Демонично стъкло

Седма глава

Стомахът ми се сви.

— О, боже мой!

— Не е чак толкова интересно — озадачи се Джена, но аз поклатих глава.

— Не, не заради това. В книгата имаше ли снимка на момичетата?

— Да, мисля, че видях няколко.

Усещах как кръвта пулсира във вените ми.

— Трябва да видя тази книга. Колкото се може по-скоро.

Джена ме хвана за ръка и тръгнахме към библиотеката.

— Оставих я на прозореца. Предполагам, че още си стои там.

Минахме покрай безброй затворени врати и няколко пъти се объркахме къде да влезем, преди да открием точното място. Както и останалата част от къщата, библиотеката беше невероятна. И огромна.

Замръзнах на прага. Не съм сигурна дали през целия си живот съм виждала толкова много книги. Лавица до лавица, изпълваха цялото помещение. В края имаше вита стълба, която водеше към втория етаж, на който книгите бяха дори още повече.

Имаше няколко ниски диванчета и настолни лампи, които хвърляха мека светлина. Огромните прозорци в другия край на помещението гледаха към реката и пускаха вътре последните слънчеви лъчи.

Книгата не беше до прозореца.

— Гадост — въздъхна Джена. — Сигурна съм, че я оставих тук преди не повече от двайсет минути.

— А спомняш ли си къде я намери? Може някой да е дошъл и да я е върнал на мястото й.

Тя прехапа устни.

— Да, май помня. Беше на горния етаж, точно до онзи странен сандък.

Качих се с нея по стълбите.

— В какъв смисъл странен?

— Ще видиш. И бях близо до някаква картина, на която имаше един тип на кон…

Виждах, че се затруднява да си спомни на кой рафт точно е била книгата. Долу книгите бяха подредени по лавици на стените и подът бе свободен. Тук обаче имаше поне трийсет етажерки, борещи се за място. Някои от тях бяха толкова близо една до друга, че трябваше да се завъртя настрани, за да мога да мина между тях.

— Аха! — възкликна Джена някъде вляво от мен.

Намерих я изправена на пръсти, да претърсва една етажерка, поставена точно до картина, на която някакъв тип яздеше кон. Помислих си, че изглежда твърде навъсен за човек, издокаран с такова наметало.

Джена беше също толкова навъсена.

— Няма я тук — заяви. — Може би ще трябва да потърсим отново долу.

Обзе ме отчаяние. Не бях много сигурна защо толкова искам да видя тази книга. Вече се бях досетила къде съм чувала името Торн и защо е толкова важно.

Торн беше фамилията на жената, чиято магия е превърнала Алис в демон. И която без да иска, е превърнала и мен в демон. За мен нямаше никакво съмнение, че Алис е била едно от онези момичета, изпратени тук по време на бомбардировките и че абатство Торн е мястото, където всичко е започнало.

Въпреки това все още ми се искаше да я видя на снимка от времето, преди да се промени.

— Да, можем да я потърсим някой друг път. Не е кой знае колко важно — казах на Джена.

Тя не беше глупава, а и ме познаваше много добре. Отлично разбираше кога лъжа. Но сега не възрази.

— О, я виж това — възкликна.

Сбутан в ъгъла, точно под картината с навъсения тип, стоеше малък сандък. Беше покрит с прах и веднага осъзнах защо Джена го нарече странен. Вътре имаше само една книга, но бе заключена в масивен стъклен куб. Върху него бяха изрисувани символи, които преди не бях виждала.

— Опитай се да го отвориш — каза Джена.

Нямаше къде да се хване, така че прокарах пръсти по ръба на стъклото, за да проверя дали не може да бъде отворено.

Веднага отдръпнах ръката си.

— Ох!

— Нали? Това нещо е обвито с адски заклинания.

Определено бяха адски. Пръстите ми горяха. Усещането бе много подобно на това, което изпитах, когато докоснах гърдите на Арчър и там се появи знакът на Окото.

— Каквато и да е тази книга, някой много силно не желае да бъде отваряна.

— Напротив.

Двете с Джена буквално подскочихме.

Баща ми стоеше зад нас с деликатна усмивка на уста. Ръцете му бяха зад гърба.

— Това е гримоарът на семейство Торн. Книга със заклинания.

— Знам какво е гримоар — казах подразнено.

Той продължи, без да ми обръща внимание:

— Той съдържа едни от най-черните магии, известни на магическото общество. Съветът я заключи преди доста години.

— Значи те са били вещици? Имам предвид семейство Торн.

Баща ми прокара пръст по ръба на кутията. Аз потрепнах, но той изобщо не показа да е усетил въздействието на магията.

— Да. Били са тъмни вещици. Много могъщи и много умели в това да крият истинската си самоличност от хората.

— Те са превърнали Алис в демон, нали?

Джена ахна изненадано, но баща ми само ме изгледа замислено, преди да продължи:

— Да. А ти май си много умна, щом толкова бързо навърза фактите.

Той изглеждаше изпълнен е гордост и ме заля вълна на щастие.

— Всъщност Джена ми помогна да се досетя — обясних. — Тя е открила информация за някакви момичета, изпратени тук по време на бомбардировките, а аз си спомних, че г-жа Касноф ми е разказвала, че дамата, която… променила Алис, е носела фамилията Торн. Точно затова сме тук. Исках да видя дали в тази книга няма снимка на Алис.

— Ако ти трябва снимка на прабаба ти от времето й в Торн, аз имам една. Защо не ме попита?

Много ироничен отговор ми дойде наум, но моментално го отпратих. Той имаше право. Беше най-логично да го попитам, вместо да се промъкваме в библиотеката.

За щастие Джена ме спаси от положението:

— Г-н Атертън, Софи е прекарала последните шестнайсет години от живота си сред хора, които са я лъгали за най-различни неща. В „Хеката“ бе много напреднала в това да намира отговорите сама. Не е лесно да изоставиш такъв навик.

Джена може и да беше кльощава блондинка с почти патологична страст към розовото, но бе и вампир и това я правеше много убедителна, когато си го поставеше за цел. А точно в момента ми се искаше да я разцелувам.

Баща ми ни гледаше съсредоточено.

— Г-жа Касноф каза, че двете сте непобедим отбор. Сега разбирам какво е имала предвид. Е, ако нямате какво друго да търсите в библиотеката, мили дами, ще се радвам Софи да ме придружи на една кратка разходка из околностите на имението.

Зачудих се дали баща ми винаги говори като герой от роман на Джейн Остин. Странно ми е да си представя, че суперпрактичната ми майка си е паднала по тип като него. Никога не ми е изглеждала като човек, който ще хлътне по такъв джентълмен. Разбира се, аз също не съм си мислела, че ще си падна по красиво момче, което всъщност е таен агент убиец, така че какво ли разбирам.

— Става тъмно — опитах се да отклоня поканата.

— О, има още време, докато се стъмни съвсем. А гледката навън по това време на денонощието е направо пленителна.

Откакто се запознах с баща си, се научих да чета по очите му, а не да обръщам внимание на тона му. А точно в момента те ми казваха, че ще отида да се разхождам с него, независимо дали искам или не.

— Добре — отвърнах. — Защо не?

— Превъзходно! Нямаш нищо против да останеш за малко сама, нали, Джена?

— Естествено, Г-н Атертън. Аз… ще отида да видя какво прави Кал.

— Отлична идея — отвърна баща ми, а после ми подаде ръка. — Е, тръгваме ли?