Демонично стъкло

Осемнайсета глава

Успях да спра ръката си, преди да е бръкнала в джоба, но все пак усещах как монетата ме изгаря. Мисълта ми заплува в хиляди посоки едновременно. Откъде баща ми знаеше, че Арчър е бил там снощи? Дали знаеше, че взех монетата? Арчър каза, че ще я използва, за да ме намери. Може би баща ми искаше да я използва, за да го привлече тук.

Но преди да съм получила мозъчен удар, баща ми се обади:

— Знам, че не ти е удобно да говориш за това, но е много важно да добия ясна представа за случилото се миналия срок.

— О! — въздъхнах аз, надявайки се да не е прозвучало твърде като въздишка на облекчение. — Казах ти. Г-жа Касноф ме накара да напиша показания за Съвета. Всичко е обяснено в документа.

— Прочетох го. Но нито аз, нито останалите членове на Съвета вярват, че в него се казва цялата истина.

Издадох звук, който имах намерение да прозвучи като израз на справедливо възмущение, но се получи нещо като блеене. Най-вероятно защото баща ми имаше право. Това глупаво обяснение изобщо не се доближаваше до цялата истина.

— Връзката ти с Арчър Крос…

— Аз нямам връзка с него — възразих веднага.

— Слушай ме! — извика баща ми и аз веднага млъкнах. Той продължи с по-мек тон: — Видя ли се с Арчър снощи?

В първия миг си помислих да излъжа. Но имаше нещо в начина, по който баща ми ме гледаше, от което разбрах, че вече знае отговора. Ако излъжа, щеше да стане много по-лошо.

— Само за миг — изстрелях набързо, мислейки си, че колкото по-бързо го кажа, толкова по-лесно ще бъде. — Но, татко, той ме защити от останалите. Можеше да ме предаде или да ме убие сам, но не го направи. Мисля, че има нещо странно в това, че е от тях, защото все още използва магия…

Баща ми ме стисна за раменете. Не беше особено силно и не ме разтърси, но нещо в погледа му накара думите ми да застинат в гърлото ми.

— Повече не трябва да се виждате. Казвам това и като твой баща, и като председател на Съвета. Заповядвам ти да избягваш всякакви контакти с Арчър Крос.

Бях наясно с това. Но като го чух, изпитах физическа болка.

— Разбрах — отвърнах и сведох поглед. — Аз съм демон, а той е от убийците на Окото. Ако се съберем, представи си само какви странни семейни събирания ще имаме. Магия и кинжали ще прехвърчат около коледната елха…

Баща ми не се засмя на шегата ми, но не го упреквам. Предполагам, че задъханият начин, по който произнесох думите, уби част от хумора.

— Не е само това — каза той, като пусна раменете ми и отстъпи назад. — Софи, Арчър Крос е може би най-голямата заплаха, с която магическото общество се е сблъсквало.

Загледах го внимателно.

— Добре, знам, че всички изпадат в ужас от Окото, но аз ги видях в действие снощи. Не са чак толкова страшни, а Арчър е един от най-младите.

— Да, но също така е и вещер. В миналото убийците на Окото на Бога използваха елемента на изненада и численото си превъзходство, за да ни преследват. Точно каквото си видяла снощи. Но ако започнат да използват и магия? Ние ще загубим единственото предимство, което имаме. Самата мисъл, че Окото на Бога успя да привлече един от нашите, е ужасяваща за магическото общество. Точно затова Арчър Крос трябва да бъде намерен и обезвреден.

— Искаш да кажеш убит.

— Ако така реши Съветът.

Доближих се до прозореца. Беше изкривен от годините и гледаше към поредната градина. Но тази тук не беше така красива като другите. Фонтанът бе покрит с мъх, а каменната пейка беше напукана.

Баща ми бавно се приближи и застана зад мен. В стъклото видях как ръцете му се насочват към раменете ми, преди да ги усетя.

— Софи, знам колко е трудно да разбереш това, но времената са много опасни за всички нас. Когато пристигна, ме попита защо Съветът се помещава тук вместо в Лондон.

— Лара каза, че имало някакви „непредвидени обстоятелства“ — отвърнах, без да се обръщам.

Очите му срещнаха моите в стъклото, където лицата ни изглеждаха разкривени.

— Да. Непредвидените обстоятелства са, че Окото на Бога изгориха главната ни квартира до основи преди два месеца.

Сега вече се обърнах.

— Какво?

— Тъкмо затова сме само петима от членовете на Съвета в Торн. Останалите загинаха при нападението.

Макар да не ги бях познавала, думите му ми подействаха болезнено като пирони. Не можах да измисля какво друго да кажа.

— Защо никой в „Хеката“ не е чул нищо за това?

Баща ми седна на един от позлатените столове до стената и въздъхна.

— Защото полагаме неимоверни усилия да запазим това в тайна. Ако се разчуе, ще настъпи паника, а не можем да си го позволим точно сега. — Той отново ме погледна. — Мога ли да бъда брутално откровен с теб, Софи?

„Би било хубава промяна на стратегията“ — исках да кажа аз. Но после погледнах свитите му рамене, първичния страх по лицето му, поех си дълбоко въздух и кимнах:

— Да, моля.

— Помниш ли войната, за която ти споменах онзи ден? Между Окото и Магическото общество? Изглежда, сме на прага на следващата, само че този път може да бъде много по-лошо. Окото не нападнаха седалището на Съвета сами. Направиха го с помощта на Бранник. — Той замълча и ме погледна в очите. — Знаеш ли нещо за Бранник?

— Някакви ирландски момичета. Червенокоси — отвърнах аз.

Спомних си снимките от албума на г-жа Касноф — „Хора, целящи да ни избият до крак“, който ни показа първата вечер в „Хеката“. Помня също тя да споменава, че ако Бранник и Окото се съюзят, с нас е свършено.

— Не бяха ли също така и някакви бели магьосници? — попитах.

— Произхождат от една бяла магьосница, да. Но вече нямат никакви сили. Могат да се възстановяват по-бързо от обикновените хора и май това е единственото, което им е останало. Телекинеза, предчувствия, такива неща. Броят им беше много намалял през годините, но сега имат нов водач — Айслин Бранник. Всъщност тя е много по-амбициозна от предците си, а сега явно е успяла да се съюзи с Окото.

Облегнах се на прозореца.

— Защо? Какво се е променило, че са се съюзили срещу нас в намерението си да ни убият?

— Появиха се Ник и Дейзи — отвърна той. — Това, че някой е започнал да въздига демони за пръв път от шейсет години, ги е изправило на ръба. Но, разбира се, повечето от магическите същества също са ужасени, че един от нашите е в техните редици. Цялата ситуация е… опасявам се, че напрегната не е достатъчно ясна дума, за да я опиша. — Той се изправи и отново дойде при мен. — Софи, разбираш ли сега защо съм готов да направя всичко, за да те разубедя от идеята за Очистването?

Явно големите задължения и отговорности вървят с големите сили и всякакви такива.

— Ясно — казах аз, опитвайки се да прикрия горчивината си. — Точно това каза онази вечер, като говорихме за Алис. От демоните стават чудесни оръжия, а ако се задава война, аз ще ви трябвам, нали така?

Баща ми ме гледаше намръщено, а аз откъснах поглед от него и прехапах устни.

— Не — рече той най-после. — Това не е всичко. — Сложи ръка на рамото ми, за да го погледна. — Софи, никога не бих те използвал като оръжие. Искам да имаш магията на свое разположение, за да си в безопасност. Мисълта, че можеш да си напълно безпомощна и да попаднеш в ръцете на Бранник или Окото… — Гласът му заглъхна на последните думи и той се закашля. — Това ме ужасява.

Примигах, за да прогоня напиращите в очите ми сълзи.

— Но ако се подложа на Очистването, те няма за какво да ме преследват повече, нали?

Не исках да прозвучи точно като оправдание.

Той поклати глава.

— Няма значение дали имаш сили или не. Ти ще си останеш моя дъщеря. А с магията поне ще можеш да се защитаваш.

Ръцете ми трепереха, затова ги пъхнах в джобовете. Пръстите ми докоснаха златната монета и подскочих като ужилена.

— Защо не ми каза всичко това от самото начало? — попитах набързо.

— А ти защо не ми каза истината за Арчър?

— Бяхме само приятели. Колко пъти трябва да го казвам?

Понеже той не отвърна нищо, завъртях очи.

— Добре. Харесвах го. Бях влюбена в него и… — Не можех да определя дали лицето ми е пламнало от неудобство или от яд. — И един път се целунахме. Но беше само веднъж и десет секунди по-късно видях татуировката с Окото на гърдите му.

Баща ми кимна.

— И това е? Това ли е цялата история?

О, защо нямаше една огромна дупка в пода, където да падна и да се пребия до смърт?

— Да, това е всичко.

— Е, и това е нещо — каза баща ми и прокара ръка през косата си. — Искам да го добавиш в оригиналните си показания.

За известно време стояхме мълчаливо, после отново забърсах потните си длани в роклята и попитах:

— Има ли още нещо ужасно, което е на път да се случи и за което трябва да знам?

Той се засмя тъжно и ме поведе към вратата.

— Мисля, че с това се изчерпват текущите ужасии.

Изведнъж ми хрумна нещо:

— Ами Ник и Дейзи? Ти каза, че не искаш да ме използваш за оръжие, но…

— В никакъв случай — каза той с тих, но твърд глас. — Това, което им е причинено, е престъпление и който и да го е направил, носи отговорност за цялата ситуация, в която сега се намираме. Точно затова е толкова важно да разберем кой го е направил.

— Какво имаш предвид?

— Има още един начин да лишиш един демон от силите му, освен Очистването. Това може да го направи само онзи, който той е създал. За мен и за теб вече е късно, защото сме трето и четвърто поколение и създателят ни е отдавна мъртъв. Но за Ник и Дейзи все още е възможно.

Замислих се за тях колко безнадеждни изглеждаха снощи, като говореха за магията, която „тупти“ в главите им.

— Ще са много доволни.

— Знам — отвърна той. — Също така се надявам, че това ще… Ако не успокои Окото, то поне ще спре набезите им.

Загледах се в баща ми. Искам да кажа, че сериозно се загледах в него. Костюмът му беше малко по-голям, а от двете срани на устата му имаше бръчки. Бил е красив без съмнение, но сега изглеждаше по-изтощен, отколкото съм си представяла, че някой може да бъде.

— Виж — започнах аз. — Не се отчайвай. Може да дойдем тук пак утре и да се позанимаваме с тази… йога за демони.

Някъде в къщата се раззвъняха часовници. Звъннаха три пъти и тогава баща ми каза:

— Ще ми бъде много приятно.

Слязохме обратно по стълбите и се разбрахме да се видим на вечеря, след което той тръгна към кабинета си, а аз се прибрах в стаята си и веднага седнах да си проверя имейла.

Имаше отговор от г-жа Касноф, но цялото писмо съдържаше само едно изречение:

„Благодаря ти, че ме информира.“

Облегнах се на стола и подпрях кръстосаните си ръце зад главата. Не изглеждаше да се е развълнувала много. Това сигурно е добре. Предвид, че последното нещо, което ми трябва сега, е духът на Елодия да се върти наоколо. И без това имах достатъчно проблеми на главата си.

Извадих златната монета от джоба си и ми се стори тежка. Огледах я внимателно, а после я пъхнах в едно чекмедже.