Демонично стъкло

Пета глава

Загледах се в демоните, които безмълвно се взираха в мен. Предполагаше се, че с баща ми сме единствените демони, така че как…

Порази ме внезапно ужасяващо прозрение. По дяволите, да не би тези деца да са ми брат и сестра? Да не би баща ми да ме е довлякъл чак дотук, за да разиграваме някаква откачена версия на Брейди Бънч?

— Какво е това? — възкликнах, като имах предвид демоните.

— Това е главната квартира на Съвета.

Чух как зад мен Кал въздъхна, сякаш беше задържал дъха си под напрежение дълго време. Една русокоса жена пристъпи и протегна ръка към мен.

— София, толкова сме развълнувани, че ще бъдеш с нас това лято. Аз съм Лара.

Хванах ръката й, макар почти да не откъсвах очи от демоните. Те си шепнеха нещо един на друг.

— Лара е член на Съвета и моя заместничка, така да се каже — обясни баща ми.

Тя все още не пускаше ръката ми.

— Чувала съм толкова много за теб. И от баща ти, и от Анастасия.

— Г-жа Касноф?

О, Боже! Ако тази жена си е набавяла клюки за Софи Мерсер от нея, много съм изненадана, че ме посреща с ръкостискане, а не с екзорсизъм.

— Лара и Анастасия са сестри — обади се баща ми.

— Аха — отвърнах аз, опитвайки се да смеля информацията. Изведнъж ми хрумна нещо. — Мислех, че главната квартира на Съвета е в Лондон.

Дълбока линия се появи между веждите на Лара.

— Така е, но поради някои непредвидени обстоятелства се наложи да се преместим за лятото.

Сега, след като знаех, че е сестра на г-жа Касноф, лесно виждах и чувах приликата. Запитах се дали демоните не са непредвидените обстоятелства или цялата работа е още по-объркана.

Не бих се изненадала.

— Нали каза, че ще ходим в къщата на твои приятели? Защо не спомена, че ме водиш тук? — прошепнах на баща ми.

— Защото, ако ти бях казал, нямаше да се съгласиш да дойдеш — отвърна той.

С периферното си зрение забелязах как демоните се отделиха от групата и влязоха в къщата. Момичето ми хвърли продължителен поглед, преди да се шмугне вътре.

— Софи, това са членовете на Съвета — каза баща ми, привличайки вниманието ми отново върху групата пред нас.

— Само толкова? — чух Кал да прошепва зад мен и да си призная аз също бях изненадана.

През цялото време съм си мислела, че Съветът е огромна група от магически същества, които носят черни роби или нещо подобно.

Не знам дали защото чу коментара на Кал, или прочете въпросителните ни изражения, но баща ми се впусна в обяснения:

— По принцип Съветът има дванайсет членове, но в момента само петима от нас са в Торн.

— Къде са… — започна Джена, но беше прекъсната от мъжа, който пристъпи напред. Беше по-възрастен от баща ми и бялата му коса светеше, огряна от ярките слънчеви лъчи.

— Аз съм Кристофър — представи се той с плътен и непознат акцент. — За мен е удоволствие да се запознаем, София.

Очите му бяха леденосини, но определено си личеше, че е зооморф. Чувствах го.

Докато се питах дали се превръща в хъски, се обърнах към следващия от групата. Беше висок над два метра и крилете му бяха черни, но погледнати под определен ъгъл, съдържаха всички цветове от зелено през розово до черно.

— Родерик — представи се той и ръката ми потъна в неговата.

Жената се казваше Елизабет. Със сивата си коса и малки, кръгли очила напомняше на нечия мила баба. Но когато стиснах ръката й, тя ме придърпа към себе си и подуши косата ми.

Яко. Поредният върколак.

Баща ми спомена нещо за разговор с тях по-късно и най-после влязохме вътре.

Щом прекрачихме фоайето, Джена ахна. Сигурно и аз бих реагирала така, ако вниманието ми не бе погълнато от запознанствата преди малко и от присъствието на двамата демони.

Изглеждаше, сякаш можеш да го гледаш цяла вечност и пак няма да видиш всичко. В „Хеката“ също беше изумително, но нямаше нищо общо с това. Черно-белият мраморен под бе толкова лъскав, че веднага изпитах облекчение, задето не съм с пола. Бях едва ли не заслепена от златото, което покриваше почти всяка повърхност. И тук имаше вити стълби, но бяха много по-големи и покрити с червен килим, който изглеждаше като разлята кръв.

Таванът бе със стенописи, но не успях да разбера какво изобразяваха. По общия му вид виждах, че е нещо, свързано с насилие и трагедия. Останалите картини наоколо изобразяваха много подобни сцени — мъже със свирепи лица, насочили мечове срещу ридаещи жени, битки, в които очите на конете бяха изпълнени с ужас.

Потръпнах. Дори през юни не е възможно да ти е топло на място като това. А може би настръхнах заради всичката магия, събрана на едно място. Сякаш заклинанията в продължение на петстотин години се бяха пропили наоколо.

— Има статуи — каза Джена. — В коридора.

Две бронзови статуи на жени, покрити с воали, пазеха огромното стълбище, където се бяха струпали няколко души. Те до един носеха черни униформи и имаха почти еднакви изкуствени усмивки на лицата си.

— Какво правят тези? — попита ме Джена.

— Нямам представа — отвърнах със замръзналата на лицето ми усмивка. — Обаче се опасявам, че се отнася за някакъв музикален номер.

— Това е нашата прислуга — обясни баща ми. — Можеш да се обърнеш към тях, ако имаш нужда от нещо. За тях ще е удоволствие да ти помогнат.

— О, така ли? — отвърнах едва-едва, а гласът ми отекна в огромната зала.

На върха на стълбището имаше огромна мраморна арка. Баща ми посочи към нея:

— Това е временният ни офис, но можем да отидем там по-късно. Сега мисля, че предпочитате да видите стаите си.

Дръпнах го леко за ръкава и се отдалечихме от другите.

— Всъщност най-много искам да разбера откъде се взеха другите демони. Те… те не са ми брат и сестра, нали?

Баща ми се ококори зад очилата си.

— Не! Мили боже, разбира се, че не. Ник и Дейзи са… можем да говорим за това друг път, но не, не са ни роднини.

— Тогава защо са тук?

Баща ми се намръщи и вдигна рамене.

— Защото нямат къде другаде да отидат, а това е най-безопасното място за тях.

В това имаше смисъл.

— Точно така. Защото ще можете да ги обезвредите, ако станат супердемонични в някой момент.

Баща ми поклати глава:

— Не, Софи. Имах предвид, че тук е безопасно за тях. Ник и Дейзи вече са преживели няколко опита за покушение.

Той дори не ми даде време да реагирам на тази информация, а помаха на Лара. Токчетата й тракаха по мраморния под, докато се приближаваше към нас.

— Софи, Лара е приготвила най-добрите стаи за теб и спътниците ти. Защо не отидете да ги разгледате? Ще говорим по-късно.

Това очевидно не беше предложение, така че свих рамене и тръгнах.

Лара ни поведе по дълъг каменен коридор, който стигаше до мрачна и тясна отсечка. Докато минавахме през нея, не можех да се освободя от усещането, че се движа в гробница.

Лара използваше момента да ни обстрелва със статистика, която изобщо не слушах. И без това звучеше невероятно.

Половин милион кубични метра жизнено пространство, повече от триста стаи, трийсет и една от които — кухни. Деветдесет и осем бани. Триста петдесет и девет прозореца. Две хиляди четиристотин седемдесет и шест лампи.

Джена клатеше невярващо глава. Стигнахме на четвъртия етаж, където се намираха нашите стаи. Първа беше стаята на Кал и Джена избухна в смях, когато надникна зад рамото му. Това нямаше как да му пасва по-малко. Може да се каже, че покривката на леглото и завесите в някакъв смисъл бяха подходящи за мъжка стая, но не и златистата мебелировка. Да не говорим за пухкавия балдахин на леглото.

— О, Кал — започнах, възвръщайки самообладанието си за пръв път, откакто бяхме пристигнали. — Тук ще можеш да правиш страхотни спящи партита. Всички момичета ще ти завиждат.

Кал ми се усмихна и за миг ми се стори, че част от напрежението между нас се стопи.

— Не е толкова зле — каза той.

После се тръшна на леглото и потъна в морето от пухкави завивки и меки възглавнички, а на мен не ми оставаше друго, освен да се засмея.

Лара изглеждаше засегната.

— Това легло е принадлежало на третия херцог на Корнуол.

— Страхотно е — промълви Кал, а гласът му се чуваше леко заглъхнал. Той вдигна палец, от което двете с Джена се разсмяхме още повече.

Лара ни поведе по тесен коридор. Отвори една врата и за мен не остана никакво съмнение, че тази стая е подготвена специално за Джена. Имаше розови пердета, розови мебели, дори кувертюрата на леглото бе розова. Стаята гледаше към малка цветна градина. Ветрецът, който нахлуваше през отворения прозорец, носеше аромата на свежи цветя. Трябва да призная, че бях впечатлена. И леко изненадана.

— Невероятна е — каза Джена.

Бе усмихната, но лицето й изглеждаше пребледняло и се досетих, че не се е хранила, откакто напуснахме „Хеката“. Сигурно Лара си е помислила същото, защото влезе в стаята и отвори един шкаф. В него имаше хладилен минибар с пакетчета кръв.

— Нулева отрицателна — обясни тя, посочвайки към кръвта, сякаш Джена току-що е спечелила наградата в телевизионно шоу. — Казаха ми, че това е любимата ти.

Очите на Джена бяха потъмнели и тя облиза устни.

— Така е — отвърна с плътен глас.

— В такъв случай ще те оставим насаме — каза нежно Лара и ме хвана за ръка. — Стаята на Софи е в края на коридора.

— Чудесно — отвърна Джена, без да откъсва поглед от кръвта.

— Ще се видим по-късно — казах и си тръгнах.

Джена затвори вратата, а после, предполагам, се е нахвърлила на кръвта.

— За теб сме подготвили една много специална стая — нервно изрече Лара. — Надявам се, че ще ти хареса.

Тя отвори една врата на няколко метра от стаята на Джена.

В първия момент можех само да стоя на прага и да се взирам в захлас. Стаята не бе просто специална, беше поразителна.

Прозорците се простираха от тавана до пода и гледаха към друга цветна градина, по-голяма от тази на Джена. В средата й малък фонтан пръскаше водни капки наоколо. Пердетата бяха от бял сатен с нежни флорални мотиви в свежозелено. Стените бяха бели, също украсени със зелени тревисти стволове като джунгла, прекъсвана на места от ярки цветя.

Леглото бе снежнобяло с фин копринен балдахин. Имаше канапе и два стола, покрити с бледозелено кадифе, както и библиотека с няколко от любимите ми книги, а на нощното шкафче стоеше снимка на майка ми.

— Страхотно — възкликнах и Лара се усмихна самодоволно.

— Много се радвам, че ти харесва — отвърна. — Искам да се чувстваш възможно най-комфортно.

— Справили сте се страхотно — казах.

Стаите на Джена и Кал бяха наистина хубави, но за моята се бе престарала. Сигурно е искала да впечатли шефа си.

Изведнъж осъзнах, че може да ми се подмазва, защото един ден аз щях да й бъда шеф. Единственото, което ми се искаше в този момент, бе да легна и да заспя. Но преди това трябваше да се обадя на мама, за да й кажа, че съм пристигнала и че всичко е наред.

— Има ли телефон тук? — попитах Лара.

Тя извади мобилен телефон от джоба си и ми го подаде.

— Баща ти ми каза да ти го дам. Неговият номер е с код едно, а на майка ти е две. Ако искаш да разговаряш с някого в „Хеката“, натисни три.

Загледах се в телефона. Мина почти цяла година, откакто за последен път бях виждала мобилен телефон. В „Хеката“ не бяха разрешени. Запитах се дали все още си спомням как се пише съобщение. Изведнъж Лара посочи едно от великолепните бюра и едва тогава забелязах лъскавия сребрист лаптоп върху него.

— Баща ти ти е направил и електронна поща, така че се чувствай свободна да я използваш.

Компютрите също бяха забранени в „Хеката“, поне за учениците. Г-жа Касноф имаше един в стаята си. Веднъж с Джена прекарахме много досаден час по Магическа еволюция и залагахме какъв може да е имейлът й. Джена предположи, че е нещо тъпо, например името й, а аз реших, че е вложила повече въображение и е избрала нещо по-засукано, например Лейди Вещица. Хванахме се на бас за десет долара. Предполагам, че сега ще мога да разбера.

— Ще те оставя да се обадиш на майка си — каза Лара и се насочи към вратата. — Но ако има още нещо, което искаш, ще се радвам да ми кажеш.

— Непременно — отвърнах, но бях твърде разсеяна.

Отворих вратата, която водеше към личната ми баня, и забелязах, че е поне три пъти по-голяма от цялата ми стая в „Хеката“.

Веднага щом Лара излезе от стаята, се обадих на мама. Като й казах, че сме в абатство Торн, моментално стана подозрителна.

— Завел те е там! Обясни ли защо?

— Ами… не. Мисля, че има нещо общо е идеята да приема своята съдба като бъдещ председател на Съвета и т.н. Нали разбираш, нещо като „Заведи демона си на първия му работен ден“.

Мама въздъхна:

— Добре, радвам се, че си жива и здрава, но, моля те, кажи на баща си да ми се обади при първа възможност.

Обещах, че ще го направя, но щом затворих телефона, изведнъж ме обзе изтощение. Не ми се занимаваше с драма между родители на фона на всичко, което ми беше на главата.

Бях в Англия. С баща си. В някаква адски голяма къща, която също така го раздава главна квартира на Съвета, както и дом за още двама демони. А на всичкото отгоре все още не можех да се отърся от онова странно чувство, че няма да се върна повече в „Хеката“.

Да не говорим, че бившата ми любов се мотае някъде наоколо и се занимава предимно с убиване на чудовища като мен.

Определено ще ми трябва една хубава дрямка, преди да се заема с всички тези неща.

Тръшнах се на леглото. Може и никога да не е принадлежало на някой херцог, но като че ли беше пълно с перца от бебета ангелчета. Събух обувките си и се мушнах между хладните чаршафи. Всичко ухаеше приятно на слънце и зелена трева. Реших да поспя поне час, преди да отида да говоря с баща си. А може би после трябваше да попитам Лара дали има карта или поне GPS на къщата.

Затворих очи и заспах, чудейки се защо името Торн ми звучеше толкова познато.