Демонично стъкло

Втора глава

За втори път през последните шест месеца седях в кабинета на г-жа Касноф, увита в одеяло. Първият път беше онази вечер, когато открих, че Арчър е един от хората на Окото — най-жестоките ловци на демони. Този път майка ми бе до мен на дивана и ме прегръщаше силно. Баща ми стоеше до бюрото на г-жа Касноф и държеше папка, препълнена с листове.

Единственото, което се чуваше, беше как баща ми разгръща листовете и как зъбите ми тракат.

— Защо не успях да се измъкна от блатото? — попитах най-сетне.

Г-жа Касноф ме погледна така, сякаш беше забравила, че въобще съм в стаята.

— Никой демон не може да избяга от това блато — отвърна тя. — В него има защитни магии. То задържа всичко, което не разпознае като вещица, фея или зооморф.

Замислих се за скелета и кимнах. Искаше ми се отново да има от онзи чай, който пих миналия път.

— Да, разбирам. Значи Ванди се опита да ме убие?

— Не ставай смешна — възкликна г-жа Касноф и се намръщи. — Кларис няма представа за защитните заклинания.

Може би щях да й повярвам, ако очите й не избегнаха моите, но преди да успея да я притисна, баща ми остави папката.

— Много впечатляващо досие имаш, София. — Той скръсти ръце и се облегна назад. — Ако в „Хеката“ имаше часове по самоунищожение, щеше да си пълна отличничка.

Интересно ми беше да разбера откъде съм наследила сарказма си. Явно това е всичко, което съм получила от него. Виждала съм го на снимки, но сега за пръв път го срещах на живо и ми бе трудно да не го зяпам. Беше толкова различен от това, което си представях. Определено бе красавец, но… Не знам. По един такъв, суетен начин. Изглеждаше като човек, който се грижи за обувките си.

Погледнах към майка си и забелязах, че тя има точно обратния проблем. Гледаше навсякъде другаде, само не и към него.

— Да — отвърнах аз. — Изминалият срок беше много динамичен.

Той вдигна и двете си вежди.

— Динамичен?

Зачудих се дали това е нарочно, или и той като мен можеше да вдига само едната.

Взе папката отново и започна да разгръща.

— В първия си ден тук си била нападната от върколак.

— Не беше точно нападение… — започнах, но като че ли никой не ми обърна внимание.

— Естествено, това е нищо в сравнение с нещата, които следват. Обидила си учител и заради това си получила наказание да работиш в мазето през целия срок заедно с Арчър Крос. Според записките на г-жа Касноф двамата с Г-н Крос сте станали много „близки“. — Той замълча за миг. — Може ли това да се смята за акуратно описание на отношенията ви?

— Може — казах през зъби.

Баща ми обърна на друга страница.

— Е, значи сте били достатъчно близки, така че в определен момент си била в състояние да видиш знака на гърдите му.

Изчервих се и усетих как майка ми ме прегръща по-силно. През последните шест месеца й бях разказала много неща за случилото се с Арчър, но не всичко.

А конкретно случката, когато се целувахме в мазето, я пропуснах нарочно.

— За повечето хора, които едва не са били убити от таен агент на Окото, това би било достатъчно за един срок, но не и за теб. Била си въвлечена в тайно сборище, ръководено от… — той прокара пръст по листа — …от Елодия Парис. Г-ца Парис и приятелките й Ана Гилрой и Частън Бърнет са убили четвъртата вещица от сборището си Хол и Мичъл и са възкресили демон, който по случайност се е оказал твоята прабаба Алис Бароу.

Стомахът ми се сви. Прекарах последните шест месеца в опити да не мисля за всичко, което се случи миналата есен, за да го чуя сега, прочетено от бащиния ми, лишен от емоция глас. Да кажем просто, че нямах нищо против да си бях останала в блатото.

— След това Алис нападнала Частън и Ана, убила Елодия, а ти на свой ред си убила нея.

Видях как погледът му се плъзна от листа към ръката ми. Набръчкан белег опасваше дланта ми, спомен от онази нощ. Демоничното стъкло бе оставило своя отпечатък върху мен.

— Така че да, София, не мога да не се съглася, че учебният ти срок е бил много динамичен. Ирония на съдбата е, че те пратих тук, за да си в безопасност.

Въпроси и гняв, трупани в продължение на шестнайсет години, нахлуха в мен и преди да мога да се замисля, изстрелях:

— Сигурно щях да съм в по-голяма безопасност, ако някой си беше направил труда да ме осветли каква съм.

Г-жа Касноф се намръщи и предположих, че ми предстои да чуя лекция за уважението към по-възрастните, но баща ми просто ме гледаше със сините си очи и се усмихна.

— Туш.

Усмивката ме изненада и се загледах в пода.

— Значи си тук, за да ме заведеш в Лондон? Чакам този момент от ноември.

— В някакъв смисъл можем да обсъдим и това, да. Но първоначално искам да чуя за събитията от миналия срок от твоята гледна точка. Интересно ми е да науча повече подробности и за момчето Арчър Крос.

В мен се надигна негодувание и поклатих глава.

— Няма начин. Ако искаш тези истории, можеш да прочетеш обясненията, които съм написала в показанията си за Съвета. Или да разговаряш с г-жа Касноф, майка ми или който и да било от останалите, на които съм разказала тази история през последните шест месеца.

— София, разбирам, че си ядосана, но…

— Софи. Никой не ме нарича София.

Той сви устни.

— Добре, Софи. Понеже виждам, че имаш основания да си разстроена в момента, на този етап няма смисъл да разговаряме за това. Искам малко да си поговоря с теб и с майка ти — очите му я стрелнаха за миг — като едно семейство, преди да продължим с темата за твоето подлагане на Очистването.

— Жалко — отвърнах и отметнах одеялото заедно с ръката на майка ми. — Имаше шестнайсет години да си говориш с нас като едно семейство. Не съм искала да идваш, защото си ми баща, и не целя някакво сълзливо семейно събиране. Помолих те да дойдеш тук като председател на Съвета, за да мога да се лиша от скапаните си магически сили.

Изстрелях всичко това на един дъх. Опасявах се, че ако забавя темпото, може да се разплача, а точно сега не беше много уместно.

Баща ми ме изгледа замислено, но очите му станаха хладни, а гласът — рязък:

— В такъв случай като председател на Съвета отхвърлям молбата ти за подлагане на процедурата по Очистване.

Зяпнах.

— Не можеш да направиш това!

— Всъщност може, Софи — намеси се г-жа Касноф. — Като твой баща и като председател на Съвета той има тези правомощия. Докато не навършиш пълнолетие.

— Но дотогава има повече от година!

— Което ще ти даде възможност да осъзнаеш в пълнота последиците от решението си — каза баща ми.

— Много добре разбирам последиците — ядосах се аз. — Липсата на магически способности ще ме лиши от възможността да убия някого.

— Софи, вече говорихме за това — обади се майка ми за пръв път, откакто дойдохме в кабинета на г-жа Касноф. — Не е казано, че със сигурност ще убиеш някого. Нито, че дори ще опиташ. Баща ти никога не е губил контрол над силите си. — Тя въздъхна и потърка челото си замислено. — Това е прекалено крайно решение, миличка. Не мисля, че е правилно да рискуваш живота си за „какво би станало, ако“.

— Майка ти е права — каза г-жа Касноф. — Нека не забравяме, че ти взе това решение по-малко от двайсет и четири часа след като видя как твоя приятелка беше убита. Може би е добре да обмислиш нещата.

Седнах обратно на дивана.

— Схващам какво се опитвате да ми кажете. Наистина. Но… — Погледнах последователно и тримата, след което спрях поглед на баща ми, от когото очаквах да ме разбере най-добре. — Видях Алис. Видях каква е, какво направи, на какво е способна. — Загледах се в розите по килима в кабинета, но всъщност виждах Елодия. Бледа и окървавена. — Не искам никога, никога, да се превръщам в нещо подобно. По-скоро бих умряла.

Майка ми въздъхна отчаяно, а г-жа Касноф внезапно се заинтересува от нещо върху бюрото си.

— Добре — кимна баща ми. — Нека да направим сделка.

— Джеймс! — извика майка ми рязко.

Погледите им се срещнаха и нещо премина през тях, преди баща ми да продължи:

— Срокът ти в „Хеката“ вече приключва. Ела да прекараш лятото с мен и наесен, ако все още искаш да се подложиш на Очистването, ще ти позволя.

Вдигнах изненадано вежди.

— Какво, да дойда в дома ти? В Англия?

Пулсът ми се ускори. Арчър е бил забелязан цели три пъти в Англия.

Баща ми не отвърна нищо в първия момент и за миг се запитах дали не може да чете мислите ми.

— Да, в Англия, но не в моята къща. През лятото ще съм отседнал при приятели.

— И те няма да имат нищо против да им доведеш и дъщеря си?

Той се усмихна многозначително.

— Вярвай ми, ще има достатъчно място.

— И какво точно очакваш да постигнеш?

Опитах се да говоря високомерно и надменно, но се опасявам, че прозвучах просто злобно.

Баща ми започна да рови в сакото си за нещо и извади тънка цигара, на което г-жа Касноф погледна с крайно неодобрение и той разочаровано я прибра в джоба си.

— Софи — започна той разстроено, — искам да имам възможност да те опозная, както и ти да опознаеш мен, преди да решиш да захвърлиш способностите си, а може би дори и живота си. Ти в момента не осъзнаваш напълно какво означава да си демон.

Обмислих предложението му. От една страна, не съм най-големият му почитател и не бях сигурна дали искам да прекарам с него цяло лято на друг континент.

Но ако не отида, ще се наложи да бъда демон още доста време.

Освен това майка ми освободи квартирата, която бяхме наели във Върмонт, така че щеше да се наложи да прекарам лятото в „Хеката“ само с нея и учителите. Как не.

А, от друга страна, Арчър беше в Англия.

— Мамо? — попитах, чудейки се дали мога да разчитам на нея.

Тя изглеждаше много разстроена, което бе разбираемо, понеже за малко не се удавих пред очите й, а сега трябваше да се разправя с баща ми.

— Ужасно ще ми липсваш, но баща ти има право. — В очите й напираха сълзи, но тя примига няколко пъти и продължи: — Мисля, че трябва да отидеш.

— Благодаря ти, Грейс — каза баща ми тихо.

— Добре тогава. Ще дойда. Но искам да взема и Джена.

Тя също нямаше къде да отиде през лятото. А ми се искаше да имам поне една приятелка със себе си, докато приемам своята демоничност, или каквото там ще правя.

— Добре — отвърна баща ми без никакво колебание.

Това определено ме изненада, но се опитах да изглеждам безгрижна.

— Това ми напомня — обърна се той към г-жа Касноф — дали ще е проблем да вземем с нас и Александър Калахан?

— Кой пък е този Александър Калахан? — учудих се. — А, ясно. Кал.

Беше ми много странно да мисля за него като за Александър. Звучеше някак официално. Кал му пасваше много по-добре.

— Разбира се — отвърна тя делово. — Сигурна съм, че ще се справим и без него за няколко месеца. Без лечителските му способности ще се наложи да инвестираме в повече бинтове.

— Защо искаш да вземеш и Кал? — попитах.

Пръстите на баща ми отново нервно затършуваха из джобовете на сакото.

— Най-вече за неща, свързани със Съвета. Александър има уникална дарба, така че искам да го подложим на няколко изследвания.

Не ми хареса това обяснение, а нещо ми подсказваше, че и на Кал няма да му допадне.

— А и вие двамата ще имате възможност да се опознаете по-добре — завърши баща ми.

Някакво предчувствие започна да се прокрадва в мен.

— С Кал се познаваме достатъчно добре. Защо искаш да се опознаваме още по-добре?

— Защото… — Баща ми най-сетне ме погледна в очите. — Защото сте сгодени.