Демонично стъкло

Двайсет и втора глава

Когато се свестих, лежах на едно от канапетата в библиотеката точно под големия прозорец и Кал държеше ръката ми.

— Дежа вю — казах аз и се загледах в сребристите искри на магията, която лекуваше кожата ми.

Той ми се усмихна едва-едва, но очите му все още бяха приковани към бързо зарастващата рана на ръката ми.

Огледах се и видях баща ми да стои до канапето със загрижено изражение. Изведнъж си припомних всичко. Сандъкът, книгата.

Липсващата страница.

Баща ми кимна едва доловимо, но аз и без това се досещах, че не трябва да казвам нищо пред Кал. Сега, след като нямах усещането, че умирам от кръвозагуба, забелязах колко обезпокоен е баща ми заради липсващата страница.

Сякаш прочел мислите ми, а доколкото знам, е способен на това, той каза:

— Искам да си починеш тук за малко, Софи. Щом се почувстваш по-добре, ще обсъдим в кабинета ми последиците от това, което упражнявахме.

— Явно е било някое много тежко заклинание — отбеляза Кал и постави нежно ръката ми обратно на канапето.

— Да — отвърнах аз. — Баща ми ме учеше да контролирам силите си. А аз малко прекалих.

Баща ми се доближи до мен и за огромна моя изненада ме целуна по челото.

— Съжалявам — каза нежно. — Но също така и много се гордея с теб.

Беше ми трудно да говоря заради буцата, заседнала в гърлото ми, така че само кимнах.

— Ще бъда в кабинета си. Ела да поговорим, когато се почувстваш по-добре.

Щом баща ми излезе, вдигнах ръка, за да разгледам мястото на разреза. Вече нямаше и следа от него, даже бих могла да се закълна, че дори белегът от демоничното стъкло изглеждаше по-блед.

— Явно способността да лекуваш, е най-яката магическа дарба — казах на Кал.

Устните му потрепнаха:

— Да, но невинаги съм бил на това мнение.

— Какво имаш предвид?

— Заради това се озовах в „Хеката“.

Наострих уши. Винаги съм се чудела как някой толкова праволинеен като Кал би могъл да сгази лука.

— Наказали са те, защото си излекувал някого?

— Като възстановиш нечий току-що счупен крак, някак си привличаш внимание върху себе си — каза той.

— Ясно. А като го направи, имаше ли много крясъци и сочене с пръст? При мен имаше.

Той се засмя.

— Да, тя определено не преливаше от щастие, че я излекувах.

Седяхме толкова близо един до друг, че коленете ни се докосваха. Той ухаеше приятно на свежа трева и слънце.

Запитах се дали вече е бил навън, или просто това е обичайната му миризма.

Искаше ми се да го питам повече за тази мистериозна „тя“ със счупения крак, но той смени темата.

— Значи се учиш на контрол над силите си? — попита, изучвайки ме с ясните си лешникови очи. — Как се справяш?

— Много добре — отвърнах, преди да съобразя, че според версията за пред Кал аз съм сериозно пострадала при един от уроците си. — Искам да кажа, много е трудно — поправих се набързо. — Но мисля, че му хващам цаката. И определено това бие по точки идеята да се подлагам на Очистване.

— Това значи ли, че идеята за Очистването вече не е на дневен ред?

Прекарах замислено ръка по орнаментираната облегалка на канапето.

— Да, мисля, че да.

Облегнах се отново. Разрезът на ръката ми може и да бе излекуван, но все още се чувствах изцедена.

— Радвам се — каза той тихо.

Изведнъж пространството между нас като че ли отесня и когато той сложи ръката си върху моята, положих всички усилия да не подскоча. Отне ми малко време да осъзная, че той отново ми прави лечителско заклинание. Усетих как тревогата ми изчезва, щом по ръката ми преминаха сребристите искри.

— По-добре ли си?

Искрите изчезнаха, но Кал не пускаше ръката ми.

— Много.

Разбира се, преумората ми сега бе заменена с неловка нервност, така че отметнах одеялото и се изправих.

— Какво е усещането от лечителската магия? — попитах и се преместих до един от прозорците.

Утринното слънце блестеше в покритата с роса трева.

— Какво имаш предвид?

Потръпнах и разтрих ръцете си, сякаш ми е студено.

— Изглежда ми изтощително да лекуваш рани и да връщаш хората почти от смъртта.

— Всъщност е точно обратното — каза той и се изправи от канапето. — То е като електричество, предполагам. Настройваш жизнената енергия на някого, това ти коства усилия, но и те зарежда.

— Не съм сигурна какво да кажа за това, че „настройваш жизнената ми енергия“, Кал.

Той се усмихна и аз се удивих колко различен изглежда така. Кал прекарваше цялото си време със стоическо изражение, така че човек лесно би забравил дори, че изобщо има зъби.

— Следващия път първо ще те заведа на вечеря, обещавам — каза той.

Добре, усмивката бе едно на ръка, но това тук си беше откровено флиртуване.

А после, може би за още по-силен ефект, той стана и взе една теменужка от ниската масичка точно до канапето и ми я подаде. В първия миг си помислих, че това е някакъв непохватен опит да ми подари цвете, но той каза:

— Всъщност всяко магическо същество може да го прави. Не на същото ниво като мен, но все пак. Просто трябва да си търпелива.

Той ми подаде цветето и аз забелязах няколко кафяви петънца по кадифените му листенца.

— Искаш ли да опиташ?

Хвърлих поглед към клетото цвете и изсумтях:

— Благодаря, но това бедно цветенце е достатъчно изстрадало и без това. А и съм по-добра в тази част на магията, която включва взривяване. Предполагам, че лекуването е много отвъд възможностите ми.

Естествено, аз успях да направя водата розова и да променя дрехите на Ник вчера, но лекуването ми се струваше много голяма работа. Да не споменавам, че мислите ми бяха все в онази липсваща страница от книгата и в умуване как точно баща ми е скрил, че извадихме гримоара.

Кал ме побутна със саксията.

— Нали каза, че работиш върху контрола на силите си. Никое заклинание не изисква повече контрол от лекуването. Опитай.

Помислих си да протестирам с оправданието, че съм прекалено изтощена, но истината беше, че благодарение на магията му се чувствах по-добре от всякога.

И съм абсолютно сигурна, че той бе наясно с това.

Взех саксията в ръце.

— Какво точно да направя?

Кал хвана ръката ми и я нагласи над цветето. На палеца му имаше мазол, който би трябвало да дразни кожата ми.

— В някакъв смисъл лекуването е като всяка друга магия. Концентрираш се върху това, което искаш да промениш, и просто го караш да се случи.

— Или в моя случай, да се взриви.

Той поклати глава и продължи:

— Но когато лекуваш нещо живо, трябва да го имаш предвид.

— И как точно да го направя?

Кал стисна ръката ми и сърцето ми подскочи в отговор. Библиотеката изглеждаше много тясна и много, много тиха.

— Ще го почувстваш.

Преглътнах, което не беше много лесно, тъй като устата ми бе пресъхнала внезапно.

— Добре.

Затворих очи и усетих как магията започва да се издига. Дотук добре. Замислих се за тези петънца по листата на цветето, като през цялото време си представях лицето на мама. „О, здравей“ — помислих си аз толкова концентрирано, че дори не го казах гласно. Цветето потрепна в ръката ми, но щом отворих очи, то изглеждаше все така повехнало.

Затворих очи и отново си поех дъх. Баща ми все това повтаряше, че трябва да правя. Нищо чудно, че хората така лесно успяват да ни наритат задниците. Ако всеки път, когато трябва да направя някое сериозно заклинание, се налага така да се концентрирам, да дишам дълбоко, да се отпускам, да си представям разни работи… това не е най-ефективната бойна стратегия срещу заплаха като Окото.

Не трябваше да се замислям за Окото. В момента, в който това име се прокрадна в ума ми, целият ми контрол се пръсна.

Също и саксията.

Черната пръст се посипа в краката ми, а цветето отхвръкна надалеч. Мога да се закълна, че ме гледаше укорително.

— Уф — изстенах аз, когато Кал бързо дръпна остатъците от саксията от ръцете ми. — Извинявай, но те предупредих, че съм истински разрушител.

— Не се тревожи — каза той, макар да обви внимателно ръце около цветето. — Почти се справи.

Той се загледа надолу, може би за да прецени щетите.

— Охо! — възкликна изненадан.

Избързах изцапаните си с пръст ръце в дънките.

— Толкова ли е зле?

— Не, напротив, виж.

Той доближи цветето към мен. То си изглеждаше все така оклюмало, но зад него имаше две други, по-малки цветя. Бяха много жизнени и без никакви петна.

— Уха! Аз ли го направих?

— Явно — кимна Кал. — Толкова за разрушаването.

Усмихнах се печално.

— Е, независимо че има две нови и свежи цветя, аз все пак счупих саксията и изтормозих старата теменужка.

— Може би — кимна той.

После замълча и си помислих, че каквото и да смята да каже, ще е нещо много важно. Дори имаше вероятност да използва изречения с повече от пет думи.

— А може би магията ти не е чак толкова разрушителна в крайна сметка. Дъждът, онова с леглото, сега и цветята. Може би по-скоро създаваш твърде големи неща, а не разрушаваш.

Когато най-после възвърнах гласа си, отвърнах:

— Кал, това е може би най-милото нещо, което някой ми е казвал, откакто дойдохме тук.

Той въртеше между пръстите си един от оголените корени на цветето и не ме погледна.

— Вярно е — каза най-после и ми отправи една от онези типични усмивки, които започвах да харесвам. — Също така е вярно, че ще трябва да търся нова саксия за тази хубавица тук. Е, ще се видим на вечеря.

— Чудесно. Можем да изберем цветовете.

— Какво?

— За сватбата. Аз си мисля за прасковено и мента. Предполагам ще са голям хит следващата пролет.

Кал се разсмя на глас. За пръв път го виждах да се смее така.

— Звучи ми като план, Софи. До скоро.

— До скоро — извиках след него, но ме обзе тъга.

Арчър винаги ми казваше „До скоро, Мерсер“, когато се разделяхме след работата в мазето. Повече не съм чувала да го казва.

Много е гадно някой да ти липсва така. Мислиш, че си приел той вече да не е част от живота ти, че си го преодолял, че всичко е свършило и изведнъж — бам! Случва се нещо дребно, което ти напомня за него, и имаш чувството, че отново си го загубил току-що.

Спомних си го, седнал на прозореца в старата мелница, как ме чакаше. Какво ли толкова важно е искал да ми каже, че да рискува живота си за това?

Стиснах едно счупено парче от керамичната саксия с такава сила, че едва не ми потече кръв.

— Няма значение — промърморих.

Всичко, свързано с Арчър, вече беше минало. А и като се замисля, май имам по-сериозни проблеми от нещастна любов.