Демонично стъкло

Четиринайсета глава

— Какво? — изрева Джена и скочи на крака.

Ник също се изправи, но после поклати глава:

— Не е възможно.

Мощна синя светкавица проблесна, докато вещицата, която по-рано бях забелязала да танцува с един върколак, се сби с трите тъмни фигури.

— О, боже! — извика Ник и очите му се разшириха от ужас.

Дейзи хвърли цигарата си на масата.

— Окото не може да влезе тук — каза тя и поклати глава. — Никога не са се опитвали да проникнат в „Шели“ досега. Никога.

Ник примига, сякаш все още не можеше да повярва на очите си. Настана хаос. Въздухът беше пропит с толкова магия, че кожата ме болеше. Но въпреки това явно никое от заклинанията не вършеше работа. Все повече членове на Окото изпълваха помещението. Бяха по-малко на брой, но имаха на своя страна елемента на изненада, а да не споменаваме, че повечето същества в заведението бяха пили. А това „замъглено“ състояние на ума, за което Ник и Дейзи споменаха по-рано, много затруднява правенето на магии.

— Как ще се измъкнем оттук? — попита Джена. Тя дишаше тежко и кучешките й зъби бяха удължени. — Има ли заден изход или нещо такова?

Ник най-после откъсна очи от входа на клуба.

— Не. Но можем да си направим.

Той хвана Дейзи и я поведе.

— Чакай! — извиках. — И тримата замръзнаха, вперили погледи в мен. — Просто мисля, че… трябва да направим нещо.

Отдясно видях още една фея, опитваща се да полети над тълпата. Не успя, защото крилото й бе ранено.

— Трябва да им помогнем.

Ник погледна към феята и се усмихна злобно.

— Те не биха го направили за нас. А ние трябва да те измъкнем бързо оттук. Така че, хайде.

— Ник — казах аз, но Джена хвана ръката ми.

— Софи, той е прав. Да се махаме. Моля те.

Поколебах се за миг, после стиснах ръката й в отговор и тръгнах след Ник, който водеше Дейзи към задната част на клуба.

Стената беше масивна, но Ник вдигна ръка и щракна с пръсти. Част от тухлите се строшиха и си помислих, че никога не съм виждала нищо по-красиво от появилата се пролука в стената.

Но ние не бяхме единствените, които искаха да излязат оттам. В момента, в който дупката зейна, тълпата се скупчи около нея и всички се опитваха да се промушат навън.

Писъците зад нас ставаха все по-силни и без да се обръщам, знаех, че Окото идва насам. Блъскането покрай пролуката стана неудържимо и до мен един върколак ухапа вещер, който се опитваше да си проправи път.

— О, боже! — извика Джена.

Очите й бяха кървавочервени и кучешките й зъби стърчаха навън.

— Всичко ще е наред — казах й аз, макар да бях съвсем сигурна, че до един ще бъдем прободени от сребърните кинжали на Окото, и то всеки момент.

За миг се запитах дали Арчър е сред тях сега и дали той е успял да ги вкара тук, използвайки магическите си способности. От тази мисъл ми призля, така че я пропъдих и стиснах Джена по-здраво.

От всички страни започнаха да ни притискат тела и се уплаших, че ще паднем. Затворих очи. Цялата треперех.

„Мърдай“ — помислих си, когато сърцето ми се сви от паника.

И изведнъж го почувствах. Магията започна да извира от земята под мен. Дори не трябваше да вдигам ръцете си.

Концентрирах се върху магическите същества пред мен и дори си представих щит около Ник, Дейзи и Джена.

„Премести се“ — помислих си отново, този път по-силно.

Имах предвид просто да минат през процепа, сякаш заклинанието ми е топка за боулинг, а те са кегли. Но както обикновено силите ми бяха в повече. Всички като един се блъснаха в стената, само Джена, Дейзи и Ник останаха по местата си.

— Много добре, Софи. — Ник ме потупа по рамото. Той и Дейзи се отдръпнаха от зашеметеното множество и се изнизаха през дупката. Дори Джена ми се усмихна, докато излизаше.

Изходът водеше към улицата, на която бяхме по-рано. Изненадах се колко е студена нощта в сравнение с влагата в клуба и потрепнах, когато потта започна да изсъхва по кожата ми. Ник и Дейзи вече тичаха по улицата към Портала, но аз се обърнах отново към заведението. Джена стоеше до мен.

Няколко души се бяха изправили на крака, но по-голямата част все още лежаха на земята. Една вещица на моята възраст мигаше насреща ми объркано. А зад нея видях група от ловците на Окото, които си проправяха път към нас и изваждаха кинжалите си.

— Джена, бягай с Дейзи и Ник — казах, без да отмествам очи от дупката в стената.

— Софи…

— Тръгвай! — извиках по-остро, отколкото възнамерявах. — Ще ви настигна.

Тя се поколеба за секунда, преди да се обърне и да тръгне след Ник и Дейзи.

Не знаех колко магически сили са ми останали, но се концентрирах максимално и вдигнах ръце срещу мъжете в черно. Не проблесна никаква светлина, но усетих заклинанието за атака — едно от онези, на които ме научи Алис, да нахлува в пръстите ми. Мъжете в черно се строполиха като вкаменени, а миг след това коленете ми удариха паважа. Не бях правила никакви заклинания в продължение на шест месеца и сега изведнъж две силни магии с няколко секунди разстояние. Колко точно глупава мога да съм?

Макар главата ми да беше замаяна от магията и изтощението, се насилих да стана на крака. Трябваше да се добера до останалите, трябваше да успея. Видях ги в далечината, като минаха под една улична лампа. Джена се обърна и спря за миг, като видя колко назад съм все още. Успях да вдигна ръка и да й помахам да продължава. Тя не помръдна, но Ник ми кимна, хвана я за ръката и я поведе нататък. Опитвах се да се изправя и да тръгна след тях. За тичане и дума не можеше да става, но поне вървях, колкото бързо можех, а токчетата ми се пързаляха по влажната улица.

И все пак бях твърде бавна.

Почти стигнах до края на алеята, когато една ръка се плъзна около кръста ми и ме дръпна назад, извън обсега на уличната лампа. Не бях сигурна дали е някой от убийците на Окото или вещер, или пък някой обикновен изнасилван или обирджия, но без съмнение беше мъж. Бе малко по-висок от мен и чувах накъсаното му дишане в ухото си. Нямаше никакъв начин да направя каквото и да било заклинание. Бях прекалено изтощена. Но след като нямах магия, разполагах с цял набор от хватки, научени в часовете при Ванди.

„Техника девет, тъпанар такъв“, помислих си — и замахнах с лакът назад, като в същото време се опитах да забия токчето си в глезена му.

Той с лекота блокира и двете действия, като същевременно заздрави хватката и дори ме повдигна малко над земята, така че не успях да го ритна.

Изведнъж изпаднах в истинска паника. Някой, който може с такава лекота да блокира техниките от магическата самозащита, беше много по-опасен от всеки случаен перверзник. Тъкмо се канех да пробвам техника петнайсет, която включваше да му счупя носа и да му отнема шансовете да има потомство, когато той се наведе над ухото ми и прошепна:

— Дори не си го помисляй, Мерсер!