Демонично стъкло

Трийсет и първа глава

Бяха трима и някога са били хора. Много хора. Телата им, докато се изкачваха по кратера, бяха сглобени от различни части плът и крайници.

Влачеха се към нас и единият протегна към мен месестата си, дебелопръста ръка. Другата му ръка, забелязах аз, докато истерията се надигаше в мен, беше тънка, бледа и завършваше с яркочервени нокти.

— Таласъми — чух Арчър да казва.

Гласът му бе тих и напрегнат, сякаш го заплашваше див звяр.

— Съживена човешка плът. Това е много силна черна магия. Очевидно някой никак не е искал да открием…

— О, боже, по-малко приказки и повече мушкане с меча, моля!

Гласът ми бе изпълнен със страх, а очите ми ококорени, когато се обърнах към Арчър.

Той вече беше извадил меча и го държеше в ръка, леко приведен.

— Таласъмите не могат да бъдат убити от острие. Само ти можеш да ги спреш.

— Я пак? — едва не заекнах аз.

— Ти си некромант — каза той. — А те са мъртъвци.

О, да. Едно от многото предимства да имаш тонове черна магия на свое разположение. Само дето никога не съм виждала смисъл в развиването на некромантските си способности. Кога ще ми се наложи да се разпореждам с мъртъвци?

Съществата се доближиха толкова много, че вече можех да ги подуша.

— Не знам какво да направя — казах на Арчър паникьосано.

— Ами тогава гледай да измислиш нещо бързо — отвърна той.

След миг той вече не беше до мен, а мина напред и развъртя острието на меча си сред тях. Удари един точно под брадичката, само че нямаше кръв. Съществото спря, но дори не падна. Просто махна с ръка към Арчър, сякаш беше някакво досадно насекомо. Той се наведе и промуши следващото същество. Този път от раната потече гъста черна субстанция, но таласъмът изглеждаше само раздразнен. Без значение колко сериозно Арчър ги промушваше, те не показваха, че ги боли.

Вече бях извлякла магия, колкото можех, но се страхувах да започна да я запращам срещу тях. Последното нещо, което исках, беше да уцеля Арчър, който очевидно притежаваше невероятни умения по самоотбрана. Никога не бях виждала друг човек с толкова бързи и уверени движения. Жалко, че от това нямаше особена полза.

Накрая единият таласъм го хвана за косата и лицето му се изкриви от болка, щом съществото рязко дръпна главата му назад. Може и да съм изкрещяла, но ми беше трудно да чуя каквото и да било заради бумкането на сърцето и бученето на магията във вените ми.

— Може ли вече да започваш с некромантството? — изкрещя ми Арчър.

Протегнах ръце към таласъмите и се постарах да не треперя, което беше много трудно, особено след като едното от съществата се обърна към мен. Всяко от очите му, носът и устата бяха взети от различен „донор“.

Задъхано призовах силите си, докато не ги усетих да пулсират в пръстите на ръцете ми.

— Пусни го! — заповядах с глас, за който си въобразявах, че подобава на могъщ демон.

Може би щеше да помогне, ако не прозвуча малко като фалцет. Отпуснах цялата си магическа сила, сякаш отпускам гигантски ластик.

Мълнията излезе от пръстите ми и се разби в едно близко дърво с оглушителен трясък. Имаше светкавица и няколко клони паднаха на земята. Таласъмите се сепнаха, което значи, че този, който държеше Арчър, дръпна главата му още по-силно. Най-малкият издаде някакъв звук, който може и да е бил от уплаха, но като цяло не изглеждаха под мой контрол.

И не смятаха да пускат Арчър.

Така първият ми опит с некромантството се оказа грандиозен провал. Да видим втория.

Борех се с паниката и разочарованието. Да мятам мълнии към таласъмите явно не беше добра идея, но как, по дяволите, можех да ги подчиня?

— Мисли, Софи — промърморих.

— Да, направи го най-после — каза Арчър задъхано.

Таласъмът, който го държеше, го беше стиснал за врата.

Изражението му не бе заплашително, а просто изпълнено с любопитство, сякаш е малко дете, което се чуди какво ще стане, ако вземе да стисне.

Затворих очи. Така, значи са мъртви. Гнусни, мъртви тела. Миришат на… добре, тази посока на мислене не ми помагаше.

Освен… че са мъртви. Изпълзяха от земята в основата на кратера. Замислих се как магията ми винаги идва от земята и се зачудих дали процесът не може да се обърне.

Този път вместо да мятам мълнии, изпратих силите си обратно надолу и земята под краката ни се разклати.

— Освободи го — казах аз, този път тихо.

Чу се приглушено тупване и щом отворих очи, видях Арчър да лежи на земята и да търка главата си с ръка. Таласъмите ме гледаха с празно изражение, очевидно очакваха още заповеди.

— Какво да правя сега? — попитах аз.

Арчър се изправи и дойде до мен, а изцапаният с мърша меч висеше от ръката му.

— Можеш да ги върнеш обратно — каза той. — Или пък да ги освободиш.

— Чакай малко, да ги пусна да се скитат насам-натам из острова?

Той поклати глава. Дишаше тежко и по челото му се стичаше пот.

— Не, имам предвид да извлечеш магията от тях и да ги оставиш да умрат. Да бъдат истински мъртъвци.

— Добре — отвърнах.

Надявах се да звуча решително, сякаш да отнемам жизнената сила на таласъми е едно от любимите ми хобита.

Но странното е, че щом се замислих за това, веднага усетих магията, която ги поддържаше живи. Едва ли не я виждах като блещукаща нишка сред моите сили. Беше много лесно да ги използвам, за да я „прережа“.

Веднага, щом го направих, те се строполиха. Загледах се в проснатите им тела.

— Стана ми жал за тях.

Арчър изсумтя и забелязах виолетовите подутини на врата му.

— Извини ме, че не им съчувствам особено, Мерсер.

Сигурно би казал и друго, но в този момент нещо привлече вниманието ни. Светлина.

С едно щракване на пръстите изгасих синкавото кълбо. И двамата искахме да се обърнем и да побегнем, но с пукащите съчки и сухите листа под краката ни нямаше да го направим особено тихо. Така че отстъпихме малко назад, за да сме извън зоната на осветеност, и се скрихме под дърветата. После, макар да съм сигурна, че никога не съм била по-изплашена в живота си, тръгнахме бавно, стъпка по стъпка, да се отдалечаваме от кратера, стараейки се да не вдигаме шум. Дочувах сподавени гласове, но бяха твърде далеч, за да преценя колко хора има зад нас. Това беше най-лошото. Знаех, че мога да се обърна, да изчакам и да разбера кой стои зад всичко това. Но не можех да рискувам. Най-добрият план засега бе да се върна незабавно в Тори и да разкажа на баща си какво става.

Веднага щом стигнахме до брега, хукнахме да бягаме с всички сили. Когато стигнахме до кръга от дървета, където се намираше Итинерисът, имах чувството, че сърцето ми ще изхвръкне.

Арчър се подпря на колене и дишаше дълбоко.

— Не съм предполагал, че ще ми се наложи да пробягам това разстояние отново — каза, щом си възвърна способността да говори.

— Използвал си този Итинерис, за да избягаш тогава от Грималкин? — попитах аз и внезапно разбрах как е успял да изчезне без следа.

Той кимна, а после извади златната верижка от джоба си и я уви около нас.

— Готова ли си? — попита и хвана ръцете ми.

— По-готова няма да бъда — промърморих, а после пристъпихме към портала.