Демонично стъкло

Трийсет и шеста глава

Спомените ми за случилото се след това са малко объркани. Помня, че Кристофър се хвърли напред и изрита меча на Арчър извън обхват. После изви ръцете му зад гърба и ги върза с черната корда, която винаги висеше на колана му.

Помня, че Лара хвана ръката на Кал и му изкрещя нещо, а Родерик изви ръцете му и изкрещя на мен, размахвайки заплашително черните си криле като същински ангел на смъртта.

Но най-ясно помня баща си, който ме гледаше с непроницаемо изражение. Когато се опитах да му кажа нещо, той рязко вдигна ръка.

— Дори не се опитвай да ми обясняваш, София.

Пътят до къщата бе най-дългият и най-жалкият километър в живота ми. Дори не бях сигурна за какво да се тревожа най-много. Дали за това, което ще направят на Арчър, или дали баща ми някога ще ми прости. Няколко крачки по-напред от нас той разговаряше с Лара и се опитах по тона му да преценя в колко голяма опасност съм. Бях хваната с един от най-големите врагове на нашето общество. Нещо ми подсказваше, че наказанието ми ще бъде доста по-сериозно от писане на есе от хиляда думи на някоя отвлечена тема.

Имението бе мрачно и тихо. Щом влязохме в главното фоайе, баща ми най-после каза нещо:

— Ще свикаме спешно събрание на Съвета за утре сутрин. Софи, Кал, вие двамата ще се приберете в стаите си и ще останете там, докато някой не дойде да ви извика. Кристофър, заведи Г-н Крос в някоя от килиите.

Погледнах Арчър, щом Кристофър започна да го влачи надолу.

— Всичко е наред — каза ми той.

Но не беше. И никога нямаше да бъде.

Щом го отведоха, се доближих до баща ми. Той все още не искаше да ме погледне. Държеше се по същия безчувствен начин, както Кал в мелницата преди малко.

— Татко, знам, че да кажа „съжалявам“ никак няма да е достатъчно.

Дишайки тежко, той отвърна:

— Докато даването на показания не приключи, не мога да разговарям с теб. Моля те, прибери се в стаята си и остани там до утре сутрин.

Очите ми плувнаха в сълзи.

— Татко…

— Върви! — извика той и аз сложих ръка на устата си, за да не се разплача силно.

Той си тръгна, без дори да ме погледне.

— Хайде — каза Кал. — Няма какво повече да направиш.

— Ти ли им каза? — попитах. — Затова ли дойдоха в мелницата?

Цялата предишна ярост на Кал като че ли се беше изпарила.

— Не. Нямам представа защо се появиха. Може да има нещо общо с онези тестове, на които ме подлагат. Може би следят магията ми, кой знае?

Той се обърна и макар да не исках нищо друго, освен да се затичам след баща си, последвах Кал. Меките килими заглушаваха стъпките ни, а светлините от свещниците правеха сенките ни начупени по стените. Гледах всички портрети, сякаш ме укоряваха. Тези безименни вещици, в продължение на векове преследвани от ордена на Окото, от Бранник и от един бог знае още кого…

„Направих го с добри намерения, — исках да им кажа. — А Арчър не е един от тях, не и наистина.“ Но някак ми се струваше, че портретите не ми вярваха.

— Какво мислиш, че ще ни направят? — попитах Кал и стомахът ми се сви от страх.

— Няма да е толкова лошо, колкото си мислиш — отвърна той, но не изглеждаше много убеден. — Ти си дъщеря на Джеймс и си важна за тях. Няма да те хвърлят на вълците или нещо подобно.

Зачудих се дали хвърлянето на вълците е реално и буквално наказание в случаи като този. Не ми се искаше да знам.

— Може би ще те пратят в „Хеката“ за допълнителна година и може би това ще е най-тежкото наказание. А на мен…

— Ти просто ми помагаше. Кажи им го, става ли? Кажи им, че си изпълнявал предбрачната ни клетва или нещо подобно. Ще ти се размине лесно, обзалагам се.

Спряхме пред неговата врата и той ме погледна. Както винаги, нямах никаква идея какво се върти в главата му.

— Може би — беше всичко, което каза. След дълга пауза добави: — Предполагам мислиш, че ще го убият, но едва ли. Арчър Крос е толкова ценен за Окото, колкото си ти за Съвета. От него ще стане добър заложник и те го знаят.

Постарах се да не плача. Ако пролея още някоя сълза тази вечер, ще се превърна в изсъхнала шушулка.

— И какво сега? Прибираме се по стаите си, спим и се преструваме, че всичко ще бъде наред? — Изведнъж ми хрумна още една мисъл: — Или пък се преструваме, че Ник не е там навън, напълно откачил и суперсилен. Защото няма как да забравя такова нещо.

— Напротив, има.

Той се протегна и сложи длан на бузата ми.

Почти веднага ме обзе чувство на щастие, което се разпространи по цялото ми тяло чак до върховете на пръстите.

— Имаш най-хубавата дарба — промърморих сънливо.

— Иди да си лягаш, Софи — каза той и отдръпна ръката си, сякаш кожата ми го бе опарила. — Утре ни чака дълъг ден.

Но днешният още не беше приключил. Щом се обърнах и тръгнах към стаята си, видях Джена да стои пред вратата ми. Лицето й излъчваше болка и гняв.

— Слязох долу да си взема малко кръв — каза тя. — И… видях, че те водят. С Арчър.

Магията на Кал, която много ми помогна преди няколко минути, сега ме измъчваше. Мозъкът ми бе твърде заспал и отпуснат, за да й дам каквото и да било обяснение, а щом се опитах, не можех да изрека думите.

— Той ми помагаше.

Тя издаде звук, нещо средно между ридание и въздишка.

— Помагал ти е? Софи, той е един от…

— От тях — довърших аз и изведнъж се вбесих. — Знам. Не си първата, която ми го казва тази вечер. Но, Джена… — протегнах се и я хванах за ръката. — Кал ми е ядосан, баща ми сигурно ме мрази… Не мога да понеса и ти да ме намразиш.

По бузите й се стекоха две сълзи и паднаха на ръката ми. Кръвният й камък блестеше на светлината от свещите и след един много дълъг миг тя сложи ръка върху моята.

— Добре — каза, подсмърчайки. — Но утре ще ми разкажеш всичко.

— Всичко — повторих и ми се искаше да заплача.

А щом тя ме дръпна към себе си и ме прегърна, едва не се разхлипах.

— Ти си по-добра приятелка, отколкото заслужавам — промълвих.

— Знам — отвърна тя и ме прегърна по-силно.

Усмихнах се през сълзи и една малка част от тежестта върху сърцето ми се стопи.

Рано на другата сутрин чух, че някой тропа по вратата, и подскочих. Магията на Кал беше напълно изчезнала и отчаянието и тревогата се върнаха при мен с пълна сила. За по-малко от двайсет и четири часа целият ми живот се обърна с главата надолу. Ник и Дейзи откачиха, Арчър беше арестуван, а крехката връзка, която бях изградила с баща си, се разби на парчета. Не е честно толкова лоши неща да се случат за такова кратко време.

А може би сега ми се случва всичко ужасно за целия ми живот. Може би следващите осемдесет години ще имам много късмет и ще живея, отглеждайки много и различни котки. Би било хубаво.

Тропането се чу отново и осъзнах, че не е по моята врата, а по тази на Кал. Отпуснах глава на възглавницата. Дали аз ще съм следващата, или първо ще отведат Арчър?

Или може би вече са го отвели.

Отпратих тази мисъл и станах да се облека. Дрехите ми от снощи все още стояха на купчинка на пода и потрепнах, като ги взех, за да ги сложа в коша за боклук. Не за пръв път имам кръв по дрехите, но искрено се надявам да е за последен.

Когато дойдоха за мен, седях на ръба на леглото си в черната рокля, която Лара ми беше поръчала при Лисандър.

Отворих вратата и там стоеше Кристофър.

— Софи, очакват те — каза той.

Кимнах, сърцето ми биеше лудо, а устните ми бяха пресъхнали.

Той ме поведе по стълбите, но вместо към кабинетите на Съвета, завихме наляво към друга част на Торн, която ми беше абсолютно непозната. Коридорът бе по-тъмен и без типичния за останалата част на имението мрамор. Подът беше дървен, а крушките бяха оградени с метални решетки. Най-после спряхме пред тежка метална врата.

Стаята не приличаше по нищо на останалите в Торн. Беше твърде малка и мрачна. Нямаше прозорци, а единствената светлина идваше от масивен метален свещник. Миришеше на мухъл, а по дървения под имаше петна. Не исках да се замислям от какво са.

Дълга дървена маса минаваше по цялото протежение на стаята. На големи столове с високи облегалки бяха седнали всички членове на Съвета. Видях Лара и с изненада забелязах до нея г-жа Касноф.

Толкова се изненадах да я видя пак в Торн, че в първия момент не забелязах, че баща ми го няма. Лара ме погледна и ми направи жест да се приближа. Най-отпред имаше малка, дървена пейка, направена от същото тъмно дърво, както и всичко останало в стаята. Чувствах се като затворена в дървена бъчва.

На пейката седеше Арчър с ръце на коленете. Китките му все още бяха вързани, а дрехите му бяха разкъсани и окървавени. Щом седнах до него, той вдигна глава и се опита да ми се усмихне. Получи се по-скоро гримаса. Исках да протегна ръка и да го докосна, но знаех, че това само ще влоши положението. Магическата ми сила ме изпълни и аз си представих, че я отприщвам срещу петте мрачни лица на масата.

Би трябвало да мога. По-силна съм от всички тях, взети заедно.

Но какво ще стане после? Ще побягна? Ще разруша всичко, за което баща ми е работил, и ще прекарам остатъка от живота си, криейки се? Не, благодаря. Каквото и да ми готви Съветът, ще трябва да го чуя.

— София, както без съмнение си забелязала, баща ти не е сред нас — каза Лара. — Ние решихме, а той се съгласи, че не е редно да взема участие в произнасянето на присъдата ти.

Огледах се и най-после видях баща си, подпрян на стената в дъното на стаята, почти скрит в мрака. Ръцете му бяха скръстени пред гърдите, но не можех да видя ясно лицето му. Изведнъж осъзнах какво каза Лара току-що, че той няма да вземе участие в произнасянето на присъдата ми. А дали е имал думата за присъдата на Арчър?

— Тъй като имаме правило да присъстват поне петима съветници, Анастасия се съгласи да заеме неговото място. Срещу двама ви има много сериозни обвинения.

Гласът на Лара трябваше да е мощен и силен, като гласа на правосъдието, идващ от високо. Вместо това бе тих и почти приятелски.

— Арчър Крос, ти си проникнал в „Хеката“ като член на Окото на Бога. Признаваш ли?

Никога досега не съм искала толкова силно да имам телепатични способности.

„Моля те, не се прави на остроумен, моля те, не се прави на остроумен“ — мислех си аз, опитвайки се да втълпя думите в ума на Арчър. Не знам дали подейства, или той просто имаше повече здрав разум, отколкото си мислех.

— Да — отвърна.

Петимата съветници на масата въздъхнаха с облекчение. Изведнъж погледите им се насочиха към мен.

— София Мерсер, ти си пристъпила забранена част от остров Грималкин заедно с член на Окото на Бога. Признаваш ли?

Милион обяснения и аргументи ми дойдоха наум, като например това, че съм била там само защото сестрите Касноф вършат злини на това място, но се наложи да си замълча.

— Да.

Лара кимна и ми се стори, че видях облекчение в очите й. Тя написа нещо на дълъг свитък пергамент. Дори не вдигна поглед, когато каза:

— Г-н Крос, понеже признахте обвиненията, направо ще преминем към обявяване на присъдата.

Сърцебиенето ми се забави и изведнъж ми стана студено, сякаш се канех да се телепортирам. Но не беше магия, причината беше страх.

— Съветът реши да бъдеш отведен в околностите на абатство Торн утре по изгрев-слънце, където да бъдеш екзекутиран.

Имах чувството, че от дробовете ми излиза не въздух, а вихър. И не само от дробовете ми, а от цялата стая. Стори ми се, че тя започна да вибрира, но всъщност не бе стаята. Аз се тресях толкова силно, че не можех да фокусирам погледа си. Утре. По изгрев-слънце. Това са по-малко от двайсет и четири часа. След по-малко от един ден Арчър ще бъде мъртъв. Думите отекнаха в главата ми и болката беше почти толкова силна, колкото и болката в сърцето ми.

До мен Арчър си пое дълбоко дъх, а аз впих нокти в дланите си, за да не посегна да хвана ръката му. Ако сега го докоснех, се страхувам какво можеше да се случи. Силите ми се завихряха в мен както снощи, когато смятах, че умира. Не мисля, че има нещо, което мога да си представя, за да не взривя тази стая, ако изпусна и най-малката частичка от магията си.

— Относно теб, София — каза Лара и привлече вниманието ми отново към масата. — Ти си нещо съвсем различно.

Толкова се бях концентрирала над мисълта, че ще екзекутират Арчър, че напълно забравих за своето наказание.

Лара се намръщи и между веждите й се появи дълбока бръчка.

— Това е може би последната от дългия списък с проблемни ситуации, които си предизвиквала. Като започнем с всичко, случило се в „Хеката“ миналата есен, после си наранила няколко души в заведение преди месец. Успяла си да отвориш сандъка, в който се съхранява гримоара на Вирджиния Торн почти сама.

Поклатих глава. Как бе възможно да е разбрала? Исках да се обърна към баща ми, но имах чувството, че погледът ми е прикован в Лара.

— Но може би най-объркващото е силата на некромантските си способности. Буквално досега не е имало същество с такава дарба като твоята.

— Какво, таласъмите ли имаш предвид? — попитах объркано. — Наистина успях да ги подчиня, но ми костваше едва ли не всичко.

Г-жа Касноф се облегна назад и за пръв път се обади:

— Не таласъмите, Софи. Говорим за Елодия Парис.