Демонично стъкло

Тринайсета глава

В мига, в който прекрачихме входа към нишата, усетих как ръката на Джена се изплъзва от моята. Изведнъж всичко стана черно и ужасна болка ме удари в слепоочията. Беше като мигрена, само че около сто пъти по-силна, и аз закрещях. Някаква част от мозъка ми осъзна, че е време да спра да се изненадвам, когато магическите работи са по-гадни, отколкото очаквам. Трябваше вече да съм свикнала.

Но определено не бях подготвена за болката в черепа, нито за пълната тъмнина. Нямаше дори чувство за летене — още едно нещо, което очаквах от магическо пътешествие. Вместо това всичко беше неподвижно, сякаш мракът ме бе затиснал изцяло.

Изведнъж стоях на открито. Е, не точно стоях, понеже бях на колене и дишах на пресекулки, а някой ме потупа по гърба.

Беше Дейзи.

— Първият път винаги е най-неприятно — каза тя нежно.

— Да, Дейзи ми се изповръща на обувките при първото си пътуване — засмя се Ник, с което си спечели удар от нея.

— Само защото ти ме закара твърде далеч, идиот такъв! В Испания! Всичко, по-далече от сто километра, е убийствено за първо пътуване.

Джена се клатушкаше до мен. Изглеждаше по-бледа от обикновено, което трябваше да значи нещо.

— Нямах представа, че магииииията може да е такава гадост — опита се да се пошегува тя, но гласът й прозвуча като фалцет и не й достигаше дъх.

Исках да я питам дали е добре, но все още ми беше много трудно да говоря, така че се опитах да се усмихна. От това също ме заболя, така че се подпрях на най-близката стена, докато болката отшуми поне малко.

Щом се почувствах по-добре, се огледах наоколо. Бяхме на някаква улица, заобиколени от невзрачни, тухлени сгради. Над нас ниските облаци отразяваха светлината на уличните лампи. Имаше някаква странна миризма във въздуха, смесица от дим, стар камък и вода.

Когато усетих, че бих могла да говоря, се обърнах към Дейзи:

— Какво точно беше това? Някакъв портал ли?

Тя зарови в чантичката си и извади поредната цигара.

— Да. Но порталите могат да те пренесат само от едно конкретно място на друго. А с Итинерис можеш да отидеш… практически навсякъде. Просто създаваш вход и после му казваш къде искаш да те заведе. Затова Ник влезе пръв, за да му каже, че отиваме в Шели.

— Ако се движи само в една посока, как ще се върнем? — попитах аз.

— От тук има друго място — отвърна Дейзи и посочи наляво.

— Чакайте малко. Значи можем да влезем в онази дупка и да й кажем да ни заведе навсякъде? — попита Джена.

— Да, навсякъде — отвърна Ник. — Но както Дейзи вече спомена, колкото по-далече отивате, толкова по-трудно става. Така че, ако вляза вътре и кажа, че искам да отида, примерно на Мадагаскар, пътуването ще ме убие.

— Не мога да си представя да прекарам в това нещо повече време, отколкото ни отне да дойдем дотук — потръпна Джена.

— Пътуванията с Итинерис могат да бъдат много тежки за вампирите — каза Ник.

„Ами тогава може би трябваше да й го кажеш, преди да ни замъкнеш на тази кратка разходка, тъпанар такъв“ — помислих си аз ядосано.

Прииска ми се Кал да беше с нас, и то не само защото би могъл да излекува главоболието ми за две секунди.

— Само много могъщи вещици могат да създават такива портали — обясняваше Дейзи, а аз се опитвах да предотвратя избухването на черепа ми. — Или демони, разбира се — каза тя и си запали поредната цигара, а лицето й за миг се освети от пламъка на запалката.

— А кой е направил портала в Торн? — попита Джена.

— Не знаем — отвърна Ник, а после се ухили зловещо. — Но щом е толкова див, сигурно е направен от демон.

Запитах се дали Алис го е направила, но преди да мога да задам още някой въпрос, Дейзи се обади:

— Колкото и да е забавен този разговор, разполагаме само с няколко часа, така че предпочитам да ги прекараме в „Шели“, а не на улицата. Може ли вече да влизаме?

Положих максимални усилия да не зяпна насреща й. Какво се случи с онова самовглъбено и изтънчено момиче от сутринта?

Повлякохме се по улицата към някаква сграда. Отвън изглеждаше като долнопробен нощен клуб. Над вратата имаше малка табелка с надпис „При Шели“.

Огледах се за някакви страховити чудовища, но не видях такива. Нямаше дори от онези готини панели, които се приплъзват и вътре можеш да си кажеш паролата. Изведнъж осъзнах, че вратата леко трепти.

Дейзи забеляза съсредоточения поглед, с който я наблюдавах.

— Омагьосана е. Само същества от нашето общество могат да я видят. За хората изглежда като един миризлив и пиян бездомник, излегнал се на земята.

Колко хитро. Но тя имаше право. Ако погледна с периферното си зрение, наистина можех да забележа някаква фигура, свлечена до стената, точно където се намираше вратата.

Дейзи застана пред мен и той пак се превърна във врата. Тя почука и вратата се отвори. Усетих задушливата миризма на цигарен дим и оглушителния звук на техномузика. Светлината, която се процеждаше от входа, беше синкава и пулсираше леко.

Ходила съм на нощен клуб само веднъж, в девети клас. Тогава с майка ми живеехме в Чикаго и бях обзета от бунтовнически настроения. Отидох в някаква гнусна черна дупка с момиче на име Синди Люис, която си слагаше твърде дебела очна линия и пушеше много. Основният ми спомен от тази нощ е толкова силна музика, че няма начин да не съм си увредила слуха. Помня и някакво момче, миришещо на пивоварна, което искаше да ми олигави лицето. Така че клубовете не са най-любимите ми места.

Но, от друга страна, „Шели“ нямаше нищо общо с онази опушена дупка в Чикаго.

Е, имаше пушек. И много, много силна музика. Но като изключим това, двете места нямаха нищо общо. В „Шели“ имаше две нива, долното от които бе направено като дансинг. Беше претъпкано и магията, която струеше от всички същества наоколо, бе толкова силна, че настръхнах. Имаше много младежи на нашата възраст, но и всякакви други. В ъгъла седеше странен брадясал тип, който изглеждаше, сякаш е пръв приятел на Мери Шели.

Забелязах върколак да танцува с момиче, което предполагам беше вещица. От устата му течаха лиги и капеха по роклята й. Над тълпата няколко феи се носеха във въздуха, крилете им пляскаха в ритъма на музиката, а светлите им коси приемаха отблясъците на светлините.

В средата на дансинга танцуваше някакъв тип облечен с виолетов кадифен смокинг, заобиколен от група вещици. Изглеждаше ми някак познат и като се обърна към мен, го познах. Лорд Байрон.

Да, точно той. Миналия срок ни преподаваше в „Хеката“ тъкмо преди да започнат нападенията срещу момичетата. Понеже беше вампир, подозренията паднаха и върху него. Но макар името му да бе изчистено, след като истината се разкри, той не пожела да се върне. Не бих могла да го виня.

Замислих се дали да не отида да го поздравя, но точно тогава той ни забеляза. Не съм сигурна, но ми се стори, че ни махна, преди да се отдалечи.

С Джена не бяхме най-блестящите ученички.

— Хайде да си намерим места — каза Ник.

Преместихме се от дансинга на място, което беше по-мрачно и по-слабо населено.

Музиката също като че ли се чуваше малко по-тихо, така че вече нямах чувството, че мозъкът ми изтича през ушите. Дейзи ни поведе към дъното на помещението и се настани на едно кадифено канапе. Ник седна до нея, а с Джена се настанихме на местата точно срещу тях.

Дейзи запали поредната си цигара, като този път предложи на всички. Ник си взе, но аз поклатих глава:

— Благодаря, не пуша.

Висока жена с кестенява коса се приближи до масата. Носеше ярковиолетова рокля, толкова къса, че се зачудих дали не е започнала живота си като риза. Жената щеше да бъде дори красива, ако лицето й не изглеждаше, сякаш току-що е лапнала лимон.

— Пак вие двамата — каза тя.

Дейзи завъртя очи, но Ник изглеждаше напълно невъзмутим.

— О, Линда, съкровище. Надявах се точно ти да си наша сервитьорка днес. Толкова ми липсваше слънчевата ти усмивка.

Линда скръсти ръце.

— Захапи ме отзад, тъпанар.

Ник се ухили самодоволно и за миг така ми заприлича на Арчър, че стиснах зъби.

— Защо реши, че няма да го направя? — попита той и вдигна вежди.

Дейзи го сръга с лакът.

— Добре, примирие — каза Ник. — Донеси ни от обичайното.

Зачудих се какво ли може да е. Зъл сок? Някакъв вид демонична енергийна напитка?

Киселият поглед на Линда се прехвърли върху Джена, която, съвсем нетипично за нея, се изчерви.

— Имат всички видове наливна кръв — обясни й Дейзи.

Определено не исках да се замислям върху това.

Джена се усмихна нервно.

— Ами тогава, една ъ-ъ чаша О-отрицателна.

— Добре. А ти? — попита ме Линда.

— Вода е добре — отвърнах.

— О, я стига — каза Ник и сложи ръка на облегалката на дивана. — Искам да ти купя питие.

Той ме стрелна пак с онази усмивка и аз се наместих малко по-близо до Джена.

— Не пия.

Линда си тръгна, а Ник се разсмя:

— О, боже! Какъв праволинеен демон. Не е за вярване просто. Много яко!

— Така е. Мисля, че да изтръгвам човешки вътрешности от време на време ми е предостатъчно и не се нуждая от други пороци.

Репликата се оказа голяма грешка.

Усмивката на Ник внезапно угасна и дори Дейзи се наежи.

— Извинявай, нямах предвид… — започнах да се оправдавам. — Самоиронията ми е някак си… втора природа. Нямах предвид нищо против вас двамата.

Дейзи, изглежда, се поуспокои, но Ник все още ме гледаше с неразгадаем поглед.

— Никога не сме наранявали никого, Софи — промълви той. — Нито Джеймс, нито ти.

— Да, но бихме могли — отвърнах. — Г-жа Касноф ми каза, че демоните могат да са нормални в продължение на години и после изведнъж да откачат и да станат чудовища.

Ник отмести поглед от мен.

— Не се ли надяват точно на това? — промърмори мрачно.

— Какво искаш да кажеш? — попита Джена, но Дейзи се наведе напред и сложи ръце на коленете на Ник.

— Нека да не започваме с това и днес — каза тя. — Имаме на разположение цяло лято, за да научим Софи на демоничност.

Той промърмори нещо, но Дейзи го хвана за брадичката и завъртя лицето му към себе си. Той я целуна с изненадваща страст, чак усетих как се изчервявам. Не бях се замисляла, че са заедно, поне не и по този начин.

Двамата най-после се откъснаха един от друг.

— Добре — каза Ник и се облегна назад, а пръстите му си играеха с ръба на полата на Дейзи. — Ако няма да споменаваме демонични неща, за какво ще си говорим тогава?

Макар тонът му да беше приятелски, в очите му все още имаше напрежение.

— В крайна сметка нали затова си тук, Софи? Да изкараш бърз курс по демоничност.

Изведнъж ми се прииска да си бях поръчала питие. Защо всички толкова държаха да се сближаваме от раз?

— Предполагам.

Линда се появи отново и стовари чашата на Джена с кръв така, че част от съдържанието й се разплиска. Помислих си, че ще направи същото и с чашите на Ник и Дейзи, но те ги взеха от ръцете й и не й дадоха възможност.

На лицето й се изписа отвращение, когато я докоснаха. Предполагам това би трябвало да ме засегне, понеже нали и аз съм демон, но всъщност не бих могла да я виня. В Ник и Дейзи имаше нещо, от което настръхвах. Мога да си представя колко зловещи изглеждат на обикновените вещици.

Особено пък като забелязах, че течността в чашите им е черна и лепкава.

— Какво е това? — попитах миг след като Линда ми остави бутилка с вода и изчезна.

Ник вдигна чашата си към мен, все едно вдига тост.

— И нека обучението да започне! Това, София, е еликсирът на Касандра. Правят го тук на място.

Завъртях капачката на шишето си.

— Еликсир? Като отвара с око от тритон и всякакви такива?

Ник се засмя, потопи пръст в чашата си и после го облиза.

— Не, няма око от тритон. Просто вода от Егейско море, няколко капки стогодишно бренди и много магия. О, и малко фейска кръв.

Пийнах вода, за да не се издам, че ми се догади от отвращение.

— И как действа? — попита Джена, докато прехвърляше чашата си от една ръка в друга.

— Казват, че те отвеждала в правилното умствено състояние, за да можеш да получаваш видения от бъдещето — отвърна Дейзи.

Тя взе чашата си и я изпи на един дъх, все едно беше вода. Ник направи същото и като го гледах, хранопроводът ми направо пламна съчувствено.

Дейзи остави празната чаша, очите й блестяха, а бузите й горяха.

— Но най-вече прави всичко тук вътре — и тя посочи слепоочията си — по-замъглено. Хубаво е. Трябва и ти да си поръчаш.

— Мисля да пропусна замъгляването тази вечер.

Ник вдигна рамене.

— Ти губиш. — Той се облегна назад и прегърна Дейзи, а тя се притисна в него — Е, ще минем ли вече към частта със сприятеляването? — Той побутна Джена по крака. — Защо не ни разкажеш как стана вампир? Сигурно е много интересна история.

Не точно. Това беше една много тъжна история. Джена не ми я беше разказвала, преди да прекараме няколко месеца в една стая. Очаквах сега да им каже, че не й се говори за това.

Но тя си пое дълбоко дъх и започна да разказва:

— Влюбих се в едно момиче, което беше вампир. Оставих я да превърне и мен, защото ме въвлече в цялата тази любовна история. После от Окото я намериха, забиха дървен кол в сърцето й, а аз… аз убих един човек, защото умирах от глад. От Съвета веднага ме откриха и ме пратиха в „Хеката“.

Гласът й беше равен и спокоен, но аз виждах колко й коства да разкаже тази история, макар и в такава опростена версия.

— О! — въздъхна Дейзи. — Толкова съжалявам.

В първия момент си помислих, че се отнася с насмешка към Джена, и ръцете ми се стиснаха в юмруци. Но когато отново я загледах, забелязах, че съчувствието й беше съвсем искрено. Дори може би е имало сълзи в очите й.

— Да — каза Ник. — Това е жестоко.

Никой в училището не знаеше нищо за миналото на Джена, освен мен и, предполагам, г-жа Касноф. А всички там се държаха с нея като с изрод и убиец. Но двамата демони срещу нас я гледаха със съчувствие.

Музиката се бе променила от думкащо техно към нещо по-нежно и бавно. Изпитах облекчение.

— Значи вие наистина не си спомняте как сте станали демони? — попитах.

Какво пък, ако ще ровят в личния живот на Джена, защо аз да не се бъркам в техния?

А и те не изглеждаха като да имат нещо против. Дейзи сложи глава на рамото на Ник.

— Наистина не помним. — Лицето й стана някак дистанцирано. — Дори и в сънищата си. Сякаш всичко преди това е една огромна черна дупка.

Тя махна с ръка замислено и видях как пръстите на Ник стискат рамото й.

— Знаем само, че някой ни е превърнал в такива — каза той напрегнато.

Джена ме стрелна с поглед, преди да попита:

— Как е възможно да знаете такова нещо?

— Чувстваме го. — Дейзи затвори очи. Когато отново ги отвори, в тях блестяха сълзи. — То е сякаш сме били…

— Изнасилени — довърши Ник вместо нея, а тя кимна.

— Да, точно така. Сякаш всичко в нас е различно. Мозъците ни, душите ни, кръвта ни…

Кимнах. Нали баща ми спомена, че демонизмът навлиза буквално в ДНК. Аз съм била родена такава. Колко ли е странно да се събудиш демон?

— Ужасно е — продължи Дейзи. — Цялата тази магия, която пулсира в черепа ти ден след ден.

Думите й прозвучаха приглушено, сякаш се опитваше да не заплаче. Нямах представа какво да й кажа. Имам предвид, че не бях най-щастливата на света че съм демон, но определено не се чувствах така. Ако така се чувстват през цялото време, разбирам защо пият толкова много.

— А вие всъщност използвате ли силите си? — попитах.

Но преди да успеят да ми отговорят, проехтя страшен гръм.

— Какво беше това? — попита Джена и едва не изпусна чашата си с кръв.

— Гръмотевица? — предположих, макар звукът да приличаше повече на плясък от камшик или разцепване на дърво.

Музиката изведнъж замлъкна, но тишината веднага бе нарушена от викове и ръмжене от дансинга.

— Не се тревожете — каза Ник и махна с ръка. — Сигурно някакви върколаци са се сбили. Случва се почти всяка вечер.

Но в този момент някой… или нещо изкрещя и изведнъж се разнесоха писъци и топуркащи крака.

— Прилича ми на нещо по-лошо от сбиване между върколаци — казах и се изправих.

Опитах се да видя дансинга. Не беше лесно да се различи каквото и да било сред този пушек. Единственото, което видях, бяха някакви фигури, които си проправяха път към вратите. Една фея се издигна над тълпата и крилете й се размахваха бясно. Светна нещо сребристо и се заби в глезена й. Тя изпищя от болка и падна обратно в тълпата.

Едва тогава ги видях. Движеха се сред пушека, сякаш бяха направени от него, имаше десетина тъмни фигури. Един от тях се доближи достатъчно, за да различа сините светлини на кинжала, който държеше в ръката си.

Устата ми пресъхна и сърцето ми се строполи някъде по-надолу от петите.

— Какво е? — попита Дейзи любопитно.

Едва успях да произнеса думите:

— Окото на Бога.