Демонично стъкло

Единайсета глава

Сърцето ми се качи в гърлото. Бързо оставих вилицата, за да не забележи някой, че ръцете ми треперят. Но събрах смелост да погледна Ник.

— Не, не съм. Но бяхме приятели. Той си имаше гадже, Елодия Парис. Тя беше едно от момичетата, убити от демона в „Хеката“.

Думите ми увиснаха във въздуха за миг, докато с Ник се гледахме. Той пръв наруши мълчанието.

— Е, добре — каза весело. — Радвам се, че изяснихме това. Просто исках да съм сигурен, че гаджето ти няма да цъфне тук с някои от приятелчетата си.

Той се усмихна и осъзнах, че това е едно от най-страшните неща, които съм виждала.

Родерик се закашля.

— Ник, моля те, обръщай внимание на маниерите си. Софи е наша гостенка.

— Просто поддържам разговора, Род — отвърна Ник. — В крайна сметка и двамата със Софи сме се забъркали с Окото на Бога.

— Какво имаш предвид? — попитах.

— О, просто и мен се опитаха да убият.

Той се облегна на стола и вдигна тениската си, разкривайки страховит виолетов белег, който започваше от корема и стигаше до гърдите.

Настъпи мъртва тишина, а до мен Дейзи потръпна.

— Бях на петнайсет, когато ме намериха. Живеех в дом за сираци в Джорджия, без да знам защо мога да правя неща само с мисълта си. Без да знам нищо за магическия свят.

— Ник не си спомня нищо от живота си, преди да навърши тринайсет — намеси се Дейзи с толкова тих глас, че едва я чух.

Ник кимна в знак на съгласие.

— За известно време бях бездомен, но после социалните служби се погрижиха за мен. Настаниха ме в къщата на Хендриксон — изсумтя той. — Но това завърши много зле за тях. Окото убиха и четиримата от семейството, докато се опитваха да се доберат до мен.

— Как успя да се измъкнеш? — попита Джена.

Бе напрегната и осъзнах, че си спомня своето собствено бягство от Окото.

Ник ми хвърли още един поглед.

— Използвах силите си. Това се оказа по-успешно, отколкото да влизам в ръкопашни схватки, разбираш ли?

Усетих по лицето си някакво електричество, а косата на Дейзи до мен щръкна. Ник гледаше напред с отсъстващ поглед.

— Един от типовете ме хвана, докато се опитвах да избягам през прозореца. Той имаше от онези черни ножове. — Порцелановите чаши по масата започнаха да потракват и забелязах как Елизабет и Кристофър си размениха притеснени погледи.

— Тогава нямах представа какво е демонично стъкло — продължи Ник. — Знаех само, че боли като…

— Ник — каза с гневен тон Лара, която току-що се появи на вратата. — Мисля, че тази история може да почака по-подходящ момент. Ако си приключил със закуската, защо не отидете с Дейзи да се поупражнявате над това, на което ви учи г-н Атертън?

Изведнъж натрупаната във въздуха магическа сила изчезна и усетих как най-после отпускам дъха, който толкова време бях сдържала.

— Добре, Лара — каза Ник и се усмихна отново по онзи зловещ начин.

Той стана от масата и хвана Дейзи за ръката.

— О, забравих нещо — добави. — Искахме да питаме дали можем да излезем довечера със Софи и приятелите й.

След всичко, което току-що видях, последното нещо, което бих искала, е да ходя някъде с тези двамата.

— Къде да излезете? — попита Лара.

— Из селото. Нали е дошла тук именно за да прекара повече време със собствения си вид?

Лара се поколеба и Ник реши да стреля направо.

— Джеймс ме помоли изрично да взема Софи под крилото си, Лара — заяви той и сложи ръка на рамото ми.

Костваше ми невъобразими усилия да не я отхвърля.

Все още не напълно убедена, Лара отвърна:

— Следобед ще говоря с Джеймс и ще видя какво ще каже. А сега тръгвайте.

Ник стисна рамото ми, а после двамата с Дейзи излязоха. С Кал и Джена седяхме мълчаливо и си хвърляхме стъписани погледи. Сега вече знаех как Елодия, Ана и Частън успяваха да постигнат онова със споделянето на погледи между трима. Не след дълго членовете на Съвета също напуснаха трапезарията и останахме сами.

— Ама че зловещо — каза Джена, която първа се осмели да наруши тишината.

— Няма майтап — съгласих се и аз. — Този неуравновесеният направо разваля хубавия имидж на демоните, което си е голямо постижение.

Джена поклати глава:

— Не беше заради него. Е, и той имаше някакво участие, но нямах предвид само него. Побиха ме тръпки от Съветниците. Забелязахте ли колко странно гледаха Ник и Дейзи? Ник се държеше така, сякаш всеки момент ще ни взриви, и никой не смееше да му каже нищо. И каква беше тази история със смяната на стаята му?

— Напълно е възможно да се страхуват от него. Аз самата съм демон, а също се страхувам от него.

— Как е възможно тези двамата да са демони? — попита Кал и се облегна на стола си. — Мислех си, че този ритуал е унищожен след Алис.

— Явно не е — казах. — Но мен лично повече ме притеснява не как са били направени, а защо. Не бих казала, че призоваването на демон им се е получило много добре последния път като са опитали.

Станах да занеса чинията си на бюфета. Съветниците бяха използвали магия, за да подредят своите съдове.

— Ако баща ти няма нищо против, искаш ли да излезем с тях? — попита Джена.

— Не особено. Но все пак мисля, че трябва да го направим. Ще имаме възможност да научим нещо за това, което се случва тук.

Джена ме побутна с хълбок. Или поне се опита. Толкова е ниска, че по-скоро побутна крака ми с хълбока си.

— Харесва ми, когато си толкова подмолна, Соф.

Кал ни се усмихна и усетих как лицето ми пламва. Какво ми ставаше?

Джена ни изгледа последователно.

— О, изведнъж си спомних, че трябва да… разопаковам едни неща от багажа си, така че… отивам да се заема. Ела при мен след малко и ще продължим с разследванията.

С което искаше да каже: „Като свършиш да говориш/да се целуваш с Кал, ела да ми разкажеш всичко.“

Джена може и да беше вампир, но преди всичко си бе момиче.

В момента, в който тя излезе от стаята, Кал стана.

— Обещах на баща ти да погледна една от градините тази сутрин — каза.

— Добре — отвърнах с облекчение. — Иди да се погрижиш за градината, а можем да поговорим или каквото е там, по-късно.

— Звучи ми като добър план — каза той тихо и усетих как по гърба ми преминава тръпка. Предполагам си е проличало, защото се засмя, а после добави: — Ще се видим по-късно, Софи.

Щом излезе, трапезарията отново възвърна нормалните си размери и вече не ми беше тясно.

— Софи, всичко наред ли е? — попита Лара, която бе застанала на прага.

— Да, чудесно е. Просто… нали разбираш? — отвърнах и помахах. — Още се адаптирам.

— Да, има много неща, с които да свикнеш — рече тя съчувствено. — Когато баща ти…

Нямах желание да слушам нищо за баща си, така че я прекъснах, макар да се почувствах малко неудобно от това:

— Всичко е наред. Имам голям опит с привикването към ново място.

А и мисля, че се справям много по-добре, отколкото през първия си ден в „Хеката“. Най-малкото никой не ми се нахвърли, не съм се влюбила в никого, не съм си създала врагове… Е, имаше го Ник, но той бе нищо (засега) в сравнение с Елодия…

Изведнъж си спомних обещанието си към Джена да кажа на г-жа Касноф за призрака на Елодия. Определено нямах желание да й купувам пони вампир. Бих могла да използвам мобилния телефон, който Лара ми даде, но г-жа Касноф е порта, която няма равна на себе си, а и знаех, че ще ми задава хиляди въпроси. Ще има да мънкам и да повтарям „не знам“, а и никак нямах желание да се занимавам с това. Изведнъж си спомних сребристия лаптоп в стаята си.

— Лара, знаеш ли имейла на г-жа Касноф?

— Разбира се: akasnof, маймунка, hekata, точка, edu.

Прекрасно. Може и да се отърва от понито вампир, но сега имам да давам на Джена десет долара заради баса.

Петнайсет минути по-късно седях на компютъра и пишех имейл на г-жа Касноф. Опитах се да прозвучи колкото се може по-обикновено и дори използвах израза „не е кой знае колко важно“. Два пъти. И въпреки това се поколебах, преди да го изпратя. И какво, ако Елодия можеше да ме види и чуе, че не беше „кой знае колко важно“. Не знаех дали ще мога да се справя с още странни неща. Да не говорим, че предчувствието ми се завърна и когато си поех дълбоко дъх в опит да го прогоня, усетих миризма на пушек.

Но все пак обещах на Джена.

Така че го изпратих.