Чародейката

Глава 78

Тежко натоварената вимана се отдели от върха на Пирамидата на слънцето и полетя в нощта, отнасяйки оцелелите към безопасността.

Джош Нюман стоеше на мястото, където тя бе кацнала, и вдигна ръка за сбогом. Видя как Софи, крепена от двете страни от Скатах и Жана, също вдигна ръка и я притисна към стъклото. Вече не плачеше — не й бяха останали сълзи.

„Един да спаси света…“

Джош седна с кръстосани крака по средата на пирамидата. Бръкна под бронята си и извади Сборника, който му бе дала Цагаглалал. Заобръща го в ръце, опипвайки хлъзгавата и хладна метална повърхност. Остави го да се отвори в края, където назъбени ръбчета показваха мястото на страниците, които бе откъснал… които щеше да откъсне след десет хиляди години.

Наведе глава и свали от врата си торбичката, в която ги носеше. Постави ги обратно в книгата. Прастарите страници се размърдаха, от тях изпълзяха гърчещи се като червеи нишки, които се сплетоха и сраснаха, правейки Сборника отново цял.

После Джош отгърна наслуки книгата, сложи пръст на страницата и загледа как думи на безброй езици се извиват под нокътя му. И в течащия пред очите му текст той прочете историята на света след Потъването.

В идните дни и седмици Софи и останалите щяха да съберат оцелелите, да ги отведат от разкъсания остров и да ги разпръснат по света.

Народите на Дану Талис, Древни и хора, щяха да последват Атон и Вирджиния Деър, Древен и човешка жена, по цялото земно кълбо. Щяха да установят множество колонии и тези колонии щяха да се разраснат, образувайки великите нации, които един ден ще управляват Земята.

Софи и Вирджиния, Жана и Скатах, щяха да получат нови имена и да бъдат почитани като богини, учителки и спасителки на човечеството.

И с времето, след множество приключения, Софи Нюман щеше да намери начин да отведе другите безсмъртни през редица от лей-портали обратно в собственото им време, в Сан Франциско, където бе започнало всичко.

Джош затвори Сборника и го пъхна обратно под бронята си. Не искаше да чете повече. Поне засега. Щеше да пази тази книга над девет хиляди и петстотин години, преди да я продаде на един беден френски книжар.

„Един да унищожи света“.

Дану Талис трябваше да загине, за да се роди новият свят.

И Джош щеше да го унищожи.

Четирите древни меча лежаха на земята пред него. Авраам му бе казал, че мечовете ще му дадат необходимата сила — той трябваше просто да ги вземе в ръце и да фокусира енергията, която в момента пулсираше през пирамидата.

Трябваше само да ги вдигне.

Авраам му бе казал, че има избор. Но Джош знаеше, че всъщност няма. Ако не направеше това, сестра му и всички други щяха да умрат, а той не би позволил това.

Седна и нареди четирите меча пред себе си.

Но кой от тях… имаше ли определен ред?

И изведнъж си спомни нещо, което му бе казал Дий. Изрече думите на глас:

— Когато изпитваш съмнения, следвай сърцето си. Думите могат да са лъжовни, образите и звуците могат да се манипулират. Но това — той потупа по гърдите си, — това винаги е истинско.

Без колебание посегна с лявата си ръка за Кларент, Огнения меч. Усети трептящата топлина на старото оръжие, когато то легна в дланта му и за кратко се зачуди откъде ли произхождат тези Мечове на силата. Няма значение, помисли си; в бъдеще щеше да има предостатъчно време да проучи този въпрос.

С дясната си ръка посегна към Жуайоз, Земния меч, и го сложи в лявата. Той легна върху Кларент и моментално се разсипа на ронлива суха пръст и прах. Зацвърча, докато Огнения меч го поглъщаше.

Кларент засия, нажежен до червено, и Джош усети мириса на горяща плът. Неговата плът.

Аурата му се заиздига от него като дим, напоен с мирис на портокали.

Той бързо притисна Дюрандал върху Кларент. Въздушния меч моментално се разпадна на бяла мъгла и се изпари от острието.

Накрая дойде ред и на Ескалибур, Ледения меч.

Джош го вдигна с дясната си ръка. Задържа го за секунда, знаейки, че в мига, щом ги допре, всичко ще се промени… а после се изсмя. Всичко вече се беше променило. Беше се променило много отдавна.

Той се изправи, държейки в лявата си ръка Кларент, а в дясната — Ескалибур. Вдигна високо двата меча и цялата пирамида зарева като гигантски звяр. После събра ръце пред лицето си и притисна Ледения меч в Кларент. Той се разтопи сред облак от пара, която обгърна лявата му ръка. Четирите Меча на силата — Огъня, Земята, Въздуха и Водата — се съединиха, за да образуват пета сила — Етера. Тя запламтя през него, изпълвайки го със знания, а със знанията дойде и необятна, невъобразима мощ, стотици хилядолетия история и учение.

Знаеше… всичко!

Аурата му се разбушува и плътна струя оранжева светлина се устреми към небето.

Джош погледна ръката си. И четирите каменни меча бяха изчезнали. Бяха се погълнали един друг, превръщайки се в метална пръчка, която бавно се топеше и се срастваше с плътта му, ставайки част от нея, огъвайки се във формата на плоска метална кука.

Болеше го — болеше го както никога досега. Той закрещя и това, което бе започнало като вик на болка, завърши като вик на триумф, когато вдигна блестящата сребърна кука към небето. Можеше да усети невероятната енергия, трупаща се в пирамидата, която я тресеше бясно и чакаше да бъде освободена. Той щеше да разкъса този остров и да унищожи света на Древните, създавайки едновременно с това човешкия свят.

— Сбогом, Софи — каза Джош Нюман, а после Маретю заби куката в пирамидата под краката си. И изрече на глас последните думи, които бе видял в Сборника:

— Днес аз станах Смърт, унищожителят на светове.55