Демонично стъкло

Двайсет и девета глава

Допреди малко ми се струваше, че сърцето ми препуска, но сега като че ли изведнъж спря. Веднага пуснах ръката му и се отдръпнах.

— Не искам да говорим за това — казах аз и забързах надолу към брега.

Нямах представа къде отивам, но в този момент да вървя право към морето не ми изглеждаше много лоша идея. С месеци се измъчвах, чудейки се дали това, че Арчър ме целуна, беше просто част от ролята му. Но той беше прав, всъщност изобщо не ме е целувал. Аз го целунах, а той просто… отвърна. Боже, колко съм тъпа!

Арчър ме настигна, но и аз продължавах да гледам настрани.

— Мерсер.

— Виж, забрави за това — прекъснах го аз. — Просто ми покажи това, за което ме довлече чак тук.

— Добре — рече той хладно.

Стигнахме до брега в пълно мълчание. На лунната светлина сенките ни се простираха пред нас и почти се докосваха.

Изведнъж стигнахме до малко заливче и Арчър зави обратно към гората. Тук дърветата бяха много по-гъсти, почти нищо не се виждаше.

Бяхме изминали само няколко крачки в гората, когато Арчър се обърна към мен:

— Просто си мислех, че трябва да поговорим за това. Нали и ти това искаше?

Обърнах се към него, но виждах само силуета му, толкова беше тъмно. Може да е било заради това, че не виждах ясно лицето му, но изведнъж шест месеца на гняв, тъга и объркване избухнаха в мен.

— Добре, целувахме се, да кажем три минути. Познавахме се от месеци преди това. Бяхме приятели. Питах те толкова много неща за демоните, а ти през цялото време си знаел каква съм. Не мислиш ли, че това е малко притеснително?

Той не отговори, но не съм сигурна дали изобщо му дадох възможност.

— През цялото време бяхме заедно в мазето и аз ти разказвах за себе си истински неща. А ти какво? Ти просто ме лъжеше. Водеше си бележки какво да разкажеш на шефовете си? Има ли нещо истинско в този Арчър, когото познавам?

Задъхана се взирах в силуета му, опитвайки се да разчета нещо по езика на тялото му. Той не помръдна, но след известно време въздъхна и каза:

— Добре. Живея с Окото, откакто се помня. Може да съм бил две или тригодишен.

— Какво се е случило с родителите ти?

Той се обърна и тръгна по-навътре в гората.

— Убити са, но никой не знае от кого и защо. Каквото и да е било, е привлякло вниманието на Окото. Получили са съобщение за мъртво семейство вещери и са отишли да разследват. Открили са телата на родителите ми и след като са претърсили къщата, са намерили и мен. Предполагам никой не е имал смелостта да убие толкова малко дете и така са ме завели при Кралицата. Тя решила, че е много добра идея да отгледа един вещер като член на ордена.

Някакъв клон одраска бузата ми и аз се наведох.

— Къде се е случило всичко това?

— Не знам. Никой не ми е казал.

— Значи не знаеш откъде си?

— Аз дори не знам истинското си име, Мерсер. Кралицата започна да ме нарича Арчър, като някакъв воин, когото тъкмо е загубила в битка. Както и да е, тя ме повери на един вещер, който тъкмо постъпил на служба — Саймън Крос. Именно той реши, че трябва да бъда внедрен в „Хеката“ и… какво правиш?

Спрях още щом изрече думите „един вещер, който тъкмо постъпил на служба“.

— Значи има и други вещери, които работят за Окото?

Сега и двамата бяхме напълно тихи.

— Защо? Искаш да разкажеш на татенцето ли?

Намръщих се, макар да знаех, че той не може да ме види.

— Не, нищо, което си казваме тази вечер, няма да излезе оттук. Просто… те си мислят, че си само ти. Затова толкова са се вманиачили в идеята да те убият.

Което значи, че щом не Арчър е направил бомбата — подарък за рождения ми ден, може да е бил друг от Окото. Колко заплетено ставаше.

— Е, не са кой знае колко много. Кой мислиш ни каза, че сте в „Шели“ онази вечер?

Това определено правеше нещата много по-интересни. И по-страшни.

— Продължавай — казах аз.

Навлизахме все по-навътре в гората. Арчър хвана един клон, за да мога да мина под него.

— Саймън ме обучи едновременно като вещер и като член на братството. Прекарвах лятото в Рим, учех се на фехтовка, бойни изкуства и всякакви подобни.

— Нищо чудно, че винаги ми наритваше задника по самоотбрана — промърморих аз.

— От Окото с години са търсели начин да проникнат в „Хеката“, но процедурата по назначаване на учители е много сложна, а не са имали достатъчно млад вещер, който да стане ученик там. Докато не съм се появил аз. Когато бях на четиринайсет, омагьосах физкултурния салон в училище така, че да стане невидим. И ето ти директен билет за „Хеката“.

— Защо са искали да бъдеш тук?

— Не е нищо толкова ужасно, колкото сигурно си мислиш. Трябваше просто да слушам. Да наблюдавам и после да докладвам.

Той спря и се завъртя към мен. Макар да не виждах лицето му, усещах, че ме гледа.

— Това е адски странно — каза той. — Никога не съм казвал всичко това на глас. На никого.

— Да, но аз съм ти направила демонично заклинание за подчинение.

— Сериозно?

— Не, глупако. Е, продължавай. Какво ще кажеш за Холи и Елодия?

И за мен? Не го казах, но усетих как думите увиснаха във въздуха.

— Годежът ми с Холи беше уговорен. Саймън и нейният баща го уредиха.

Той продължи няколко крачки нататък и чух дрънченето от меча на гърба му, като се облегна на едно дърво.

— Тя беше част от прикритието ми, но я харесвах. Беше сладка. Спокойна. Не че сме имали някаква изключителна любов или нещо такова, нито пък съм имал сериозно намерение да се женя за нея, но… не знам. Не беше трудно да прекарваме времето си заедно. Елодия беше съвсем друга работа, особено след случилото се с Холи.

— Значи когато си напуснал „Хеката“ след смъртта на Холи, не е било заради наранените ти чувства на годеник. Просто си се върнал при своите от Окото.

— Да, разказах им, че според мен Елодия и сборището й са възкресили демон и решихме, че трябва да стана по-близък с нея, за да разбера какво става в действителност.

— И ти реши истински да се сближите.

Той се засмя.

— Не те виждам, но имам подозрение, че си много сладка, когато ревнуваш, Мерсер.

Скръстих ръце пред гърдите си и отвърнах:

— Не е ревност, а отвращение. Срещал си се с момиче, което дори не си харесвал, за да измъкваш информация от нея.

Смехът му секна и гласът му прозвуча уморено:

— Повярвай ми, много от братята ми са правили доста по-лоши работи.

Имаше още толкова неща, които исках да го питам, но нямахме възможност да седим тук цяла нощ и да си прехвърляме топката. Беше време да се действа по същество.

— От Окото казаха ли ти да се правиш на Мата Хари и покрай мен?

Настъпи дълга пауза, преди да ми отговори:

— Трябваше да те наблюдавам, да. Струваше им се много странно, че Атертън е пратил в „Хеката“ собственото си дете, така че искаха да те държа под око. Без да има игра на думи тук.

Той продължи да разказва, използвайки ту „те“, ту „ние“, докато говореше за Окото. Не че мога да го упреквам за тази раздвоеност. Сигурно е много трудно да живееш двойствен живот толкова дълго време.

Той се отдръпна от дървото.

— Така че да, ти беше част от работата ми. Не ме разбирай погрешно, Мерсер, харесвам те. Ти си умна, имаш страхотно чувство за хумор и като оставим настрана инцидента с лошото куче, си много добра в магията. А и не си никак неприятна за гледане.

— О, моля, бъди милостив към бедното ми сърце!

— Но да отговоря на въпроса ти. Нищо, което си видяла от Арчър Крос в „Хеката“, не е истинският ми образ. Онази вечер в мазето те целунах, защото работата ми беше да стоя близо до теб. Ако ти искаше нещата да тръгнат в тази посока, трябваше да те последвам. Целунах те, защото така трябваше. Не беше сред най-трудните задачи, които съм изпълнявал, но все пак беше задача.

Стоях на място и поглъщах думите, а сърцето ме болеше. Но не те ме караха да се чувствам, сякаш някой ме е изритал в гръдния кош.

А по-скоро, че ме лъжеше. Речта му беше твърде дълга, звучеше добре обмислена и изрецитирана. Точно както аз месеци наред репетирах наум какво ще му кажа, ако го видя отново.

Изобщо не можех да осмисля всичко това на момента.

— Е, добре тогава. Поздравления за честността. След като приключихме с изповедите, защо не вземеш да ми кажеш какво правим тук?

Той не каза нищо, а след малко отново тръгна. Последвах го, а под краката ми пукаха съчки и сухи листа.

— Както вече казах, „Хеката“ винаги е притеснявал Окото.

— Защо, да не са алергични към шотландско каре?

Очаквах да се засмее, но той продължи със сериозен тон:

— Помисли малко, Мерсер. Място, на което магическото общество събира най-силните си членове. Не ми казвай, че не е подозрително.

Никога не ми беше хрумвало. Винаги съм гледала на всички в „Хеката“ от страната на изцепките, които са направили, но в някакъв смисъл Арчър имаше право. Пращаха ни там тъкмо защото заклинанията ни бяха твърде мощни и опасни.

Сетих се за Кал, който ми каза, че не разрушавам, а „творя“, и то все твърде големи неща. Дали не е такъв случаят при всички в „Хекат“?

Изведнъж мисълта, че мястото, което съм смятала за свой дом в продължение на цяла година, е някакъв зловещ развъдник за могъщи вещици, ме притесни.

— „Хеката“ не е такова място — казах аз немощно, по-скоро на себе си.

— Така ли? Я дай малко светлина.

Вдигнах ръка и след няколко секунди над нас се появи светещо синкаво кълбо. То огря заобикалящото ни пространство и аз ахнах. Тази част на гората изглеждаше така, сякаш тук е падал метеор. Стояхме на ръба на кратер, дълбок над два метра и широк десет. Около нас имаше повалени дървета, изпотрошени като кибритени клечки. Тези, които се бяха задържали изправени, бяха обгорени и почернели.

Но не беше само това. Черна магия, по-черна от всичко, което някога съм усещала, пращеше навсякъде. Сякаш самото място я излъчваше. Проникваше през обувките на краката ми, можех да я вдишам с въздуха.

В основата на кратера имаше голяма равна скала, на която беше изписано нещо. Щракнах с пръсти, кълбото стана по-ярко и успях да видя надписа.

Виждала съм подобен надпис само на едно друго място — в гримоара.

— Сега разбираш защо исках да ти покажа това — каза Арчър тихо. — Който и да създава демоните, го прави тук, в „Хеката“.