поклони. А, да. Защото не съм съвсем обикновено момиче.

Надявах се да се прибера в стаята си, без да срещам никого, но попаднах на Кал. Прекрасно, няма що.

— Хей — възкликна той. — Защо си будна толкова рано?

— О, ами… нали разбираш, правех гимнастика — рекох и започнах да тичам на място, но после осъзнах, че сигурно изглеждам като пациент от психиатрична клиника, и спрях.

— Добрееее — отвърна Кал бавно, като подхрани подозренията ми. — Аз тъкмо мислех да изляза на разходка. Искаш ли да дойдеш с мен?

Не е възможно да се умре от вина, нали? Независимо колко пронизан в гърдите се чувстваш.

— Аз всъщност приключих с фитнеса. Но можем да се видим по-късно, нали?

— Разбира се.

Като го гледах как се отдалечава, си помислих, че е глупаво да се чувствам виновна. Няма да му разбия сърцето, като отменя годежа ни. Може би ще бъде малко ядосан, но не и разбит. Той не ме харесва по този начин. Ако беше така, досега да е направил някаква крачка.

Изминах пътя до стаята си, обгърната в тишина. Щом отворих вратата, въздъхнах с облекчение.

Но въздишката заседна в гърлото ми, щом видях кой стоеше насреща ми.

Елодия.

Е, по-скоро призракът й. Беше много по-прозрачна, отколкото в „Хеката“, и едва я виждах, но без съмнение бе тя. Червеникавата й коса се вееше около лицето, а тя се носеше на няколко сантиметра от пода.

Бях толкова шокирана да я видя, че ми отне няколко секунди, докато разбера, че се опитва да ми каже нещо.

— Какво правиш тук? — попитах с рязък шепот.

Никога не съм чувала за призрак, напуснал „Хеката“.

Доколкото ми беше известно, това бе невъзможно.

Не мога да съм напълно сигурна, но ми се стори, че тя завъртя очи.

Изведнъж ме обзе ужасно прозрение.

— Това заради Арчър ли е? Само не ми казвай, че си разстроена заради нас, защото… Искам да кажа, ти си мъртва.

Тя се приближи малко, докато не застана точно пред лицето ми. В първия момент си помислих, че се кани да ме наплюе с ектоплазма, но после забелязах, че движи устните си. Не бях кой знае какъв експерт по разчитането на устни, но понеже беше достатъчно близо до мен, разбрах думите:

— Нали ти казах, че ще те навестявам?

Погледнах я ужасено, а тя се изхили самодоволно. И изведнъж изчезна. Усетих някакъв полъх в лицето си, сякаш току-що се е отворил прозорец.

— Не искам! — извиках аз в празната стая. — Писна ми от теб!

Никой не ми отговори.

Мислех да си подремна през остатъка от деня, но така се случи, че го прекарах в библиотеката, търсейки нещо за призраци и демони. Не беше най-лекото четиво и не ми стана по-добре от него. Във всички книги се казваше едно и също — призраците са привързани към мястото, на което са починали, а не към хората около тях. Както и с „История на демонологията“, си помислих, че тези книги ще са по-полезни за подпиране на врати. Нямаше нищо в тях, което да хвърля поне малко светлина върху ситуацията с Ник и Дейзи.

Мислех да ги подпитам на вечеря тихо и дискретно, дали някой от тях има спомени, които могат да се свържат по някакъв начин с това, което видях на остров Грималкин. Но не ги срещнах през целия ден. Не ги видях и на другата сутрин по време на закуска. Едно е да пропуснат вечерята, но досега не се беше случвало да ги няма на закуска. Никой не изглеждаше впечатлен.

— Знаеш ги тези двамата — каза Джена. — Отишли са някъде да се правят на Кърт и Къртни.

Но когато и на следващата вечеря не се показаха, вече бях притеснена. До десет вечерта обикалях коридора, където бяха стаите им, но от тях нямаше и следа. Все още обикалях, когато Родерик ме намери, за да ми съобщи, че баща ми се е върнал.

— Много бързо — казах аз и го последвах, макар стомахът ми да се сви на кълбо.

Трябваше да разкажа на баща си какво видях на острова, но все още не бях измислила добро обяснение как съм получила информацията. Мислех си, че имам поне няколко дни да помисля за това.

Когато стигнах до мраморния под пред кабинета, устата ми беше съвсем пресъхнала, а краката ми трепереха.

Исках да се отпусна в един от кожените му столове и да му разкажа всичко. За пръв път разбрах защо войниците, изпращани на опасни мисии, са били разпитвани. Исках да разкажа историята колкото се може по-бързо, за да мога после да я изтрия от паметта си. Представих си пак онзи таласъм с лице, съшито от части на различни хора, и ми се стори, че ще повърна върху килима.

Но когато отворих леко вратата на кабинета, баща ми не беше сам. При него бе Лара. Макар да говореха тихо, магията в помещението беше толкова гъста, че главата ми се замая. И двамата се гледаха напрегнато, и въобще не ме забелязаха, което беше добре. Имах възможност да разгледам Лара. Знаех, че няма как да разбера намеренията й само като я гледам. Даже не мисля, че има изражение, което да казва: „Аз и сестра ми превръщаме ученици в демони на остров Грималкин.“ И все пак мислех, че може да има някакъв намек, по който да разбера дали е наясно, че някой ги е разкрил.

Но нямаше такова нещо. Тя беше много добра в скриването на емоции, също както и г-жа Касноф. Явно бе нещо типично за тяхното семейство.

— Е, значи това е всичко — каза тя и скръсти ръце. — Няма да направиш нищо, така ли?

— Какво мога да направя — отвърна баща ми с привидно спокоен тон, — при положение, че нито ти, нито Анастасия ми казвате какво се е случило на Грималкин.

Ето го и отговора, който търсех. Знаех, че Лара и г-жа Касноф трябва да стоят зад всичко това, но да го чуя с ушите си определено ме шокира. Как? Как бе възможно тези жени, които работят в такава близост с баща ми, да правят нещо подобно без негово знание?

— Училището е наша територия — заяви сопнато Лара. — И всичко, което се случва там, е наша работа.

— Но ето че сега молите за моята помощ.

Лара скочи и удари с ръка по бюрото на баща ми.

— Някой е проникнал в забранената част на острова. Системата за сигурност е била компрометирана.

Изведнъж в ума ми нахлу споменът за Арчър, разсичащ с меча таласъмите. Да, може да се нарече и компрометиране.

Тя смени тактиката.

— Ти положи клетва. Закле се пред баща ни, че ще направиш всичко по силите си, за да защитиш нашите интереси в „Хеката“.

Дори и аз можех да й кажа, че това беше грешен ход. Баща ми се вбеси:

— Не го забърквай в това, Лара.

Той най-после ме забеляза и в момента, в който ме погледна през рамото й, Лара също се обърна.

Изведнъж лицето й омекна и тя дори се усмихна.

— Софи, ето те и теб! Къде беше през последните дни, не сме се срещали?

— На наоколо — заекнах аз. О, какво прекрасно алиби. — Баща ми ме затрупа с книги за четене. Да не прекъсвам нещо?

Лара махна с ръка.

— Само някакви досадни дела на Съвета. Нищо, което да те засяга. — Тя се обърна отново към баща ми. — По-късно отново ще го обсъдим. Оставям ви да си побъбрите.

Като излизаше от кабинета, потупа ръката ми по типичния загрижен начин, както винаги го правеше. Положих всичките си усилия да не я отблъсна.

Вратата щракна зад гърба й и аз си отдъхнах с облекчение. Баща ми махна с ръка да седна.

— Опасявам се, че пътуването ми не беше толкова успешно, колкото се надявах. Айслин Бранник продължава да…

— Те правят демоните в „Хеката“ — прекъснах го аз. — Бях там снощи. Отидох през Итинериса и видях с очите си. Там се случва всичко. Шестима ученици са изчезнали от училището за последните осемнайсет години. Двама от тях са Ана и Частън, момичетата, които Алис нападна миналата година.

Изрекох го толкова бързо, че нямах време да се страхувам за дупките в историята си.

Баща ми ме гледаше така, сякаш изведнъж съм проговорила на гръцки.

Хм, всъщност той сигурно разбира гръцки, така че по-точно би било да кажа марсиански. Във всеки случай изглеждаше ужасен и объркан.

— Какво?

Наложи се да разкажа историята отново по-бавно, като оставих частта с Арчър настрана. Казах му, че си спомних, че съм видяла нещо странно в „Хеката“, и съм се върнала, за да проверя. Описах кратера, скалата в средата му, дори таласъмите.

Като приключих, той изглеждаше по-стар и по-тъжен от всякога.

— В това няма никакъв смисъл.

— Започвам да си мисля, че трябва да сложа това изречение за заглавие на автобиографията си.

— Ана и Анастасия са две от най-доверените ми служителки — каза той. — Как е възможно те да стоят зад всичко?

— Това е въпрос за един милион долара. Има ли начин да се провери дали Ник и Дейзи са учили в „Хеката“? Сигурно са имали други имена.

Не знам защо разчитах, че баща ми ще извади базата данни със свитъци от „Хеката“ и веднага ще провери. Сигурно подобна информация се пази на пергаменти, изписана с перо и мастило. Въпреки това се разочаровах, когато той поклати глава.

— Не може да се провери. Анастасия пази всичката информация. Ако това, което казваш за семействата на Ана и Частън, е вярно, значи може би и семействата на Ник и Дейзи никога не са ги обявявали за изчезнали.

Баща ми гледаше замислено по онзи начин, сякаш се кани да търси отговори в древни книги с криптирани текстове. Той се изправи уверено и отиде до лавицата с книги.

Издърпа една от подвързаните с кожа книги и започна да разлиства страниците. Явно вече бях излишна. Толкова от мен. Станах от стола и се изнизах към вратата.

Тъкмо хванах дръжката и баща ми каза:

— София?

— Да?

— Много се гордея с теб. Нямам представа какви ще са дългосрочните последици от действията ти, но може би…

Вдигнах ръка.

— Нека да оставим тази работа с гордостта засега, става ли?

„Особено като се има предвид, че цялата гордост ще се изпари в момента, в който научи за Арчър“ — помислих си аз тъжно.

Той се усмихна:

— Добре. Лека нощ.

— Лека.

Върнах се в главното фоайе. Беше празно, като изключим двамата пазачи. Цялата къща изглеждаше тиха. Погледнах си часовника, показваше почти единайсет. След по-малко от час ще се срещна с Арчър и нямам представа какво ще му кажа, като…

— Софи?

Вдигнах поглед и видях Дейзи да стои в най-горната част на стълбището, точно в средата на арката. Имаше нещо странно в позата й. Държеше ръцете си стиснати от двете страни на тялото, а главата й бе леко наклонена надясно. Изражението й беше празно. В главата ми зазвъняха предупредителни звънчета, но вдигнах ръка да й помахам.

— Ето те — казах аз и отстъпих назад. — Не сме се виждали от…

Не успях да довърша изречението си. Тя тръгна към мен и забелязах очите й.

Нямаше нищо човешко в тях.

Настръхнах. Бях виждала такива очи преди и знаех какво значат.

Вдигнах ръце и въпреки изтощението, магията ме изпълни, чиста и първична. Замислих се за майка си и с едно щракване на пръстите запратих мълния към Дейзи. Не исках да я нараня, само да я забавя. Но макар да се препъна малко, тя продължи да настъпва.

— Татко! — извиках аз, макар да знаех, че не може да ме чуе.

Дейзи изръмжа, от пръстите й се показаха огромни животински нокти. Този път запратих по-силна магия по нея, за да я съборя на земята. Тя падна на колене и зави от болка и макар да бях ужасена, ме обзе вина. „Това не е Дейзи“ — напомних си аз. Нямаше и следа от нея в съществото, което се изправи на крака, а очите му светеха от ярост. Тя погледна нагоре, видях как устните й помръднаха, но не разбрах какво каза. Щом чух ужасния стържещ звук от метал по камък, осъзнах, че стоя точно под една от огромните статуи, които така впечатлиха Джена в първия ни ден тук.

Статуята всеки миг щеше да се стовари.