Демонично стъкло

Двайсет и седма глава

Следващите девет дни се влачеха като цяла година. Г-жа Касноф се върна в „Хеката“, от което изпитах голямо облекчение. Присъствието й ми идваше малко в повече. Голяма част от времето прекарах в стаята си, където се възстановявах от нападението. Имах предостатъчно време да съзерцавам белите стени и да мисля. Най-вече за Арчър. Видях израза на лицето му точно след експлозията. Беше уплашен. Дори шокиран. В никакъв случай не изглеждаше като да си е помислил: „Опа, убийството не се случи точно както го бях планирал.“ Той изобщо не знаеше, че това ще се случи, така че не може да го е направил. А това значи, че някой друг иска да ме убие. Тази мисъл ме караше да не напускам леглото. Все пак реших да се срещна с Арчър. Имах чувството, че всички тези неща са свързани по някакъв начин. Ник и Дейзи, покушението срещу мен, Окото, които изведнъж предприемат все повече и по-жестоки нападения. Колкото по-скоро разнищя тази история, толкова по-добре.

Имаше и хубава страна в това, че за малко не се превърнах в шиш кебап. Джена започна да ми говори. Дойде в стаята ми сутринта след партито, за да ме провери, и стоеше неуверено на вратата.

— Как се чувстваш?

Облегнах се на възглавницата и се опитах да вдигна рамене. Това ми причини пронизваща болка по цялото тяло и се намръщих.

— Ами, нали разбираш? Все едно съм пронизана със стъкло от ада. Но започвам да се оправям.

Джена пристъпи няколко крачки навътре и от изражението й ме побиха тръпки.

— Можеха да те убият.

— Да, но не успяха.

Още няколко крачки и беше до леглото ми.

— Соф — започна, но аз я прекъснах:

— Виж, Джена, не може ли да прескочим тази част и просто да си кажем, че съжаляваме и да се прегърнем?

Тя се засмя сподавено и за пръв забелязах сълзи в очите й.

— Добре, нека да го направим.

И внимателно ме прегърна.

— Все още не смяташ да се връщаш, нали? — попитах след известно време.

Тя поклати глава.

— Не мога.

Когато се отдръпна от мен, видях, че по лицето й се стичат сълзи.

— Трябва да го направя, Софи.

Не бях сигурна, че мога да говоря с буцата, заседнала в гърлото ми, затова кимнах.

— Но това не значи, че никога повече няма да се видим — каза тя и стисна ръката ми. — Даже ще можеш да ми идваш на гости в гнездото за Коледа.

— Гнездото? — вдигнах вежди аз.

Джена вдигна рамене объркано.

— Така се нарича, когато група вампири живеят заедно.

Опитах се да измисля някой остроумен коментар за хипарски комуни, но бях прекалено тъжна, за да се заяждам.

При мисълта, че ще се връщам в „Хеката“ сама, и предвид нервността ми от предстоящата среща с Арчър, никак не ми се занимаваше с йогата за демони. Едва в деня, преди баща ми да замине, успяхме да се срещнем и да поработим върху гримоара. Явно никой не бе забелязал липсата му и като отидох да погледна омагьосаната книга, която баща ми бе оставил на негово място, разбрах защо. Дори аз не можех да кажа, че книгата не е същата, а магията не се усещаше изобщо, освен ако не знаеш за нея.

Занимавахме се в същата зала, в която се учех да контролирам силите си. От магическата мощ на гримоара получавах сърцебиене и главоболие. Седнах на пода до баща ми, а той разтвори книгата пред нас и започна да ми обяснява заклинанията. Той имаше право, заклинанията в тези страници бяха сред най-ужасните неща, които съм чувала. Имаше магии за убиване, за привързване на нечия душа към твоята, така че да го превърнеш в роб. Баща ми ги четеше една по една е равен глас, без значение колко ужасяващи неща се споменаваха. Имаше само едно, за което не искаше да говори, и това ми се стори странно. Знаците бяха малко, не повече от половин страница, изглеждаше сравнително просто, но когато разгърнахме на него, той само ахна.

— Какво? — попитах аз и се размърдах на мраморния под. — Не може да е по-гадно от онова с бебетата.

— Не, не е това — отвърна той и намести очилата. — Просто не предполагах, че такова заклинание изобщо съществува.

— Защо, какво толкова прави?

Той се поколеба, а после плъзна книгата към мен.

— Пипни го.

Вдигнах вежди, но направих, каквото ми каза. Без сама да знам защо, притиснах цялата си длан към страницата, така че ръката ми почти скри текста. Изведнъж усетих странен удар в гърдите.

— Хм! — Отдръпнах ръката си. — Може ли да ми обясниш какво направих току-що?

Той издърпа книгата.

— Не. Надявам се, че никога няма да ти се наложи да знаеш.

Явно това беше за днес, защото той затвори книгата и стана.

— Мисля, че вече е време да я върнем. Няма какво друго да научим и сега разбирам защо от Съвета са решили да я заключат. — Той хвърли отвратен поглед към книгата. — Ако зависеше от мен, дори бих я унищожил.

— Ами направи го.

След някои от нещата, които прочетохме тук, няма какво да ме направи по-щастлива, освен да видя тази книга в пламъци. Тръпки ме побиваха от мисълта, че може да попадне в неподходящи ръце.

Но баща ми поклати глава.

— Алексей Касноф искаше да я запазим като спомен.

— Естествено, че така е искал — казах аз и се намръщих, докато се изправях.

— Как се чувстваш?

— Колкото и да е невероятно, по-добре. Как е ръката ти?

Той замислено я разтри.

— Боли, но можеше да е много по-лошо.

Той прибра гримоара под сакото си и тръгнахме надолу по стълбите. Виждах, че нещо го притеснява, но дали беше инцидентът от рождения ми ден, или всички тези ужасии в гримоара, не можех да кажа.

Почти стигнахме до коридора, когато той рече:

— Софи, ще трябва да кажа на майка ти какво се случи.

Исках да извикам. Знаех, че ще дойде такъв момент, но предпочитах да го отложим за когато баща ми се върне от пътуването си. Имах твърде много неща на главата си в момента и последното, което ми трябваше, беше една разтревожена майка.

— Но тя ще откачи. Най-вероятно ще дойде тук, за да ме отведе, а вие ще вземете да си крещите и аз ще започна да си слагам твърде много очна линия и да се дрогирам. Наистина ли искаш всичко това да се случва?

Той се усмихна и ме погали по косата. Жестът бе толкова бащински и нормален, че просто не знаех как да реагирам.

— Може би няма проблем да почака, докато се върна. Все още не съм готов да се разделя с теб — изрече го с вълнение и се зачудих дали е възможно човек да се задави от вина, защото тя изригна в мен и бе горчива и пареща като черно кафе.

Отместих поглед, надявайки се, че няма да забележи.

— Докъде ще пътуваш?

— До Йоркшир. Имало е ново нападение.

Не беше нужно да казва от кого.

— Докато съм там — продължи той, — ще се срещна с един вещер в Линкълншир. Направил е някои допълнителни разследвания за демоните и се надявам, че би могъл да ми помогне да проследя произхода на Ник и Дейзи. Да се надяваме, че като се върна, ще имаме какво да обсъдим.

Когато се върне, аз самата може би ще имам новини за него относно Ник и Дейзи. Само дето нямах представа как ще му обясня откъде ги знам. Не исках да се замислям за това, защото стомахът ме заболяваше. Реших да го попитам нещо друго, което ме тревожеше:

— Татко, спомняш ли си седмицата преди инцидента на рождения ми ден?

— Смътно, защо?

— Струва ли си? Струва ли си да си председател на Съвета, щом хората те преследват, опитват се да те убият? Не е ли по-добре да предадеш тази длъжност на някой друг? И да се отдадеш на почивка. Да имаш личен живот. Да излизаш по срещи.

Очаквах баща ми да се скрие зад вътрешния си мистър Дарси, но той направи тъжна физиономия.

— Първо, обещал съм официално, че с всичките си магически способности ще служа на Съвета. Второ, сега нещата са много бурни, но невинаги е така. А и смятам, че от теб ще стане чудесен председател, Софи.

Е, може би като изключим цялата тази работа с „да спиш с врага си“. Не че буквално спя с… Искам да кажа, това е метафора. Спането е само метафорично.

Лицето ми сигурно е изразявало идиотщините, които се случваха в главата ми, защото баща ми присви очи и продължи:

— А относно ходенето по срещи, няма начин.

— Защо?

— Защото все още съм влюбен в майка ти.

Охо! Това не беше точно отговорът, който очаквах. Преди да успея да го асимилирам, той продължи:

— Но нека това не ти дава някакви надежди. Няма никаква възможност с майка ти да се съберем отново.

— Татко, спокойно — казах аз. — Не съм на дванайсет, а това не е „Капан за родители“. Но все пак беше… добре е да го знам. Винаги съм си мислела, че с мама се мразите. Смятах, че затова с нея непрекъснато обикаляме, за да е сигурна, че няма да можеш да ни намериш.

Той отмести поглед и се загледа някъде над рамото ми.

— Майка ти си има своите причини — беше единственото, което каза.

После въздъхна и се обърна към кабинета си.

— Цялата магия на света не може да отнеме от сложността на сърдечните дела — промърмори.

— На мен ли го казваш… — отвърнах аз тихо зад гърба му.

На другия ден той замина за Йоркшир, а аз се подготвих за уговорката, която имах с Арчър. Така звучеше малко по-делово, отколкото среща. Прекарах по-голямата част от деня сама в стаята си, защото се страхувах да не би Джена или Кал да забележат колко съм развълнувана. А не можех да го прикрия. От мен се стрелкаха магически искри.

Дори не направих опит да спя. Струваше ми се, че никога няма да стане три часът. Най-после, в два и половина станах и си облякох черна тениска и панталони тип „карго“, като се надявах това да е приемливо облекло за среща с любимия човек, който изведнъж се е оказал смъртен враг.

Докато вървях по покритата с чакъл пътека към мелницата, се опитвах да се убедя, че въпреки болезненото усещане в корема нямам основания да изпитвам вина. Правех това поради добра причина. Е, може би баща ми не би го разбрал. Джена също. Но… не. Няма да допусна мисълта за Джена да ме кара да се чувствам виновна.

Като стигнах до мелницата, Арчър вече ме чакаше, точно както и предишния път, седнал на дървената рамка. Беше с гръб към мен и носеше зеленикава тениска и дънки. Това доста ме изненада. Очаквах да е в типичното за Окото облекло — черна риза. Но вместо това той изглеждаше като обикновено момче.

Е, като изключим огромния меч в ръката му.

— Това необходимо ли е? — попитах.

Кинжалът му също беше закачен на колана.

Той вдигна глава и очаквах да се зарадва, че ме вижда. Но Арчър се обърна отново към нишата и се наведе, за да измъкне една черна чанта отдолу.

— Никога не вреди човек да е подготвен.

— Изглежда малко прекалено, като се има предвид, че вече имаш кинжал, а аз имам супермощна магия на своя страна.

— Супермощна? — Той се изправи, като поклащаше тънка златна верижка в ръка. — Нека ти напомня само две думи, Мерсер. Лошо. Куче.

Завъртях очи.

— Това беше преди година. Сега съм по-добра.

— Е, добре. Но не искам да рискувам — каза той. Забелязах, че има нещо като кобур на гърба си. Мушна меча в него и дръжката му остана да стърчи над рамото.

— Освен това — добави той — си помислих, че няма да дойдеш. След това, което се случи онази вечер… — Той замълча и ме изгледа замислено. — Добре ли си?

— Ще бъда, веднага щом всички спрат да ме питат.

— Знаеш, че нямам нищо общо с това, нали?

— Да — отвърнах аз. — А ако наистина имаш нещо общо, ще те унищожа на място.

Устните му потрепнаха в усмивка.

— Добре е да съм наясно.

Той направи крачка към мен, с което значително скъси дистанцията помежду ни.

— Какво правиш? — попитах аз, надявайки се да не звуча твърде развълнувано.

Той вдигна ръка и с изненадваща нежност окачи златната верижка около вратовете и на двама ни. Загледах я и видях, че е направена от малки фигурки, държащи се за ръце. Виждала съм го някъде преди.

— Това е огърлицата, която носи един от ангелите на стъклописа в „Хеката“ — сетих се изведнъж.

— Да, точно така.

Той ме хвана.

— Това е много силна защитна вещ, от която сега се нуждаем.

— Защо? — попитах, докато влизахме в нишата.

— Защото ще пътуваме много надалеч.

Неволно стиснах ръката му. Последния път, когато пътувах с Итинерис, изминах едва стотина километра и главата ми за малко щеше да гръмне.

— Къде ще ходим? — попитах.

— На остров Грималкин — отвърна той и ме дръпна в нишата.