Демонично стъкло

Двайсет и шеста глава

Въпреки че не можех да го видя, ми се стори, че Арчър повдигна вежда.

— Коя се предполага да си? — попита той тихо.

Поех си дълбоко дъх и се опитах да гледам колкото се може по-безизразно. Ако някой ни гледаше, щеше да си помисли, че просто разговарям с някой сервитьор, а не се срещам с убиец на Окото насред тяхна територия.

— Хеката — казах аз и си взех една от чашите на подноса.

— Какво правиш тук?

Той сви рамене и успя да си придаде елегантен вид дори с униформата на келнер.

— Кой не обича партитата? А и си помислих, че може да носиш пак онази синя рокля.

Пръстите ми се стегнаха така силно върху кристалната чаша, че не знам как не я счупих.

— Ти си луд. Или просто идиот. Или пък луд идиот. Защо не си се омагьосал в нещо поне?

— Никой от тук присъстващите не ме е виждал на живо — отвърна той, като се правеше, че преподрежда чашите по подноса си. — Така че маската ми е достатъчна. Ако бях използвал магия, само щях да привлека излишно внимание. Разбира се, нямаше да се налага да се вкарвам в цялата тази беля, ако ти просто беше дошла да се срещнем преди три седмици.

Може да е било заради светлината или от маската, но ми се стори, че видях гняв в очите му.

— Не можех — отвърнах и се усмихнах, сякаш е казал нещо забавно.

Сърцето ми препускаше бясно и едва успявах да удържа магическите си сили под контрол.

— Трябва да тръгваш. Веднага.

Сега вече нямаше съмнение, той беше бесен.

— Имаш ли представа какво рискувах, за да дойда тук? Не само заради твоите хора, но и заради моите!

Огледах се, но като че ли никой не ни гледаше. Това би се променило, ако бях започнала да му крещя. Погледнах го колкото можах по-красноречиво, но заради целия си грим, не съм сигурна, че ме разбра.

Отдалечих се към ъгъла на залата и се скрих зад една огромна саксия. Светлината беше приглушена и миришеше силно на глина.

Арчър се доближи и застана от другата страна на палмата, като се облегна на стъклото.

— Защо не дойде да се срещнеш с мен? — попита той директно.

— Как да ти кажа, може би защото съм демон, а ти си ловец на демони и не е много добра идея да се разхождаме наоколо.

Понеже той не отговори, аз въздъхнах и продължих:

— На практика всеки в живота ми ме кара да стоя далеч от теб. Това и правя.

Беше ми странно да му говоря, докато носи тази маска. Виждах очите му, но не можех да прочета нищо в тях.

— Довери ми се — каза той. — Ако не се случваше нещо много важно, никога нямаше да се наложи да се виждаме. За щастие.

Болка прониза сърцето ми, остра като кинжала, който Арчър без съмнение криеше някъде в дрехите си. Надявах се да не си е проличало.

— Какво имаш предвид с „нещо много важно“?

Той само поклати глава.

— Нямам време да навлизам в подробности, но е свързано с двамата ти демонични приятели ей там. Можеш ли да се срещнеш с мен утре през нощта в мелницата?

Умът ми препускаше. Ако Арчър наистина знаеше нещо за Ник и Дейзи, то с баща ми щяхме да имаме по-добра представа какво се случва. Или просто се убеждавам, че мога да прекарам малко време с него, без да се чувствам виновна?

— Утре не мога.

Не ни беше останало време да проучим нещата с гримоара покрай всичките приготовления за рождения ден и оставихме цялата следваща седмица за занимания с него. Това трябваше да е всичко, което да му кажа. Тук трябваше да приключим и да си тръгна. Вместо това се чух да казвам:

— Баща ми заминава в командировка след девет дни. Ще ми е по-лесно да се видим тогава.

Той кимна.

— Добре. След девет дни. В три през нощта.

— Става. Но ако пак ми извадиш нож…

За моя изненада той се разсмя.

— Продължаваш да го споменаваш. Първо, не съм вадил нож на теб. Извадих го, за да счупя ключалката на прозореца. Второ, бях затворен в мазето с побеснял демон. Кой от нас двамата смяташ, че беше по-уплашен?

Завъртях очи, което не беше лесно с натежалите ми от грим мигли. Той мина покрай мен и се насочи към тълпата. Последвах го и миг след това вече не можех да го открия никъде.

Запътих се към масата с подаръците и продължавах да се оглеждам за него, но вече беше очевидно, че си е тръгнал. Въздъхнах и посегнах да махна короната си. Сигурно правех голяма грешка, но баща ми искаше да разбере какво се е случило с Ник и Дейзи, а Арчър, или Окото, имаха тази информация. Тогава защо да не се възползваме?

— Ето те.

Кал изведнъж се появи отстрани и едва се удържах да не подскоча виновно. Най-после забелязах с какво е облечен.

— Откъде взе това?

Беше облечен в училищна униформа на „Хеката“. Сакото бе малко тясно на широките му рамене.

— Мое си е. Г-жа Касноф ми го донесе. Аз всъщност не нося… костюми, така че това беше добър компромис.

Мислех си, че само Арчър е в състояние да накара училищната униформа да изглежда красива, но Кал доказа, че греша. Синьото стоеше много добре на златисторусата му коса и изглеждаше по-млад. На бузата му имаше трапчинка, досега не я бях забелязала.

— От теб се е получила чудесна Хеката — каза той.

Исках да възразя и да направя някой ироничен коментар, но нещо в очите му ме накара да кажа само:

— Благодаря.

Изведнъж ми хрумна нещо друго, което той каза.

— Чакай. Г-жа Касноф? Тя е тук?

— Да — отвърна той и кимна по посока на ледената скулптура, където без съмнение стоеше г-жа Касноф. Дрехите й бяха в същия светлосин цвят като униформата на Кал.

Щом ни видя, тя се доближи до нас.

— Софи — каза тя с такава топлота в гласа, каквато никога не бях чувала. — Честит рожден ден, много се радвам да те видя.

Повярвах, че наистина го мисли, което беше странно. Още по-странна беше усмивката й, когато ми каза:

— Тъкмо говорих с някои от гостите за решението ти да не се подлагаш на Очистването. Много се радваме.

Чудесно. Най-личното ми решение се развява като повод за светски клюки по време на парти.

— Е, това май ви е за пръв път — опитах се да се пошегувам аз. — Да сте доволна от мен.

Тя направо ми изкара акъла, като се разсмя. Беше тих, кратък, но все пак смях.

Преди да успее да ме изуми с още нещо, баща ми се приближи. Носеше дълга черна роба и жезъл с нещо като нар на върха.

Нямах идея като кого се е маскирал. С г-жа Касноф само си кимнаха, затова предположих, че вече са се поздравили по-рано.

— Забавляваш ли се? — попита баща ми с такъв обнадежден поглед, че се насилих да се усмихна ведро.

— Да, това е най-хубавият ми рожден ден!

Мисля, че прекалих малко, но той изглеждаше облекчен.

— Добре, Знам, че е малко прекалено, но това е първият твой рожден ден, на който присъствам, и искам да е специален.

Вина и други неприятни чувства се разбушуваха в мен. За да не забележи баща ми, насочих вниманието си към масата с подаръците. Онзи подарък все още се носеше над останалите и правеше кръгчета. Щом го погледнах, той се плъзна към мен и се приземи нежно в ръцете ми.

— Мисля, че този много иска да го отвориш — каза Кал.

Опаковъчната хартия беше виолетова със сребриста панделка, която се вееше около пръстите ми, сякаш е под вода. Беше красиво, но магията, която се излъчваше от него, беше невероятно силна. Сигурно е от заклинанието да се носи във въздуха. Най-после дръпнах панделката.

Първо усетих миризмата. Онази специфична металическа миризма, която се появява преди буря. Изведнъж се появи червена светкавица и се чу гръм. Чух как някой до мен, баща ми или Кал, изкрещя и след това се оказах по гръб и усещах силна болка в рамото.

Ушите ми бяха като натъпкани с памук, но ми се струваше, че хората крещят, и виждах как тичат около мен. Това ми напомни за бала, когато седях в локвата от пунш, гледайки целия хаос около себе си. Изведнъж болката в рамото ми стана толкова силна, че извиках. Над главата ми се бяха струпали много хора, но забелязах как един сервитьор с маска си пробива път сред тълпата. Устните му бяха стегнати и ми се стори, че видях страх в познатите, кафяви очи. Почти отворих уста, за да кажа на Арчър да се маха по най-бързия начин, но осъзнах колко глупаво би било. Изведнъж хората се раздвижиха и той изчезна.

Над мен се появи лицето на Кал. Не го чувах, защото ушите ми бучаха, но съм сигурна, че ми каза да лежа неподвижно, което не беше никак трудно.

Той държа ръката ми, докато болката не изчезна, и усетих замаяно чувство на спокойствие. Така че съвсем безгрижно го наблюдавах как изважда петнайсетсантиметрово острие демонично стъкло от рамото ми. Веднага, щом го извади, болката отслабна, но знаех, че белегът ще остане.

— Този подарък не ми хареса — промърморих.

Баща ми се надвеси над мен, подложи ръка под гърба ми и ми помогна да се изправя. Ръкавът му се набра нагоре и видях няколко парченца от демоничното стъкло, забити в кожата му.

— Добре съм — каза той, преди да съм попитала. — Кал ще ги извади по-късно. Ти как си?

Рамото ми гореше, но не усещах болка и като изключим шока да бъда пронизана внезапно и съборена на земята, бях екстра.

— Добре, мисля. Какво беше това, самоделна бомба?

Опаковката на подаръка се въргаляше на пода, а панделката се виеше като змия. Кал стъпи върху нея и тя се успокои.

— Нещо такова — каза той мрачно.

— Беше омагьосано да те намери — добави баща ми.

Изглеждаше толкова загрижен и ядосан, че реших да не го закачам.

— Слава Богу, че не са успели да докопат кой знае какво количество демонично стъкло — каза Лара и аз я загледах изненадано.

Носеше някаква широка мантия в стил XVIII век, която се стесняваше около врата. Косата й беше скрита под напудрена перука.

— Изглежда е било най-голямото парче — продължи тя.

Зад нея бе Родерик. Черните му криле пърхаха бавно във въздуха.

— Претърси имението. Ако Крос е все още тук, ще го открием — каза му Лара.

Главата ми все още беше замаяна, а гласът ми твърде слаб:

— Крос?

— Естествено, зад това може да стои само Окото — отговори ми г-жа Касноф. — Кой друг би направил подобно нещо?

— А предвид, че само един от тях може да прави магия — добави Лара, — очевидно е, че Арчър Крос току-що е направил поредния опит за покушение срещу теб.