Чародейката

Глава 5

— Нитен — обърна се Никола към японеца. — Ти си майстор стратег. Какво предлагаш?

Нитен наклони бинокъла и огледа стоящия сред залива остров, движейки го отдясно наляво, а после обратно.

— Чели ли сте книгата ми? — попита той. После, без да чака отговор, продължи: — Има три начина да противодействаш на противник. Тай Но Сен, когато изчакваш той да атакува, а после контраатакуваш. Тай Тай Но Сен, когато синхронизираш атаката си с неговата, за да влезете в битка заедно. И остава, разбира се…

— Кен Но Сен — каза Прометей. — Да атакуваш пръв.

Нитен хвърли поглед през рамо към Древния.

— Значи наистина си я чел. Поласкан съм.

Прометей се ухили.

— Няма защо. Открих някои грешки в нея. И, разбира се, Марс не беше съгласен с почти нищо, което казваш.

— Естествено. — Нитен върна вниманието си към бинокъла. — Кен Но Сен. Мисля, че трябва да атакуваме първи, но е нужно да знаем разположението на врага, преди да направим своя ход.

— Мога ли да ти напомня, че сме само четирима? — каза Прометей.

— Ах, да. — Нитен се извърна от бинокъла, за да погледне групичката. — Предполагам обаче, че враговете ни не знаят това. — Той се усмихна. — Можем да ги накараме да вярват, че сме много повече.

— Призракът на Хуан Мануел де Аяла е затворен на острова — каза Пернел, — прикован завинаги към него. Има и други привидения. Те ми помогнаха да избягам. Сигурна съм, че пак ще ни помогне. Би направил всичко, за да защити своя остров.

Нитен се усмихна.

— Призраците и духовете са полезни за отвличане на вниманието. Но за битка с чудовищата ще ни трябва нещо по-веществено. За предпочитане със зъби и нокти.

Устните на Пернел бавно се извиха в усмивка, която бе ужасяваща.

— Е, разбира се, и Ареоп-Енап е на Алкатраз.

Прометей се завъртя.

— Стария паяк! Мислех, че е мъртъв.

— Когато го видях за последно, беше отровен от ухапванията на милиони мухи. Уви се в твърд пашкул, за да се изцери. Но е жив.

— Ако можем да го събудим… — измърмори Прометей. — Той е… — помълча малко и поклати глава — … той е страховит в битка.

— Като казвате Стария паяк… — започна Нитен, — за голям паяк ли говорим?

— Голям е — отвърнаха едновременно Никола и Пернел.

— Много голям — добави Пернел. — И невероятно могъщ.

Прометей поклати глава.

— Познавах го, когато бе още красива жена, преди Промяната да я завладее. Промяната рядко е милостива, но мисля, че към нея бе особено жестока.

Голяма група усмихнати японски туристи се скупчиха наблизо и започнаха да правят снимки на острова, един на друг и на летящите над главите им червено–зелени папагали. Безсмъртните и Древният приеха това като знак да се преместят по-нататък по кея.

— Трябва да задържим чудовищата на острова — каза тихо Никола, докато вървяха. — Ако всички са на едно място, ще е по-лесно да защитаваме града.

Прометей поклати глава.

— Не става дума само за защита на града, Никола. Трябва да унищожим тези зверове. А времето не е на наша страна. Гарантирам ти, че всяка зла твар по Западния бряг на Америка в момента се насочва насам. Всеки Тъмен древен идва заедно със слугите си. Не можем да се бием с всички.

— Не е и нужно — каза твърдо Нитен. — Трябва да се съсредоточаваме върху всеки враг поотделно. Дайте да се справим първо с това пред себе си. — Той кимна към острова. — Тъмните древни възнамеряват да пратят тези създания да посеят ужас и объркване в града. Ако успеем да го предотвратим, ще навредим на плановете им. И да, сигурен съм, че идват още, но те са отделни единици и ние сме повече от способни да се справим с тях.

— А и не е задължително да сме само четирима — каза Пернел.

— Има и други — безсмъртни като нас или безсмъртни, които служат на миролюбиви Древни или Потомци. Те ще застанат на наша страна. Трябва да се свържем с тях.

— Как? — попита Прометей.

— Имам телефонните им номера — каза Пернел.

— Цагаглалал ще се бие с нас — продължи Никола, — а никой не знае докъде стигат силите й.

— Тя е старица — каза Нитен, клатейки глава.

— Цагаглалал е много неща — рече Пернел, — но би било грешка да мислиш, че е просто една старица.

— Ако имаш познати, повикай ги — каза решително Нитен. — Доведи ги всичките. — Обърна се към Древния. — Прометей, ти си Господар на огъня. Можеш ли да засипеш острова с огнен дъжд?

Едрият Древен поклати тъжно глава.

— Бих могъл, но дъждът ще е слабичък и ще ме унищожи напълно. Аз съм стар, Нитен, и умирам. Загубих Сенкоцарството си и ми е останала малко аура… колкото може би за една последна славна битка. — Той оголи зъби в мрачна усмивка. — А това искам да си го запазя за самия край.

Японският безсмъртен кимна.

— Разбирам те.

— Значи ще съсредоточим усилията си върху острова — обяви Никола. — Но преди да го направим, трябва да знаем какво става там.

— Можем да опитаме с ясновидство — предложи Пернел.

Никола поклати глава.

— Прекалено ограничено и отнема много време. Ще успеем да видим само онова, което се отразява в стъкло или във вода. Трябва ни по-голяма картина. — Изведнъж той млъкна и се ухили. — Помниш ли Педро?

Пернел го изгледа неразбиращо за миг, а после усмивка озари лицето й.

— Педро. Разбира се, че помня Педро.

— Кой е Педро? — попита Нитен.

— Беше. Педро го няма вече. Отиде си преди близо сто години — рече Пернел.

— Педро — кралят на Бразилия ли? — попита Прометей. — Или Педро — кралят на Португалия? Или изследователят, или изобретателят?

— Папагалът — рече Пернел, — кръстен на нашия голям приятел Перикильо Сарниенто3. В продължение на десетилетия имахме голям жълто качулат какаду. Казвам ние, макар че честно казано, той бе привързан към Никола, а мен само ме търпеше. Намерихме го като изоставено пиленце, когато претърсвахме руините на Нан Мадол през деветнайсети век. Прекара с нас почти осемдесет години.

Прометей поклати глава.

— Наистина не разбирам… — започна той.

— Папагалите са забележителни птици — продължи Никола, без да му обръща внимание. Протегна лявата си ръка настрана и в соления въздух се разнесе съвсем слаб аромат на мента. Устните му зашаваха и дъхът му заизлиза между тях с тихо съскане. Чу се внезапно пърхане на крила и пищен зелен папагал с червена глава кацна върху опакото на дланта му. Килна главата си на една страна и го изгледа въпросително с голямото си сребристо-златно око; после бавно запристъпва нагоре по ръката му. Алхимика го погали с пръст по гърдичките. — Те са невероятно интелигентни. И зрението им е прекрасно. Има видове, на които очите им са по-тежки от мозъка. Могат да виждат в инфрачервения и ултравиолетовия спектър; могат да виждат дори топлинните лъчения.

— Алхимико… — обади се Прометей.

Никола се съсредоточи върху папагала, подухвайки леко лъскавото му оперение. Птицата отърка глава в челото на Фламел и се зае да разчесва рошавите му вежди.

— Алхимико — повтори Прометей с нотка на раздразнение.

— Джон Дий и другите като него използват за шпиони плъхове и мишки — обясни Пернел. — Но през годините Никола се научи да гледа през очите на Педро. Става дума за простичък процес на прехвърляне. Обвиваш животното в аурата си и после деликатно го насочваш.

— Педро неведнъж ни е спасявал живота — рече тихо Никола. — Научи се да крещи, щом усети и най-малката следа от сярната миризма на Дий. — Той доближи глава до черешовата аратинга и тя прокара човка насам-натам по челото му, разчесвайки късо подстриганата му коса. — Прометей, ще ме подържиш ли? — попита той. — Главата ми ще се замае малко.

— Защо? — попита озадачено Нитен.

— Ще летя — прошепна Алхимика. Килна глава настрана и папагалът имитира движението. За миг двамата се гледаха око в око. Соленият въздух се изпълни с остър мирис на мента и аратингата потрепери. Докато Фламел галеше птицата, пръстите му оставяха блещукащи зелени дири, които почти не се виждаха върху перушината. Никола затвори очи… и жълтите очи на папагала станаха бледи, почти безцветни.

После с внезапен плясък на крилата птицата излетя, а Прометей улови Алхимика, преди да се свлече на земята.