Демонично стъкло

Двайсет и трета глава

Кабинетът на баща ми беше една от най-малките стаи в Торн. Всъщност вътре бе много хубаво. Имаше бюро от черешово дърво, завесите бяха с цвят на слонова кост, кожени столове и яки лавици е книги. Имаше и приятна гледка към реката.

Когато отворих вратата, баща ми седеше на бюрото си и правеше това, което всички британци правят, когато са уплашени — пиеше чай. Облегнах се на рамката на вратата.

— Голяма гадост, а?

Той ми махна да вляза вътре.

— Затвори вратата след себе си.

Веднага, щом го направих, той отвори едно чекмедже. На дневната светлина в кабинета гримоарът изглеждаше дори по-зле. Все още имах усещане за заплаха, идваща от него, и изпитах желание да скръстя ръце пред гърдите си.

— Омагьосах една друга книга да изглежда като тази и оправих стъклото — отвърна той на неизказания ми въпрос. — Въпреки това трябва да я върна скоро. Магията няма да трае вечно. — Той остави книгата на бюрото си. — Вече я прегледах три пъти. Ритуалът за призоваване на демони липсва.

Предпазливо взех книгата и я отворих. Усещах магията в нея още докато бе в сандъка, но изобщо не бях подготвена за вълната, която ме удари. Беше все едно да блъснеш лицето си в стъклото на бързо движещ се автомобил. Очите ми се насълзиха само като я гледах. Разлистих първата страница, но там нямаше разбираеми думи, само някакви непознати символи.

Все пак разпознах някои от тях. Приличаха много на татуировките на Ванди.

Преди да успея да разгърна нататък, я оставих на бюрото.

— Боже, какво беше това — прошепнах.

Баща ми кимна.

— Сега разбра ли защо исках ти да свършиш основната работа по отваряне на сандъка? Нямаше как да го направя сам и после да имам сили да я разгърна.

— А сега ми кажи — започнах и се отпуснах на един от кожените столове. — Как изобщо разбра какво търсиш? Вътре няма никакви думи.

— Не беше лесно. Дори аз не си давах сметка колко могъща е тази книга.

Той я отвори и аз направих болезнена гримаса, но понеже не виждах вътрешността на страниците, не усетих магията този път. Той обаче потрепери.

— Този гримоар е написан на езика на ангелите.

— В такъв случай не би ли трябвало да е някаква нежна музика като на арфа, а не такива страховити йероглифи?

Баща ми или не ме слушаше, или реши да игнорира въпроса ми.

— Това, което не разбирам, е защо точно този ритуал липсва — промърмори той едва ли не на себе си. — От всички, описани вътре, защо точно този?

— И кога е бил взет — добавих аз.

Баща ми примига срещу мен, сякаш едва сега си припомни, че и аз съм в стаята.

— Какво?

— Откога стои тази книга в библиотеката? От 1939? 1940? Дали страницата е била откъсната през последните седемдесет години, или още преди гримоарът да бъде заключен там?

— Изобщо не се бях замислял за това. — Той потърка носа си с ръка. — Все по-любопитно и все по-любопитно.

Погледнах го изненадано.

— Казвам го понякога. — Макар лицето му да беше угрижено, той някак си успя да изглежда развеселен. — От „Алиса в страната на чудесата“ е. Много на място, не мислиш ли?

Да, определено. Само дето заешката дупка на нашата Алис се оказа много зловеща.

Престорих се, че разглеждам лавицата с книги в другия край на кабинета. Очаквах скучни книги за история на магическото общество, икономика на зооморфите, и не че нямаше такива, но мярнах и интересни заглавия, като например книги на Роалд Дал. Баща ми се издигна с няколко сантиметра в очите ми.

— Мислиш ли, че този, който е превърнал Ник и Дейзи в демони, е взел липсващата страница?

— Би трябвало. А това е лошо.

— Много повече от лошо — каза той и се намръщи. — Софи, Вирджиния Торн е призовала демон, за да го използва за оръжие. Мога да предположа, че който е направил Ник и Дейзи демони, е имал същите мотиви.

— Но това е много шиб… много неприятно.

Той ми хвърли една полуусмивка.

— Мисля, че думата, която щеше да кажеш, описва ситуацията най-точно.

— Какво ще правим сега?

— Нищо не можем да направим, освен да чакаме и да видим какво ще се случи.

Почуквах с нокти по ръката си. Никога не съм била особено добра в прикриването на емоции, а страхът направо ме караше да се треса вътрешно. Който и да притежава този ритуал, би могъл да си направи цяла армия демони, стига да поиска. А ако магическото общество разполага с такава армия срещу Окото? Представих си Арчър, проснат окървавен в краката на някакъв демон, а светът бе потънал в ужас.

— Да се чака, е залюхано — казах аз, опитвайки се да запазя гласа си ведър.

— Не съм сигурен какво точно значи това, но споделям усещането — каза той и върна гримоара обратно в чекмеджето.

Изправих се.

— Татко, наистина ли мислиш, че ако намерим кой го прави, можем да предотвратим война?

— Не знам — отвърна той замислено. Гледаше към мен, но като че ли не ме виждаше. — Надявам се.

Не беше кой знае колко успокоително, но и с толкова трябваше да се задоволим.

Почти бях стигнала до вратата, когато баща ми се обади:

— Софи, преди да си тръгнеш, би ли ми казала защо носиш медальон на свети Антоний в джоба си вече няколко дни?

— Какво?

Изведнъж си спомних за монетата, която Арчър ми даде. Неохотно бръкнах в джоба си и му я подадох.

— Просто я намерих. Как разбра, че е в джоба ми?

Той я завъртя между пръстите си.

— Усетих магията, която излъчва. Медальоните на свети Антоний са много силни магически предмети. Вещиците са ги използвали масово през Средновековието, когато са пътували. Може да я дадеш на някого и да я използваш, за да му покажеш местонахождението си по телепатичен път. Много е полезно, ако си се загубил или са те пленили, което често се е случвало. — Той ми върна монетата. — Не съм изненадан, че си я намерила, в мазето на „Хеката“ е пълно с такива.

Е, това обясняваше много неща. Таен убиец на демони и крадец. Боже, как си ги избирам такива.

Смятах да се върна и да подремна, но щом отворих вратата на стаята си, заварих вътре Ник и Дейзи. Ник държеше снимката на майка ми, а Дейзи се беше излегнала на леглото ми и разгръщаше книгата „Тайната градина“.

— Това майка ти ли е? — попита той. — Много готина мацка.

Макар Ник вече да не ме дразнеше така нечовешки, не бях особено въодушевена, че двамата с Дейзи ровят из нещата ми.

— Какво правите тук?

Ник свирна през зъби, докато оставяше снимката на нощното шкафче.

— Само дойдохме да видим как си. Чухме, че си пострадала по време на някакво заклинание днес.

— О! Ъ-ъ… да. Имах малко упражнения с баща ми. Но сега съм добре.

Ник се метна на леглото до Дейзи и сложи ръце зад главата си.

— Аха, ясно. Онези работи с дишането и концентрацията.

— Пълна загуба на време — промърмори Дейзи, докато разглеждаше илюстрация на Мери Ленъкс, разхождаща се по коридорите в Мисълтуейт.

Не обърнах внимание на този коментар.

— Е, както виждате, вече съм добре. Благодаря за загрижеността.

Ник с подчертана неохота се надигна от леглото.

— Мисля, че тук сме нежелани, любов моя — каза на Дейзи и я дръпна за ръката.

— Но още не сме говорили със Софи за партито — заяви тя, а гласът й съдържаше намек за хленч.

— Какво парти? — попитах аз.

— За рождения ти ден — усмихна се Ник. — Явно от Съвета готвят голям купон.

Заради това, че с майка ми непрекъснато се местехме, от осемгодишна не бях имала парти за рождения си ден. А и тогава не беше кой знае какво. Нещо ми подсказваше, че този път от Съвета замислят грандиозно празненство.

— Няма нужда да се занимават с това — казах и пъхнах ръце в джобовете си. — Особено на фона на всичко, което се случва.

Ник ми хвърли една вълча усмивка.

— Това е то магическото общество. Вдигат празник, докато Рим гори.

Дейзи обви ръце около него.

— Ще бъде забавно. Всички ще излязат за…

Тя изведнъж се сепна и усмивката й се изкриви в болезнена гримаса. Кръвта сякаш се изтегли от лицето й и тя пребледня. Главата й се отпусна и Ник я хвана под мишницата.

— Дейзи?

Тя се подпря на таблата на леглото и си пое няколко пъти дълбоко дъх. После вдигна глава и отвори очи. Почти очаквах да са кървавочервени като на Алис в нощта, когато уби Елодия, но си бяха с обичайния зелен цвят.

— Добре съм — каза тя. — Просто малко… предозиране с магия. Нищо притеснително няма.

Лицето на Ник се изкриви тревожно, но Дейзи му махна.

— Добре съм — повтори и го задърпа към вратата. — Нека да оставим Софи на мира да си почине малко. Изглежда ми зле.

Не може да съм изглеждала по-зле от нея, но не казах нищо и двамата с Ник си тръгнаха. Изведнъж усетих познатата миризма на горящо дърво. Но този път не беше халюцинация. На таблата на леглото ми имаше два горещи и димящи отпечатъка от длани.