Демонично стъкло

Деветнайсета глава

По-късно следобед тръгнах да търся Джена. Не бе много трудно да я открия, беше с Викс в градината. Щом се появих, засенчила очи с ръка заради слънцето, те стояха една до друга на фонтана, раменете им се докосваха, а босите им крака бяха потопени във водата. Едва ли не очаквах да видя анимационни сърчица да пърхат във въздуха около тях.

— Здравейте — казах и помахах глуповато.

Джена се завъртя и извика:

— Ето те най-после! Къде беше цяла сутрин?

Очите й грееха, а бузите й бяха зачервени.

Събух сандалите си и седнах от другата й страна. Водата беше хладна и от допира й настръхнах.

— Бях с баща ми. Нали разбираш, трябва да се сприятеляваме.

— Баща ти е страхотен — каза Викс, като се наведе през Джена.

Гласът й бе тих и имаше лек южняшки акцент. Освен това беше изумително красива със зелените си очи и кестенява коса. Нищо чудно, че Джена бе хлътнала така.

— Определено е най-любимият ми човек на света точно сега — каза Джена и се протегна да хване ръката на Викс. — Беше много готино от негова страна да доведе Викс.

— Да, много готино — промърморих.

Запитах се дали изобщо й е минало през ума, че баща ми е довел Викс тук, за да я откъсне от мен. Нещо, свързано със звездичките в очите й, ми подсказа, че отговорът е не.

— Много се радвам най-после да се запознаем — казах на Викс. — Джена непрекъснато говори за теб.

— И аз мога да кажа същото за теб — усмихна се тя. — Баща ти също много говори за теб, така че покрай тях двамата мога да кажа, че те познавам.

Боже, първо Кал, после Лара и останалите членове на Съвета, а сега и Викс. Баща ми да не си води блог за мен или нещо такова: „Дъщеря ми Софи и защо всички вие трябва да…“

— Какво правихте с баща ти? — попита Джена.

Поколебах за миг и Викс се изправи. Излезе от водата и като се подпря с ръце на ръба на фонтана, изскочи навън.

— Май ще отида да си разопаковам багажа — каза тя. — Бях толкова въодушевена да видя Джена, че просто метнах куфара в стаята си.

Тя се усмихна и на бузите й се появиха две трапчинки. Забелязах как кръвният й камък блести на слънцето.

— Ела после да ме потърсиш — каза тя на Джена.

— Добре — отвърна тя, а после се наведе срамежливо и я целуна по устните.

И двете гледахме как Викс се отдалечава към къщата. Бутнах Джена с рамо.

— Приятелката ти е тоооолкова готина.

— Знам — отвърна тя с пламнало лице и двете се засмяхме.

Когато се успокоихме, тя отметна косата от очите си и каза:

— И така, какви сериозни мисли се въртят в тази твоя глава? Какво става, София Алис Мерсер?

— Какво не става е по-добър въпрос. Работата с Окото се влошава.

— Колко се влошава?

Въздъхнах и ритнах с крак във водата, така че се разплиска. Не исках да й разказвам за пожара и за загиналите членове на Съвета. Сигурно е толкова тайно, че дори Викс не знае за него, а тя работеше там.

— Влошава се толкова, че баща ми наистина, ама наистина не иска да ми позволи да се подложа на Очистването. Явно магията ще ми е нужна, щом една тълпа хора се опитват да ме убият.

— Не говори така — скастри ме тя.

— Извинявай — отвърнах и сложих ръка на рамото й. — Просто… много ме е страх.

Изражението й омекна и тя хвана ръката ми така, че пръстите ни се сплетоха.

— Знам. Да се шегуваш пред лицето на смъртта някак намалява напрежението. Но, Соф, моля те, кажи ми, че наистина няма да се подложиш на Очистването.

Отместих поглед, защото пред очите ми отново се появи картината с Алис, надвесена над Елодия, огромните й сребристи нокти, протегнати към врата й. Но после се замислих за лицето на баща си. Толкова тъжно и толкова уплашено. И то заради мен!

Изправих се на ръба на фонтана, поех си дълбоко дъх и си спомних за първата ми вечер в „Хеката“, когато с Джена се смеехме в стаята си. Махнах с ръка и водата във фонтана стана яркорозова.

— Не-е-е — казах. — Ако нямам магически сили, как ще мога да правя такива готини неща?

Исках да разсмея Джена. Тя наистина се засмя, но беше някак колебливо, а в очите й имаше сълзи. Тя се изправи и ме прегърна.

Когато се пуснахме, Джена хвана косата си и се наведе назад със затворени очи.

— Баща ти каза ли нещо за Ник и Дейзи?

— Той… — започнах аз, но изведнъж хванах някакво движение с периферното си зрение и нещо се приземи с плясък във фонтана, като ни намокри с розова вода.

Ник се изправи, изтръска глава и розови капчици се разхвърчаха от косата му. Ако фактът, че един демон и един вампир го гледаха втренчено, го е смутил, с нищо не го показа.

Вместо това той пусна зловеща усмивка и каза:

— Някоя от вас да е споменавала името ми?

— Да — отвърнах, изтръсквайки водата от плитката си. — Тъкмо си казахме: „Боже, как искам сега Ник да се стовари във фонтана като луд и да ми направи дрехите на нищо“. Така че много ти благодаря, че се отзова.

— Софи е права — каза Дейзи, която тъкмо се доближи до фонтана. Където и да беше Ник, тя го следваше неотлъчно.

— Кажи им, че се извиняваш — подкани го тя.

Думите й можеха да прозвучат по-сериозно, ако не го гледаше като нещо апетитно за ядене. Боже, толкова са странни.

Ник зашляпа във водата, докато не застана непосредствено пред мен и Джена.

— Тъкмо затова дойдох тук, мила моя — каза той на Дейзи. — Софи, вчера се държах като мижитурка.

Вдигнах вежди и го изчаках да продължи.

— Чух слуховете за теб и онзи Крос и останах с погрешно впечатление. Между другото, много добре се справи, като тръшна онези от Окото снощи… Определено грешах за теб. И мисля, че вече можем да започнем на чисто като приятели.

Той протегна ръката си към мен. Поколебах се за миг, но я хванах. В Ник има нещо, което ме кара да се чувствам, сякаш съм в компанията на диво животно. Сега се усмихваше дружелюбно, но ми се струваше, че всеки момент може да се озъби. Напомняше ми на… Алис.

Все пак му подадох ръка и смятах да я стисна. Но в момента, в който се докоснахме, усетих как преминава магия.

Беше толкова силна, че опитах да отдръпна ръката си. Но той ме задържа здраво, докато усещането изчезна. Издърпах ръката си и тръгнах да излизам от фонтана.

— Какво, по дяволите, беше…

Погледнах надолу и установих, че съм напълно суха. Не само това, ами примерната ми черна рокля бе заменена с… с друга черна рокля, но тази беше много по-къса, бляскава и с много голямо деколте. Дори прическата ми бе различна. Вместо влажна плитка имах бухнали къдрици.

Ник ми намигна.

— Мисля, че така е по-добре. Сега повече приличаш на бъдещата кралица-демон.

Той излезе от водата и хвана ръката на Джена. След секунди тя от мокра кокошка се превърна в много готино момиче в розова рокля с презрамки. И естествено, разкриваше много повече плът, отколкото Джена някога е показвала.

— О, Ник, прекрасно! — каза Дейзи и сложи ръка на рамото му.

— Какво? — попита той и млясна звучна целувка по бузата й. — Не са ли по-хубави така?

Без да се замислям, грабнах свободната ръка на Ник. По мократа му бяла тениска и дънките преминаха вълнички и след миг беше облечен с прилепнал плътно по тялото потник и избелени дънки.

— И ти изглеждаш по-добре така.

Не знам дали бе заради нелепия вид на Ник в тези дрехи, или заради лекотата, с която направих магията, без да е съпроводена с каквито и да било експлозии, но се усмихнах. Дейзи избухна в смях, а Ник ме погледна с присвити очи.

— Добре, сега вече си го търсеше.

Той вдигна ръка и изведнъж ми стана много горещо. Погледнах се и установих, че съм облечена в костюма на великденски заек. Щракнах с пръсти и Ник вече носеше скиорски костюм.

Аз се оказах по бикини.

А Ник с виолетова, пухкава бална рокля.

Когато той превърна дрехите ми в костюм на Снежанка, а аз неговите във водолазен костюм, вече бяхме толкова опиянени от магия, че не спирахме да се кикотим.

Накрая приключих с обикновена тениска и три четвърти панталони, а Ник — с обичайните си дрехи.

— Примирие? — попита той и знаех, че не говори само за магическия ни дуел.

— Добре, нека да е примирие — отвърнах и заслоних с ръка очите си от слънцето.

Имаше нещо в Ник, което ме притесняваше, но заради магическото опиянение, в което се намирах, не можех да си спомня какво беше.

Отметнах глава назад и въздъхнах, щом косата докосна раменете ми. Магията препускаше лудо пред мен. Водата във фонтана се плискаше приятно, а слънцето светеше в лицето ми. На този фон заплахата „Окото на Бога“ не ми изглеждаше толкова голяма.

Нечий крак докосна моя и отворих очи, за да видя, че Джена стои до мен. Ник и Дейзи вървяха към къщата прегърнати.

— Отново изглеждаш като себе си — каза Джена с лека усмивка.

Затворих очи.

— Отново се чувствам като себе си.

Известно време поседяхме в приятно мълчание.

— Спомням си последния път, когато те видях щастлива — каза тя.

Отпуснах глава на рамото й:

— Да, денят, в който ти се върна в „Хеката“ беше много щастлив.

— Не, нямам предвид този ден. Тогава бе щастлива да ме видиш, но също така беше много изплашена и тъжна. Мислех си за онзи ден преди бала за Хелоуин. Помниш ли как нападнахме кухнята и ти превърна цялото картофено пюре в мелба. — Тя се засмя. — А цвеклото — в черешово сладко. Боже, имам чувството, че качих поне пет килограма онази вечер.

— Опитвах се да ти повдигна настроението.

Беше се случило точно след нападението над Частън, когато цялото училище обвиняваше Джена за това.

— Знам — каза тя и отпусна главата си върху моята. — И почти успя. Но ти бе в толкова добро настроение онази нощ, направо грееше.

Така беше, защото точно преди нападението над кухнята бях в мазето с Арчър. Един от магическите обекти, които трябваше да сортираме, бяха ръкавици, които имаха склонността да летят като полудели прилепи. Преследвахме ги поне двайсет минути, преди да ги натъпчем в един буркан.

Налагаше се да си помагаме, така че стояхме много близо един до друг, а ръцете ни се докосваха. Още помня колко топъл бе той, притиснат към мен. Толкова се смяхме на цялата история, че бузите ме боляха.

— Ако магията на тези ръкавици ми дава възможност да съм близо до такова красиво момиче, ще взема да ги открадна — каза той и раздвижи вежди нагоре-надолу.

Отново се засмяхме, а Арчър беше просто момчето, което харесвах, и си мислех, че единствената тайна между нас е колко точно го харесвах.

Този път затворих очи, но само за да не се разплача върху рамото на Джена.

— Да — казах най-после. — Беше страхотна вечер.