Чародейката

Глава 74

Цагаглалал и брат й бяха получили живот от аурата на Прометей.

Прометей и сестра му Зефания бяха пратени в един изоставен град от черно стъкло и блестящо злато на самия край на света. Безименният град се намираше на място, където се пресичаха много лей–линии и седем Сенкоцарства. Носеха се истории, че градът от черно и златно съществувал едновременно във всичките седем.

Легендата гласеше, че градът бил построен от Архонтите, но според Авраам Мага те просто се заселили в масивните сгради, които датирали от Времето преди времето. Накрая дори Архонтите го напуснали и гората бързо завзела онова, което някога било огромен метрополис.

Всичко в Безименния град подсказваше, че е построен от създания, които не приличат на хора. Вратите бяха прекалено високи и тесни, прозорците — малки, стъпалата — ниски, а сградите имаха неравномерни ъгли, така че бе трудно — и дори смущаващо — да ги гледаш. Повечето бяха покрити със сложни завъртулки и спирали. В познанието на Древните имаше много истории за личности, хипнотизирани от кръговете. Те се взирали в шарките и отказвайки да помръднат, не приемали храна или вода, и заговаряли само за да съобщят за някакви чудеса и ужаси.

Авраам бе пратил Зефания и Прометей в Безименния град със задачата да потърсят някой от загадъчните кристални черепи, които се срещаха понякога в руини на Архонтите и Предтечите.

В една огромна стая по средата на библиотеката те откриха глинените статуи.

Изящно изваяни и притежаващи деликатна красота, статуите варираха по цвят от най-тъмното черно до най-светлото бяло. Всеки сантиметър от идеално оформените им тела бе покрит с архаични писмени йероглифи на забравен език. Но лицата им бяха празни, гладки и недовършени: просто груби овали без очи, уши, нос или уста. Мъже и жени стояха един до друг в еднакви пози: високи, елегантни и неземни. Приличаха донякъде на Древните и дори на легендарните Архонти, но явно не принадлежаха към тези раси.

Когато Прометей пристъпи в пълната със статуи стая, огнената му аура запламтя и обгърна най-близките от тях. Червени искри заиграха по завъртулките на текста и той оживя. Аурата на Прометей попи в глината, която се размърда и разтече от топлината. Върху празните лица започнаха да се оформят черти: глината се стече от челата в издатини, които оформиха носове и брадички, вдлъбнатините се превърнаха в очи, появиха се цепки на мястото на устата. Древните текстове засияха в оранжево, после в червено и накрая в синьо, удебелиха се и потънаха под повърхността като вени под кожата.

Прометей пламтеше. Аурата бликаше от тялото му в спирали от енергия, къпеше статуите… и ги оживяваше.

Цагаглалал беше глинената статуя, намираща се най-близо до Прометей. В един миг нямаше съзнание, а в следващия съществуваше. Тя отвори гранитно сивите си очи и се огледа. Топлината пробуди спомени, мисли и заложени в нея идеи — тя разбра коя е. Разбра дори името на фигурата, която я подхранваше със сурова пламтяща енергия.

Името й беше Цагаглалал.

Тя вдигна ръка и парче втвърдена глина падна и се пръсна на земята, оголвайки тъмната плът отдолу. Тя поднесе длан към лицето си, сви пръсти и от тях се посипа прах.

Зад нея се размърда леко втора статуя, на мъж. Плоча глина падна от туловището му, за да разкрие златистата кожа отдолу. Тя се обърна сковано и го погледна. Спомени, които не биха могли да са нейни, й съобщиха името му. Това бе Гилгамеш и те двамата бяха първите от Първите хора.

Аурата на Прометей ги бе съживила. И бе поддържала Цагаглалал жива в течение на много, много хилядолетия.

Дори сега продължаваше да гори в нея.

Цагаглалал седеше с кръстосани крака на моста „Голдън Гейт“, обърнала гръб на града. Прометей и Нитен лежаха проснати до нея. Тя ги бе завъртяла с крака към Сан Франциско, така че когато седи между тях, да може да докосва челата им.

Цагаглалал притисна ръце към корема си, вдиша дълбоко и усети как топлината разцъфва в нея. В бялата й аура с аромат на жасмин се появи съвсем лек дъх на анасон и съвсем лек намек за червенина.

Възрастта на Цагаглалал не се измерваше във векове или хилядолетия, а в стотици хилядолетия. Тя бе видяла възхода и падението на безчет цивилизации и бе изследвала неизброими Сенкоцарства, беше прекарвала цели животи на светове, където времето течеше различно. Бе виждала и правила толкова много неща и въпреки това имаше една велика мистерия, чийто отговор винаги й бе убягвал: кой я е създал? Прометей я бе оживил, но кой бе изваял глинените статуи в човешки ръст и ги бе оставил в Безименния град?

Въпреки хилядолетията на проучване, още не се бе доближила до истината. Дори съпругът й, легендарният Авраам Мага, не можеше да отговори на този въпрос.

— Може никога да не разбереш — каза й той веднъж. — Но това, което знам, е, че има причина да си тук. Ти и брат ти е трябвало да бъдете намерени. Трябвало е да бъдете оживени от Прометей. Може би един ден ще откриеш причината за съществуването си.

И сега, докато седеше на студения, влажен мост в лятната вечер на Сан Франциско, Цагаглалал смяташе, че може да е открила тази причина.

Силна горещина потече през тялото й, премина по ръцете и стигна до дланите й, които бяха свити в шепи в скута й, лявата върху дясната. Пръстите й засияха, връхчетата им запламтяха в червено, после в жълто и накрая в нажежено бяло. Ноктите й се разтопиха и рядка желатиноподобна течност закапа от пръстите в дланите й.

Ароматът на жасмин вече бе изчезнал, заменен от силната, натрапчива миризма на анасон.

Цагаглалал сведе поглед. В шепата й трептеше локвичка кървавочервена аура. Безкрайно внимателно тя я надигна… а после спря. Количеството не стигаше. Беше използвала твърде голяма част от аурата си по-рано, за да се подмлади; оставаше й аура само за един.

Но кой?

Цагаглалал премести поглед от Нитен към Прометей, а после го върна на безсмъртния. Харесваше го. Беше тих и скромен, и въпреки това тя знаеше, че се слави като велик воин и мъж на честта. Беше забележителен човек: бе влязъл в битка със Спартите, знаейки, че вероятно няма да се върне. Беше готов да пожертва живота си, за да спаси града. Заслужаваше да живее.

Цагаглалал погледна надясно: Прометей беше Древен. Без съмнение в предстоящата битка неговите сили щяха да са по-полезни. И което бе по-важно, Прометей в много отношения бе неин баща. Аурата му я бе дарила с живот и сега бе редно тя да му върне този дар.

Цагаглалал премигна и изведнъж усети сълзи върху лицето си, а светът се разпадна на дъгоцветни късчета. Досега беше плакала само веднъж — когато Дану Талис потъна и тя загуби съпруга си.

— Съжалявам, Нитен — прошепна тя и изля кървавочервената течност в гърлото на Прометей.

Резултатът бе мигновен.

Аурата на Древния запламтя в яркочервено около тялото му. Той потрепери, закашля се и зелените му очи се отвориха рязко.

— Здравей, татко.

Прометей посегна и докосна лицето на Цагаглалал.

— Същата си, каквато те помня — прошепна той. — Същата, каквато те видях за първи път, млада и красива. Какво стана със Спартите?

— Мъртви са. Всичките.

— А Нитен?

Тя наведе глава.

— Можех да спася само един.

Прометей опита да се надигне до седнало положение. Тя го хвана за ръката и му помогна.

— Цагаглалал, какво си направила?

— Отплатих ти се за дара, който получих от теб много отдавна. Ти ме оживи и сега аз те върнах към живота.

Той се обърна да я погледне.

— Да, но на каква цена за теб?

Още докато го изричаше, лицето й започна да се състарява, по кожата й се появиха бръчки. Кичур бяла коса падна на земята между тях.

— Мисля, че ми е било писано да направя това — каза тя.

— Без моята аура ти няма да можеш да подновяваш плътта си. Сега ще се състаряваш като обикновен човек и скоро ще умреш.

— Всичко си има цена — каза Цагаглалал. — А аз съм готова да платя тази. Струва ми се малка за трупания в продължение на безброй животи опит.

Прометей се обърна да погледне към неподвижната фигура на Нитен.

— Само че — каза той тихо — си съживила не този, когото трябва.

— Не!

— Да — настоя той. — Моето време изтече. Сенкоцарството ми се превърна в прах и Първите хора вече ги няма. Тук не е останало нищо за мен: време е да си отида.

— Не… — Тя поклати глава.

— Да — каза той твърдо. — Преди десет хиляди години съпругът ти ми каза, че така ще свърши всичко. Каза, че ще умра на мост, обвит в мъгла, в един невъобразим град, във време извън времето. Знаех това, когато тръгнах насам тази нощ. Знаех как ще свърши. А сега ме остави да си отида — рече той умолително.

— Вземи обратно аурата ми. Дай я на Нитен.

Тя поклати глава, а по лицето й се стичаха големи млечнобели сълзи.

— Не, не мога да го направя. Няма да го направя.

— Нека те помоля като приятел…

Тя поклати пак глава и нови кичури коса паднаха на земята. Сълзите й капеха с цвърчене на моста.

— Никога досега не съм те молил за нещо. Така че нека те помоля за това като твой баща. Направи го заради мен. Моля те.

Цагаглалал наведе глава и заплака. После сложи дясната си ръка на гърдите на Древния, а лявата — на гърдите на Нитен.

Прометей се отпусна пак по гръб и се взря нагоре в нощта. Светлината в очите му гаснеше.

— Уморен съм, толкова съм уморен. Хубаво ще е да си почина. И ако попаднеш на сестра ми, кажи й кой направи това; кажи й кой прати Спартите. Разпознах във въздуха аурите на Бастет и Кетцалкоатъл. И може би трябва да й кажеш къде да ги намери. — Той се изсмя дрезгаво. — Едно нейно посещение никак няма да им хареса.

Нитен си пое дълбок треперлив дъх и въздухът се изпълни с нежния аромат на зелен чай.

— И, Цагаглалал…

— Да, татко?

Прометей затвори очи.

— Кажи на Нитен да намери Ифа и да й зададе онзи въпрос. Кажи му… кажи му, че тя ще се съгласи.